Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.09 21:53 - МАГИЯТА НА РОДОПА....
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 193 Коментари: 5 Гласове:
5



 

                                МАГИЯТА  НА  РОДОПА....

 

   Връщам се от Родопа, от особено силно място за мен, изворите на р. Буковска, извираща близо до с. Рибнново.  Цялата горна част на долината представлява комплекс от тракийски светилища. Там според мен е и най-голямата тракийска скална гробница – долмен – в България. И пак според мен, тя е разрушена и ограбена още от римляните, разполагащи с роби за работа и за разрушения. Страхотно място! Достъпът към него е от най-високата част на пътя между селата Филипово и Рибново. Едно светилище има и над пътя, който достига към 1700 м. н. в, а друго скално светилище, подобно на Утробата над с. Илиненци не можах да намеря.  Това възприех като знак, че ще се върна тук отново...

   И още нещо. Вчера завърнал се от планината, днес присъствах на връчването на почетния знак на лауреатите на тазгодишното Златно перо, между които и съпругата ми като дългогодишен музикален педагог. Награден бе и академик Антон Дончев, когото много ценя заради трудовете му, в които вплита теологичеките си познания. Кой по-добре от него обяснява защо Каин убива Авел и защо обратното е невъзможно, кой с такава любов пише за Родапа, подобно на Вагнер, събрал и систематизирал не в опера, а в романа си „Време разделно” разкази и събития за от най-страшните събития в историята ни. Не можеш да упознаеш цялата Родопа, казва той, не можеш да я видиш навсякъде с очите си, трябва да я упознаеш и усетиш чрез сърцето си. Като турист с големи познание по тази магична планина, преценявам казаното от него като премъдрост.

   Сега ще опиша няколко случки с мен в Родопа, които са ключови защо определени места в нея за мен са силни и винаги бих ги посетил. Започвам с едно пътуване преди около 40 години през м. ноември от тогавашната хижа ТВК „Васил Коларов” над с. Новаково към християнското светилище Кръстовръх.

   Времето бе хубаво, но се развали и когато бяхме до прохода Инкая, заваля и сняг. Не сериозно, но се натрупа и закри пътеките. Мислехме да минем покрай Караджакая и от там – на параклисчето, където да пренощуваме. Тогава на Кръстовръх имаше само един параклис и една сграда с нарове до него. Дннешните простотии със строежа на 12-те параклиса, на църквата ресторант, а сега и на хотелски комплекс, не съм си и помислял, че човек може да си помисли такова нещо. Ще цитирам обаче Достоевски, който казва, че ако в една страна няма вяра в Бог, страх пред Него, там всичко е възможно.

  Въпреки снега, който продължаваше да вали, вървяхме по предварителния план, но доста по-бавно, а денят по това време е къс. И изведнаж пред нас – човек в черни дрехи, който забелязахме да ни чака и който ни спря. На въпроса му къде отиваме, той каза че това не може да стане, защото пътеката покрай Караджакая не личи, ще се изпързаляме по нея в пропастта или поне ще останем през ноща в планината и ще замръзнем. Веднага обратно, каза той, ще слезете в с. Мостово, така ще е безопасно за Вас.

   Това село е доста отдалечено, но сторихме каквото ни каза човека. В тази ненаселена част на планината, където човек дсе среща така рядко, този се появи и ни заповяда не сам да се върнем, но и къде да отидем. От с. Мостово, наречено така заради естествения му земен /не скален мост/  нагоре започваше основната пътека към Кръстовръх, после направиха път от с. Борово. Снегът бе станал 5-10 см, пътеката към върха не личеше. И срещу нас две момчета слизат от върха. Много закъсняхте, казаха те, баба Ви чака горе, ще вървите точно по стъпките ни в снега, иначе ще изгубите пътеката.

   Не обърнахме внимание на това, което мочтета казаха, но то имаше продължение. Достигайки Кръста и спускайки се към параклшса, от къщичката до него се показа една баба и каза:

-       Много закъсняхте, деца, чакам Ви от обяд. Запалила съм

Ви печката, сварила съм Ви бобчорба, влезте първо да се стоплите. И разказа бабата, защо е тук, а тя едвам ходи, беше много стара. Вуците я бяха избутали до горе. Сънувала тя, че трябва да се качи на Кръстовръх, да запали печката и да направи чорпба, защото ще дойдат едни премръзнали деца, тя да ги  посрещне. Постоплихме се, тя обаче каза, че сега трява да ни попее и ни каза да влезем в църквичката. Доста време пя бабата, а след това каза да отиваме да си лягаве, но ако някой има трудност в живота и иска Бог за му помогне, да остане на спи в църквичката, където имаше ппедвидено място за това, едни нари, а одеала в помещението с нарите имаше много. След това бабата разпореди да лягаме, защото тук е много сдудено. Печката обаче тя подържаше цялата нощ.

   По едно време обаче се разиграха плъхове, тропат като коне. Бабата каза, че и те са душинки, искат нещо блажно, тя знае какво. Сипа тя олио в капачки от буркани, след минути плъховото трополене престана.

   Сутрипла по живо по здраво, с дояждане на притолпената бобчорба, след като минахме през църквата и бабата отново ни попя, тръгнахме към с. Мостово, за да хванем автобуса към Асеновград в определен час.

 

   Още едно такова ЧУДО ми се случи преди много години на път от с. Мугла нагоре към с. Мурсалица. Там е божествена красота, от това село носи името си Мурсалския чай, има и Мурсалска планина, с огромни буки по нея. Село Мурсалица е на надморска височина към 1700 м. обезлюдено е, но има доста запазени къщи. От разклона на шосето за Девин поемам нагоре по коларски път. По едно време пред мен се появи човек, движещ се в същата посока. Беше много топло, но човекът бе облечен в шаечни черни дрехи, с черна шапка, слаб, висок. Ето кой ще ми поокаже горе от селото, което е кръстопът на пътища, кой е най-добрият път за селата надолу, Грохотно от едната страна, от другата - Широколъшките села. Но... Забързвам се аз, тогава просто не  познавах умора и се движех много бързо. Но дистанцията между мен и чоекът с черните дрехи си оставаше – ако аз ускоря хода, ускорява го и той и пак остава на голяма дистанция пред мен. Разбрах, че няма да стане, казвам си, в селото ще говоря с него. Започна обаче да ме обзема безпокойство – как така, този човек,слаб, облечен в дебели шаячни черни дрехи и черна шапка в този пек ходи толкова бързо и защо не иска де го достигна и да говорим...

   Достигнах селото, то пък почти всички къщи запазени, паднали сеновалите. Имам много силна свирка с уста, така го привиквах покрай всичките къщи, няма го. А видях как той зави и влезе в томно определена къща. И аз влязох в нея, нямаше го. Тогава вече съвсем се притесних.

   Годините минаваха, бидейки в Мугла, винаги отивах до Мурсалица. В Мугла питах хората, има ли в Мурсалица да живее някой, някой от Мугла ма ли неговите черти, а те са крака като щеки или кокили, ръце като тояги на плашило, толкова тънки и същевременно толкова висок. Лицето му така и не видях.

   Какво беше това нещо, което се носеше пред мен си остана тайна, която никога няма да узная. Но и още нещо остана от тогава в мен – когато се сетя за този случай и съм в Родопа, обзема ме безрокойство, та дори и лек страх. Това не можеше да бъде човек, мисля си, а нещо безтегловно, което не желаеше за ме удостои дори с поглед, но усещаше, че съм зад него.

  

   Аз употребявам думата силни за мен места. Част от тях свързвам с хора или само с един човек, останали по родните си места далеч-далеч от всякакво населено място, защото там са се родили и там искат да умрат. Тези хора възприемам с жития на светци. Ще дам пример с последната жителка на с. Чамла. Бяхме там за първи път с жена ми, видяхме бабата, която каза точно това. Водоизточникът на селото е поне на 50 м. по вертикала под къщата й, но тя си носи вода. А там, на височана 1700 м. е много студено вечерта, трябват и дърва.

   Образът на бабата възприех като свят, а покрай нея и мястото, където тя се е родила и където иска да умре. Мюсюлманите считат, че временно са на земята, вечното им жиилище е при Аллаха, затова докато са на земята трябва да се трудат и да се подготвят да отидат при Него. Всички стари помаци, които имат сили да отидат само до джамията, казват точно това. И завършват по еднакъв начин:

-       Какво е там, като отидем, ще видим...

И за да не стоят без ралота през джамията, правят някакво

подобрение по нея, почистват я, лъскат дървените части вътре.

   Друго място, които приемам за свято е една махала до с. Рибново, чиито къщи са на площадка на траките, която те са заравнили, а от скалата накрая на площадката е проповядвал техният свещеник. По скалата има знаци, стъпъла, фигури. Цялата долина тук е била светилище, но много голямо, от което днес са останали само делата на траките върху камъните и ограбените им долмени. Там живееше една баба Фатме, висока към 140 см. и тежка не повече от 30 кг. Каза, че не порастнала заради тежкия труд още от дете. Но освен тежката работа родила и отгедала и 4 деца. Когато товареше коня, леко навеждайки се минаваше под него, за да укрепи с въже товара. През терасата, където това семейсто живееше минава римски път, а това е доказателство, че там е имало тракова пътека за обслужване на светилищата, която римляните са разширили за път.

   И още едно такова място ще изтъкна, като подчеравам, че такива има още мнооооого.

   От с. Дрангово нагоре по реката, идваща от Синия вир има една странична долчинка в дясно от нея. Там на абсолютно самотно място живееше сама една баба Елине. Мъжът й поченал от рак на белите дробове към 1988 г. същото заболяване получила и тя. Преди три години я видях за последен път, сега научих,, че е почиинала. Такава наконтена баба рядко съм виждал. Всичките си дрехи, обувки, украси,  били направени лично от нея. Аз я показвах в един свой постинг - кукла за украшени Тримата й сина й носят всичко необходимо, водят я периодично в онкологията, идвайки с ездитен кон. Но да отиде постоянно при тях – не. Тук е родена, от тук ще тръгне към Аллах. Страхотен образ, но много силен. Берее си билки и каза, че това я крепи в болестта срещу рака. Направо ме е страх ако пътувам отново към Синия вир да премина през това райско в пълния смисъл на думата кътче, след като тя няма да е там. То красота, красота,  такава се среща много рядко.

   Изгубванията по Родопа, това е нещо нормално, но някога имаше много хора в планината – животновъди – и доста камиончета, които отнасяха млякото, караха разни неща. Да се прибираме след изгубване с камион, би бил той сеновоз или превозващ дръвени трупи, това считахме за нормално. Ще цитирам обаче два случая, които бяха за нас като Божий подарък.

   Първит бе след изкачване на вр. Сюткая. Този връх би трябвало да се нерече Губилище, защото аз напр, добре запознат с планината турист, съм се губил там три пъти.

   Отиваме ние на върха с група от 20-25 души, голяма част деца. И се губим. Спасението е хващане на някой голям път и надолу, а вече се и свечерява. Чуваме бумтене на камион, който ще тръгва, викама, човекът спира. Оказахме са на ракетната площадка, която остана незавърешна до днес, а два камиона с трудоваци тръгват за Велинград, където сме отседнали. Разстоянието от площадката по долината на река Мечкина и после до Велинград е 30 км.

   Друг случай имахме след изгубване по пътеката от х. Техеран към  яз. В. Коларов. Вместо 4-5 часа – целият ден във въртене. Аз нося винаги останала храна за да я давам на кучатата, сега тази храна я изядоха децата. Започна да се свечерява и ние се оказахме в региона на яз. Тошков чарк, където имаше само пазачи, прислуга на тогавашните ловни дружинки. Път обаче пресича главния път за язовира точно пред него, пазчите казаха че по този път минава камион най-много веднаж месечно. Да сее нощува в покоите на най-първите ловци е изключено.

    И в това време към нас идва камион. Работили хората някъде с камина, ще слизат в Батак, обратната посока на нашата. Камионът бе Чавдар-ка, коато може да побере не повече от 15 души, а ние сме към 20, при това с раници. Човекът с камиона каза, ме може да ни закара до главното шосе с него, отстоящо на 9 км, но до хижата оставата още 20. Страх го бе, защото ако се отклони от курса шефът му ще го уволни. Вече става тъмно, няма как, човект не може да ни остави тук. И каза да се качваме всички, дано шефът му да не го види, ще ни откара до яз. Васил Коларов по лоши пътища.  Наблъскахме се, събрахме се, камиончето заскърца от претоварване, човект караше много бавно. Закара ни, пълна тъмнина. Чакаше ни обеда ни и вечерята. Искахме да заплатим на шофьора за превоза, но той отказа, защото камионът не е негов и защото не може да ни остави в такава беда. Не искА и да яде с нас, защото бе с няколко часа закъснеие и близките му ще се безпокоят, тогава телефони нямаше.

 

    За да пдриключа темата съ силните места по Родопа за мен, ще спомена светилището Илкая /Лековит камък/,  което се състои от два комплекса. Когато съм там усещам особено силно усещане, подобно на това, което хората чувдстват когато са върху плочата на гроба на Преподобна Стойна в църквата до с. Златолист. Там нищо не усещам. Но близо ли съм до римски път или светилище в Източни Родопи или пък оброчище в Западна Българя усещам близостта му и го търся.

   Магична планина е Родопа. Започвайки от седловината над. Юндола, главното й било продлъжава с две чупки но 90 градуса на изток, а после с още една чупка на юг чак до Дедеагач, днес Александруполис, на брега на Егея.  Беломорието, най-вече Гюмюрджинско, това са били зимните пасища на овцета на Родопа, основата на техния поминък, овчарлока. Тези територии великите сили откъсват от България, защото такива са интересите им, съдбите на хората, населяващи тези земи и планини не ги иннтересуват. Обикновено за Родапа се учи, че се състои от Западна и Източна. Не точно така. Дели се на Северна и Южна ако се следи централното било на планината. Но има и още една част, не мога да кажа рид,  Средните Родопи - нещо много голямо, между реката Чепеларска и реките, което изтичат на изток от този рид, всичките притоци на р. Арда, най-великата българска река. Този рид започва от вр. Перелик.

   Вече 6 десетилетия хода по Родопа, но да съм я упознал цялата съм далеч от тази мисъл. Докато има сили обаче, пътуванията ми натам ще ги има .

   А пътуванията там вече са съвсем различни от тези, които превехме преди 30 и повече години. Туристи по планината почти няма, посещават се само най-популярните места и то ако са додстижими с кола. За мнозина посежението на Перперикон е равнозначно на посещението на Родопа. С отхождането на туристите изчезват и пътеките, като първо изчезват табелите, после се заличава от времето цветовата маркировка, пътеките обрастват и се губят. От планината отхождат и стадата с животни, някога поминък на хората. Сега планината е достъпна само по пътищата за високопроходимите камиони на дърводобвиниците. И това е нещо, защото е основа за джипов туризъм. Не може обаче един млад човек да проходи по планината, или поне това е много рядко срещано. Не се се ли научи детето да обича красотата на природата от малко, после този прпоцес не върви, защото приоритетите стават други – телефони, сръбски скари, чалга. Същото нещо важи и за музиката. Ако не бъде образовано едно дете музикално, как то ще разбере като порастне когато слуша дадено музикално произведение какво слуша, какви интереси ще има в тази област. Вместо красотата на музиката, която ще остане недостъпна за него и която може да послужи като препинячка срещу нахлуване на простащината в живота му, улицата, медиите, социалните мрежи и др. ще го опростачат, ще го превърнат в духовен, или както сега казваме, ПАЗАРЕН боклук. Без красотата и хармонията на природата, без досегът до изкуството, хората са откровени нещастници, а за образованите хора – отвратительники. Най-гадните от тях обаче са войннстващите, които налагат простотията си, така са ги научили по разните служби, това да е тяхната цель жизни.  Ще цитирам няколко примера:

   Президентът Радев, опростачилият цяло поколение, Слави Трифонов, острието на БСП Манолова, телеизявявачът Иван Кулеков, блогърът Блекпредатор. Такива, според мен сгрешени хора – с вкарани погрешни команди - днес биват давани за пример на поколението, което израства и се стреми да им подражава. Прост пример  - млад човек или жена, не можейки да стори нищо, което прави смисъл, се стреми да блесне с някаква простотия, защото това е стоката, която днес върви. Давам пример с някоя, надула си устните до степен, да бъде в състояние да „свирне” партньора си от половин метър или  пък скъсаното по паталона й повече от здравото.

   Такива изяви, но не чак войнстваща простащина е имало и в близкото миало.  Братът на Бетховен, богат, написал писмо на Бетховен, под което се подписал:

       Бетховен, притежател на имение.

   Отговърт обаче бил съкрушителен – брат му, композиторът Бетховен се подписал под неговото писмо:

      Бетховен, притежател на мозък.

 

    





Гласувай:
6
1



1. missana - Пребродил съм вдоль и поперек Рила и Пирин,
26.09 22:51
но за жалост в Родопите съм стъпвал само като войник и то съвсем за кратко. Съжалявам, че съм пропуснал тази разкошна планина. Дано Бог ми даде възможност да я опозная поне частично и благодаря, че чрез този материал получавам усещане за нея!
цитирай
2. zaw12929 - ОСТАРЯВАШ- БЕЛИ ПЕТНА В МОЗЪКА- ИДИ ...
27.09 07:21
ОСТАРЯВАШ- БЕЛИ ПЕТНА В МОЗЪКА- ИДИ НА ЛЕКАР "Госпожо Радостина,.....

от: planinitenabulgaria
цитирай
3. planinitenabulgaria - У Путина - новой ракетой!
27.09 10:21
zaw12929 написа:
ОСТАРЯВАШ- БЕЛИ ПЕТНА В МОЗЪКА- ИДИ НА ЛЕКАР "Госпожо Радостина,.....

от: planinitenabulgaria


Он смог с ней вся земля /и так все враги ему/ уничтожить...
Доле Алексей НаХальный,
горе Путина !!!
Вчера я встретилься с моим другом, Товарища венцИ. Наша тема была: Радостина/Цав. После год он будет 70 лет.
цитирай
4. planinitenabulgaria - По планиите има природна красота, но и много антични останки.
27.09 10:45
missana написа:
но за жалост в Родопите съм стъпвал само като войник и то съвсем за кратко. Съжалявам, че съм пропуснал тази разкошна планина. Дано Бог ми даде възможност да я опозная поне частично и благодаря, че чрез този материал получавам усещане за нея!


За пример посочвам Родопа, западната част на която е предимо география, а Източната - история. Рила и Пирин са за млади хора, да си мерят силите с тях, Родопа и Балкана са за зрели хора, с познания и интереси. Какви сме били българите като ценностна система преди 100 години, живо свидетелство са сънародниците ни в Западните покрайнини. Как са живяли хората по планината винаги, свидетелство са помаците по Западни Родопи. Итересен е и турският етнос по Източните, където селата на турците, основани там преди около 300 години са разположени върху останки от тракийски светилища. Темата е дълга, интересите идват с годините и са резултат от натрупани познания.
Аз не само упознах Родопа, но бях близък и с нейни първенци, посочвам Констаннти Канев, Хайтов и Ангел Вълчев, сътрудничех и на сп. "Родопи".
цитирай
5. planinitenabulgaria - Специална благодарност към библогърката, гласувала за постинга ми с минус.
27.09 10:47
Ще се опитам следващия ми постинг за Родопа да е по-добър, дано да й ареше....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7552035
Постинги: 3216
Коментари: 8556
Гласове: 15562
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031