НА РАЗХОДКА С  КОЛА  ОТ ЛОС  АНЖЕЛЕС  ПРЕЗ  ГР. САН  БЕРНАРДИНО ДО  ПУСТИНЯТА,  ДО  ПЛАНИНАТА  И ОБРАТНО

    За втори път съм на тази разходка, но този път с фотоапарат. Разходката осъществихме за да види внучката ни какво е това чудно нещо, снегът. В Лос Анжелес е така вероятно да се види сняг, колкото нашият министър на милицията без добавка в кръвта му от най-висшата течност на земята.

    Ние живеем в Бевърли Хилс, почти на центъра на бреговата ивица, върху която е разположен този огромен по площ мегаполис. На север до последните му квартали разстоянието е около 50 мили, на юг – също толкова. Една миля е равна на 1630 м, което означава, че Лос Анжелес е разположен по брега на Тихия океан в продлъжение на 160 км, колкото е разстоянието от София до Стара Загора. Но пък е рядко населен, защото тук Америка е предимно едноетажна.

     Пътувахме по магистрали до отклонението от една от тях, което с по-скромен път повежда към Пустинята. Магистралите са чудо на строителната фантазия и технологии. Те са с по 6, със 7 и 8 платна в едната посока, като имат едно аварийно платно, а някои и второ, само за аварийни автомобили или линейки. Настилката им е такава, че автомобилът дори да няма пружини и амортисори, пак ще вози добре. Има много сериозна хоризонтална маркировка с шумни ленти в края на платната, които вечер отразяват светлината.

    Магистралите са и в рамките на града. До квартала с небостъргачите, Даунтаун, сложността на магистралите преминаваше във все по-висока степен, като пресечните точки достигаха до 5 нива. При някои такива „кръстовища” имаше и едно платно за двойни влакови ж. п. линии.

    Много е вълнуващо да се премине през такова кръстовище по високия път като погледнеш надолу към останалите пътища. Те се вият като змии, правят невероятни гънки, от тях излизат и влизат много пътища, пардон, магистрали. Ако пътуваш по ниските пътища пък виждаш мрежа от бетонни елементи и колони, по които преминават автомобилите над теб. Изпълнението на тези елементи е съвършено – по метода видим бетон с елементи за красота или с повръхности, като да са чугунени. А да преминава през това пресекало в момента влак е допълнителна красота, защото влъкът – винаги товарен! - е дълъг километри. Той е 10-15 дизелови локомотиви по дължината на композициятаа скоростта му не надвишава 30 км.

   Първото нещо, което ми направи впечатление е кварталът с небостъргачите Даунтаун. От лятато до сега бяха поникнали и се доршваха три нови небостъргача. Казвам поникнали, защото елементите им се изготвят в заводи, а доокато теф се изработят се страи фундаментът му. След това нагоре небостъргачът се нарежда както играта Лего, но подготовдката за този етап е много сложна в технологимчно отношение. Страшно скъпо нещо е небостъргачът, предролагам тия със стандартната височина към 100 м. струват поне по милиард долара.

   След излизането от обхвата на този квартал пътната мрежа не се разреди, то магистрали, магистрали, магистрали. Страхотно подържани обаче, с превъзходни хоризонтални и вертикални маркировки. За да са сигурни пътуващите, на които е разрешено да се движат с 65 мили/час, пътната маркировка трябва да е много добра. Табелите са огромни, на високо, предупреждават за отклоненията и разстоянията до тях, за да се престроят пътуващите в съответните ленти.

   Мисля си обаче, за да са така съвършени магистралите, сигурно по време на строежа им министър на милицията е бил някой като Бойко Рашков, който е ловвал изнасвачите на пачки пари и кюлчета в чували и така е предотвранявал внасянето им в банката на някой Бойко Борсов в Дубай. Не виждам друга причина за да са толкова добри магистралите тук и толкова зле у нас. Чувалите с пачките пари са единствено виновни, мисля аз. Парине са единствено виновни, за пламъка изгарящ помежду ни, пеше на времето Лили ИвАнова за Янчо Таков.

   От страни на магистралата, която ползвахме имаше много населени места, като теренът ставаше все по пустинест. Където имаше градове обаче имаше много дървета в него и отконения от магистралата. Спомням си един такъв град в абсолютната пустиня между Лос Анжелес и Палмбийч, но в него зеленина, пръскаха улиците с вода, защото бе поне 40 градуса. Но всичко в града функционираше. И тук градове, градове, където като да не е възможно да се живее поради жегата и полу или нацяло пустинната природа. А в градовете паркове, зелени улици, хора.

   Сан Бернардино се оказа доста голям град. При предишното пътуване го счетох за квартал на Лос Анжелес. Разположен е в ниското и по скатовете  на планината, които се спускат към равнината, наподобяваща нашата полупустиня Източни Родопи.  И тук – зеленина, а градът заради шума бе заграден от към магистралата с висок декоративен зид. Градът бе от двете стрпани на магистралата, едната му част върху равна като тепсия площ. Като знам каква горещина става тук през август-септември, ми стана жал за тези хора. В тази своя част Америка е едноетажна, поради това е разположена върху голяма площ.

    Магистралата продължи още по полето, ако мога така да го нарека. Имаше кариери, от които са добивали строителни материали дълбоко в земята, пясък и баластра. Виждаха се и складирани и камъни от типа ломен камък, после разбрах  от къде са добивани, от скални кариери в пустинята.

    Оставихме магистралата и поехме по път с равномерен наклон към планината, навлизайки в пустинята. Успоредно на пътя ни имаше пак двойна ж- п. линия, доста стръмна. Друга ж. п. линия изваше под ъгъл от горе и се събираше с тази в някакав гара. Появи се и постинна растителност, храсти, някакви треви като тел, имаше дупки в песъкливите веста, където живят скорпиони, змии и др. животни, криещи се от горещината през деня в дълбоки дупки.

   Това, което много ме впечатли бяха махалите, ако мога така да ги нарека, селца с по 2-3 къщи и обработена земя покрай тях. Имаше градини с някакави плодни дървета в тях и кошери с пчели. И тук живеят хора, трудят се. В тези малки насеени места имше големи дървета, да пазят хората от слънцето през лятото, както около нашите пранински махали дърветата пазят хората от бурите. Върху къщите имаше фотоволтаици. И още нещо видях, напояваха градините си. От къде тук вода, а също и за хората, та дори и за напояване на овощните градини.

   Такава природа видях в Северна Гърция, където живият нашите помаци. Ужасяваща горещина и суша, но много лозови масиви, които се напояват с вода незнайно за мен от къде и големи смоковници. Други плодни дървета в тези прегряти от слънцето ниви не видях. И още един спомен от Гърция – от вр. Гюмюрджински стежник доле в сипейно-каменните пустини има селца, а в тях малки градинки и плодни дървета. И една помакиня, навела са да засява нещо в градината. А около селата – пустини, които пълзят по скатовете на Родопа и се превръщт в морени, каквито по големина на площта в България няма.

   Тук в пустинята има огромни скали с наклонени прастове с направени в тях дупки с подобни една на други форми и малки пещерки. Тези скали стърчаха единични над пясъците или бяха на групи. И тук хората, подобно на траките по нашите места са оставили следи от тяхната култура по камъните, към които имам особена почит. Доста различно изглеждат обече тук тези скали в сравнение с нашите по Източни Родопи. В близост до светилищата на траките ме обземат специални чувства, тук останах раводушен към тях, приех ги само като природни забележителности. Където е роден човек, там се е родил и усета му за красота.

   Интересното в тази пустиня е преминаването на влакове през нея. Някъде от към океана идва двойна ж. п. линия, от горе се спуска друга, събират се на една гара, след това отново тръгват нагоре и се разделят в две посоки. Пътуваха товарни влакове по тях, безкрайно дълги. Композицията се състоеше от около 250 вагона, а дизеловите локомотиви бяха на групи в нея - 4 машини в началото, на определено място още 4, следват 3 машини и на края на композицията двемашини, които не теглят, а бутат влака. Максимално допустимата дължина на вагоните у нас е 30 м, товарните са по-къси. Ако броят на вагоните е 250 без машините, тази композиция е дълга към 6, 5 км. С машините, които пътуват с нея тя може да бъде разделена на 10 части, които да поемат в различни посоки според предназначението на товарите. Все едно пътуваха едновревенно 10-на влакови композиции.

   С изкачването все по-високо се появихи първите вървета, джошуа. Това са боровете в пустините, които са разположени по-високо. Те са много грозни като дървета, с дълги игли на топки, но са феномении на природата, какъвто е напр. клекът по нашите планини. Имаме поговорка, издрържлив като клек. Между боровете джошуа се появиха постепенно пустинни храсти и туфи с трева, разположени на гнезда сред пясъците. Когато има сериозни валежи тук, а това става веднаж на 9 години, когато преминава течението Ел Ниньо, пустината разцъфтявала. При нас цветята имат едногодишен цикъл, тук – 9 годишен. И ние имаме такива, силиврякът. Какво величие на природата.

   Оше по-високо се появиха първите дървета, каквито има в България, смърчове, тук малко различни от нашите. Още по-високо дойде реда на бялата мура. Единичните дървета бяха с чадъровидна корона, а тези на групи – същи както нашите мури. Достигнахме снега. Той бе към 40 см, но пък пътищата как бяха почистени. Със снежни фрези снегът бе снет от пътното пратно и издухан в страни. По пътното патно снежинка нямаше, а от страни – доста висок слой заради издухания сняг от пътя. Все едно се пътува успоредно на заграждение от сняг.

   По северните места имаше писти, но доста скромни, по южните - вили, много красиви. Ресторанти, магазини, имаше много, никакъв проблем нямашеза паркиране, защото и паркинги има много. От местата за паркиране започваха пътеки, но в този сняг разходки не бяха възможни. Все едно в България бях. Казах, че сме на 1800 м. н. в. и познах, джипиесът отчете 1798 м.

   На връщане се замислих – да се живее по този начин е много скъпо. Градове сред пустинята изискват довеждане на вода до тях, пречиствателни станции и помпени към тях,  много енергия за климатиците, трудно снабдяване, работа за хората. Скъпо е и живеенето в небостъргачи, защото те са сложни както подводница на Путин. Подръжката на тези съоръжения е много скъпа, а за стпоежът им отиват милиарди долари.  Много се и пътува, което също предизвиква големи разходи. Тенденцията да се автоматизират производствените процеси и да се закриват работни места ще доведе според мен до критичната точка, когато тази огромна държава ще се окаже пред проблеми, предвестници на неяното изчерпване. Тук живеят към 350 млн. души и непрестенно идват още от цял свят. За такава държава катаклизми са недопустими и ще дам пример:

   Какво ли би санало ако един милионен град с нелостъргачи, метро и всичко електрифицирано остане за няколко дни без електричество? Това означава без вода, без транспорт, на тъмно и без асансьори.

   Гледайки тези величави строежи напр. на маистралите и на това, коетосе вижда при пътуването по тях, вижда се, че тази страна е постигнала много. Тук е ползван и робски труд, но това понятие е неточно, защото робите, докарвани тук от Африка са били подложени на жестока експоатация в миналото, която постепенно е намалявала и робството е било отменено. Нещо обаче е направено – изградена е била страната!  - и това е останало. Сега се надгражда, това е термин на проститиуращите с казуси политици, но според мен надграждането й ако продължи, може де се стигне до лош край – срутване под собствената си тежест. Високите технологии ще предизвикат точно това, а то е предечено от Аристотел:

  МАШИНИТЕ ЩЕ ЗАРОБЯТ ХОРАТА.

  Много хора ще се окажат без работа, излишни и не ми е ясно какво може да направи държавата за тях.

  Римските владетели също са ползвали робски труд за строителство на пътища и сгради, но тогава е било друго време – робите са или вързани, който роб се е износвал физически е бил убиван и хвърлян на зверовете.  Но и римляните са имали цел, от тях е останало нещо, у нас на първо място пътищата им. Англичаните пък са ползвали ресурсите и труда на хората в техните колонии, съставяващи едва ли не половината от света, но не са оставили нещо съществено, защото са се изродили от непредумишлено кръвосмешение или безумно хиянство.  В Америка не е така, а половината от всички културни паметници на Европа са в Италия.

    Ние също сме оставили нещо, което ще бъде полезно на страната ни, цитирам ж. п. линията през Искърския пролом, Баташкият водносилов път. За едни изроди, които няма да осветлявам най-монументалният ни стоеж в историята ни е паметникът на съветските освободители на страната ни. Двойните освободители...

    Има и разрушитерни сили обаче, каквито „дари” на света  комунизЪма, които единственото, което могат да правят е да мислят как да унищожат другите хора по земята, небоклуците – тези, които работят и творят. Това са страни-идиоти, цитирам две, Русия и КНДР. Те освен ракети, които да заподмятват, нищо друго не могат да направят. Защо едни хора строят магистрали, заводи с вискоки технологии, а други правят ракети, с които да ги унищожат, защо и те не строят магистрали и заводи, отговърт е прост – защото са програмирани генно за идиоти.

   Тук ще се отклоня от темата за малко:

    В НМУ Л. Пипков в София имаше конкурс за цигулари, на койото фаворит бе едно ужнокорейче. То обече учеше в във Виена и говореше немски. Отидох да го поздравя, помислих го за японче, там бе и майка му. Тя каза буквално следното след като го поздравих и цитирах Япония.

  - Ние сем от Корея, но не от идиотите, които са на север от нас!

   А при нас – доста е различно отколкото тук. Защото на руля застана екстракт от есенцията на простащината, тандемът Трифонов/Радев. Такава страна няма бъдеще, мисля.

   Свършвам с впечатленията си от това пътуване, но теми за пребиваването ми в Америка имам още много. Които ме развълнуваха – за тях ше пиша от България.

   На все по-малко интересуващите се от постингите ми, пожелавам и те да посетят Америка. Макар така да ми се ходи до Голямата страна, където живеят най-щастливите хора на земята, та две не видим...