ДАЛЕЧ ОТ РОДИНАТА СИ, В СЪНИЩАТА МИ СЕ ВРЪРНАХА КАРТИНИ ОТ ЕДНО ПЪТУВАНЕ ОКОЛО СЕЛО ТРИ МОГИЛИ ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1991 г...
За човек като мен, черпещ сили от страната си, както Антей от Земята, да бъда 45 дни извън нея, при това на 14000 км. не е лесно. Получихме дар от наши приятели, един модул, благодарение на който можем да гледаме всички /!!!/ български тв програми, включително и на идиотите 7/8 ТV с опция да ги включваме до 12 часа след като те са били излъчени. Пожарите у нас, в Турция, в Гърция, в Македония, в Калифорния и по други държави много ме напрегнаха. Цял живот хората са се трудили и изведнаж пожар, причинен от простаци им отнема всичко. Гледах много покъртителни сцени:
Възрастна баба туркиня с едно саханче вода в ръка бяга от горящата си къща. Към саханчето се устремява пеперуда, примряла за вода, каца на ръба му и пие от водата. Да спаси поне живота си от огъня. Няма къде да снесе яйцата си, пожарът – смъртта! - ще я застигне. Бабата я почака да отлитне и продължи да „бяга”. Един грък показаха, спасил овцете си от огъня. Те – полуобгорели, с оголено месо, с изгорено едно око, не могат да мръднат от болка. Трети бягащ от пожара иска да спаси и кравата си от огъня, бута я , удря я. Навсякъде пожарите са ужасни, но това, което става в Македония е най-страшно – гори от Скопие до границата им с нас при с. Делчево. Пътували сме по този път покрай границата, а аз съм изминавал прехода от вр. Руен до вр. Безбожка тумба. Дано Господ изсипе дъжд върху този огън както на Бричебор над Рилскя манастир след молитвата на монасите.
Друг емоционален момент бе концертът в Холивудбоол, където слушахме Третата симфония на Шуман. И тя бе много вълнуваща за мен. В дома ни прослушах и останалите му симфонични творби, а също и концертите му за инструмент с оркестър. Увертурата „Манфред” – многократно. Спомних си един момент от живота му, когато той е в лудницата в Ендених и при него пристига на свиждане жена му Клара. В лудницата Шуман разпоага с клавир. Той я посреща с пиеса, за която казва, че е композирал за нея, а това е пиесата „Мечтание” от цикъла Детски пиеси, писани в младостта му. Това, което е направил в лудницата е да напише съпровод на пиано към Шаконата за цигулка на Бах, нещо напълно излишно, загаващо за края на земния му път.
Друг емоционален момент за мен е случващото се в България, където в момента президентът ни с помощта на неговия инженерингов проект – просташките партии, съсипва страната. За тази цел той ползва простащината – неговата жизнена среда - която той насажда в страната ни чрез метастазите си, просташките партии, първа от които е тази на Чалгара. С тези партии презединтът размива вота на избирателите, прави го безсмислен и на този кон, прикрит зад паравана на просташките партии той се превърна в едноличен управник на страната. Най-големите от простаците му сега рЕдат кабинет. Злото, което този служещ на чужди интереси наш президент може да допринесе за страната ни е реално. Много е жестоко и обидно е това към всеки непростак, простащината да се ползва като орудие действия от неговите кремълски господари.
На соновата на това мое напрегнато духовно състояние ето какво се върна в съня ми, където е дремело 30-на години.
Първата сцена бе един рай между селата Безводно и Русалско. О планината слиза някакво поточе по сиво скално русло, за да се влее в р. Давидковска. По-нагоре то се разделя на две, които се събират в един невисок връх. При дъжд от върха тръгват две поточета. Целият връх е покрит с ниски дървета и храсти, скали има само по пътя на поточето.
Следва заравненост, където поточето прави тиаци, площта е около 2-3 декара. На тази пощадка имаше една много стара къща, на стотици години, ползвана до скоро. До нея имаше нова от камъни и тухли, покрита с керемиди, нова, модерна къща. Под нея нямаше обор, а зимник.
Къщата бе напусната скоро, бе с всичките домакински потреби вътре, вратите бяха отворени. Печка, шкафове, маси, легла – всичко си стоеше. До тук път няма, явно човекът е ползвал някакъв път за каруца и чак от с. Русалско е прекарвал строителните материали. Или пък на гърба на мулетата.
Бяха отворени капаци от етажа към зимника. Там се виждаха разхвърляни детски обувчици и играчки, детски дрехи. Пред очите ми са едни червени пластмасови обувчици за бебе.
Всичко това това семейството е оставило през 1989 г. и се е преселило в Турция с най необходимото, натоварено на едно или две мулета. Трагедия. Отправих се към дъбовата гора срещу тази долина, намираща се на гол равен рид. Видях телена ограда и веднага ми стана ясно, че това е гробище. Трудно достъпното място за бригадите на ДС с чуковете е причина то за остане непотрошено. След години водих тук един приятел, завършил турска филология. Той преведе надписите на камъните и паметниците, където бе написана и причината за смъртта на човека. Помня , един бе починал от рак. Гробищете е огромно по площ поради причината, че турците не погребват в гроба друг човек. Те избират дъбова гора за гробище и я пазят от домашните животни. Всички тези починали през вековете са живяли в старата къща...
И още един спомен в мен се пробуди сега. Излизайки от къщата с детските такъми по тревата ходеше – не скачаше, а ходеше – една жаба, толкова голяма, че да скочи е невъзможно.
Това място остана като свято за мен и го посещавах още няколко пъти. Преди две години заради сеч на боровата гора там не можах да го достигна.
Друг спомен, вероятно плод на вълнението в първия ми сън, ме споходии във втори и то пак от тази дестинация. Придвиждах се по римския път от с. Три Могили към с. Безводно, около което природата е една от най-красивите по Източни Родопи. Тук съм попадал на доста смокове-стрелци, които бягайки от човека подскачат по половин-един метър наппед. Близо до самотна къща поне на 300 години попаднах на група угрижени турци, само мъже, които се притесниха, че виждат тук чужд човек. Заговорих ги, те се успокоиха и след малко казаха:
- Виждаме, че си харен човек. Ние дойдохме да погребем баба Зиа, но ни е страх някой да не ни издаде, защото ще ни вкарат в затвора, ако я погребем по нашия си закон. Ела с нас!
Това бе покана за помена след погребението, но аз отидох на погребението. Бяха изкопали гроб не по дълбок от метър, като в долната му част имаше вкопана ниша в основата на едната му страна. Донесха баба Зиая завита гола в чаршаф, който двама души развиха така, че тя падна в гроба и се изтъркаля в нишата. Един облечен скелет. Добутаха я в нишата, сложиха дъски по вертикалата на нишата и зариха гроба. Преведоха ми какво четеше ходжата - че е дошла на този свят гола и близките й така я връщат при аллаха...
Много силна сцена бе това. След години обаче поради изграждането на яз. Боровшца този път бе залят с вода и сега трасето му може да се види само от отсрещния му скат. Има начин да се уцели, като се премине през махалата Мумджидам, но изкачването е все едно от Боровец да достигнеш до вр. Мусала.
И трети сън ме споходи, но от по-близко време, пакхот този регион. Явно някакава връзка имам с него, може би от предишни животи. Тук ще отбележа, че имам силна зрителна памет, но върху този регион бих я нарекъл абослютна.
В съня ми се върна много силна картина на една махала с полуразрушени къщи на скат, където никъде няма вода, а температурата бе към 40. Виждах много места, където е имало бунарчета с временна или постоянна вода. В тях сега нито капка вода.
Разходих се по махалата, оказа се голяма. Къщите – на много голяма стръмнина, но имаше заравнени места, където това е било възможно и плодни дървета – сливи, ябълки, орехи. И места за градини със зеленчуци. Значи от тези бунарчета хората не само са пили вода, но са поили животните си, поливали са градините си. Напуснато, това място сега наподобява една пустния от тръни, между които има къщи, свързани с пътища, колкото да премине по тях крава или кон, настлани с камъни. Почти всичките къщи вече са без покривите си, едни огромни плочи. На седловината обаче гробището се подържа, не знам от кои хора, а през оградата не може да мине да мине животно.
Това много силно за мен място е на римския път от с. Три Могили, който се спуска в долината на р. Хамбардере, където бе с. Султанка. Тук наблизо е монументалното скално образувание, наричано Жълтата скала. Тя се явява в дясно, не мога да си откъсна погледа от нея. Има пещера в основата си, където воже да се приюти малко стадо. Този тип пещери тук наричат инкая. До нея има няколко къщи. Махалата с тези няколко къщи е най-дивото място в България което съм срещал по време на пътуванията ми из нейните прекрасни кътчета, където е била основната част от населението на страната ни, селото. Тези хора са имали идеали, цели, били са силни и калени в трудностите. От труда си те са зависели, животът им е бил много тежък, но те са били свободни. Идиоти като днешният ни президент, който съсипва страната ни с простащните си и да е имало, те не са знаели. Разговарял съм с хора за да получа информация за пътя ми. Отговорът обикновено е бил:
- До там съм бил, после къде е пътят /посоката/ не знам.
Добрите ми намерения към хората тук и към целия този регион, който представлява част от тракийски скален култов комплекс, неправилно наричан Ненковска панина заради село Ненково са може би причината, мечокът, който срещнах тук по-късно да не ме закачи. Една лапа ми бе потребна и така потрошен щях да си остана между камъните на р. Хамбардере…
Завършвам постинга си с призив сериозните туристи, които имат интереси към Родопа, да изминат един от най-дивните маршрути по нея – от седловината Прелеза, по долината на р. Хамбардере до яз. Боровица. А връщането да стане от вр.. Кокез по римския път от Тополово до Смолян, като се слезе отново на седловината Прелеза. Който измине тези преходи, няма да ги забрави.
Понеже съм не само турист, обичам и музиката, прилагам линк с може би най-популярната пиеса от Шуман. Тя принадлежи към цикъла му Детски пиеси, но това не са пиеси за деца. Той рисува детският мир през погледа на зрелия човек.
Митичният вожд Пилемен, енети, пафлагонц...
Астрофизици твърдят че Земята е жива и и...
