ПОСЛЕДНОТО МИ ПЪТУВАНЕ ПО ВЛАКА ОТ
ДОБРИНИЩЕ ДО СЕПТЕМВРИ ?
Пак идете вий, призрачни видения,
що с мътен взор съгледах нявга аз.
Дали да ви прегърна с вдъховение?
Копнее ли сърцето ми по вас?
Тълпите се, в мъгла и здрач родени –
о, шествувайте със чародейна власт!
В магьосан лъх обвени, вий летите
и млада сила будите в гърдите.
Със вас възкръсва младостта щастлива
и скъпи сенки пак край мен сноват,
като легенда древна се разлива
на първа дружба и любов гласът,
скръбта ведно със жалбата горчива
ми спомня моя смътен жизен път
и милите другари, що умряха
и много дни на радост не видяха.
Тез късни песни аз пред тях не пея,
а първите на тях съм нявга пял.
Отмина дружбата предишна, с нея
и първият привет е отзвучал.
Пред чужди мойта скръб ще оживее,
изпълва ме възторгът им с печал,
а живите, в които радост буди
напевът мой съдбата ги прокуди.
И чувствам забравено копнение
по оня свят от неми духове.
Със тихи звуци мойта песен стене,
както Еол със арфата зове.
Аз тръпна пак, аз плача в умиление
и нежно е суровото сърце!
Каквото имам днес обви забрава –
което бе отдавна, оживява.
Йохан Волфганг Гьоте, Пролог към „Фауст”, търсещият дух…
Въведение:
Отдавна не посещавам приоритетно Западните Родопи, една възлюбена от мен планина. Времето ми обаче напредна много - вече съм на 75, силите ми намаляват. Копнежът ми да съм по-често сред природата, планините, съзнавайки че понякога рискувайки живота си е още жив в сърцето ми. Намирайки се в Банско, сред три планини, пред мен оживяха картините на Западните Родопи, за които преди много години отделях доста време. Обзе ме копнеж да отида пак по долините на реките Аландере, Софандере, Хремщица, да посетя махалите с център с. Цветино, макар добре да съм опознал тази част на планината. Един забравен спомен, но спящ в подкорието ми - вр. Острец до с. Цветино с останки от делата на траките по него, внезапно се разбуди в мен. Сега, когато вече нямам неопознати от мен планини на България и нямам къде да ходя, а това съчетано с намаляващите ми сили, в мен се пробуди копнеж да отида точно в този край. И ще отида. Вариантите са два, но вероятно ще ползвам влак от Велинград, предоставящ ми около 6 часа на ден за разходка. Каквото трябваше да направя в живота си, през който като да прелетях, направих. Малкото останало ми активно време от него ще насоча според повелите на чипа, който е в мен. Чипът в човека може да изисква нещо трудно от него, но опознал чипа си и живеещ според даденостите си, колкото и труден да е животът на човека, той е щастлив. Така вместо недовлоство срещу трудностите, които човек преодолява, той превръща този процес в творчество и казва когато срещне оброк, църква или свято място нещо съвсем просто:
- Господи, благодаря Ти за днешния ден!
А сега за едно мое пътуване с теснолинейкта от Добринище до Септември, за което пък си казвам:
- Дано някога да имам възможността да го повторя. Не искам това пътуване да ми е последното…
Настроението в стиохото на Гьоте, едно от последните му, като да е писано за мен…
Край на Въведението.
Наложи ми се тези дни да пътувам сам от Банско до София – пътуване между три планини, което аз превърнах в атракция. Вместо с автобус по магистралата през Предела, аз пътувах с влак. Времето за пътуване е доста по-дълго, но сред тази дивна красота между три планини то минава неусетно. Спомням си за Дядо Вазов, който пише, че пътувайки през красотите на Искърския пролом искал влакът да пътува много по-бавно. Пътуванеето по тази линия ме върна в младите ми години, когато с малкия влак пътувахме до спирка Долене и от към Милеви скали, до Цветино и после до вр. Острец, наслаждавайки се на прекрасната природа там, до спирка Света Петка и после към х. Кладова, до спирките Чисто тепе или Черна Места и от тях по Чалтъка отивахме на Белмекен или Заврачица. Пътувахме и до Разлог, Банско или Добринище и после по Пирин. Голяма част от тези, с които бях по планиние вече починаха, аз възприех изяви по планината като турист-инок, защото не срещнах друг човек със задълбочени иннереси в тази обласк както моите. Един от починалите, били с мен по планините е особено мъчителен споме за мен. Човек, чиито родители са били прогонени поради национализацията на имотите им в махала Голата глАва, а опитите им да започнат друг бизнес в София с изрбаботване на моникси са завършили в трудови лагери. Обвинени са в опит да стремеж към частни изяви, направа на играчки за капиталисти, фащизъм и всички смъртни грехове след Деветото. Синът на тези хора бе един добър, но объркан и наплашен човек, който не можа да се вгради в живота. В планината, където той е бил роден единствено намираше утеха. А сега повече за дековилката:
Дековилката е едно от големите строителни достижения на страната ни. Трудностите при строежа й са били не по-малки от тези при строежа на нормалния ж. п. път от София до Мездра през Искърския пролом, строен от италианска фирма. Дековилката е строена само от български инженери, а работниците са извършвали ръчно почти всички дейности. Теренът не е разрешавал да се извършват навсякъде взривни дейности, защото са били пробивани скални ребра, които могат да се разрушат и влаковата линия да остане незащитена от падащи скали. Където има такава вероятност трябва тунел. Теренът е много труден още след с. Варвара, защото реката Чепинска минава по теснина, получила се при разцепването на планината преди милони години. Тогава днешното Чепинско корито със седемте си населени места е било дъно на море, но теренът му се е издигал. Този процес не е приключил и сега, Родопите продължават да се издигат. Поради този процес брегът на това море се цепи при с. Костандово, където се намира Животинското гробище на умрелите там животни, остнали без вода след продънването на вътрешното море, а долината на реката в тази теснина се нарича Цепина. И името на с. Чепино е свързано с този катаклизъм преди милиони години. В Чепинското корито почвите са тънки, а под тях има утаени не много здрави скали. Хората в този край копаят до този рласт, върху който полагат основите на къщите си.
Строежът на тази теснолинейка е замислен още по време на ПСВ и завършва малко след края на ВСВ, но замисълът при строежа на този важен за страната ни инфраструктурен проект остава недовършен. Няма и да се довърши, защото днес приоритетите са други - магистралите. Това е приоритет на изостаналите в умствено отношение държави, давам за пример Западна Европа, където ж. п. транспортът е на космическа висота. Ж. п. линията, която е трябвало да свърже Септември с Гоце Делчев е положена само до Добринище, макар трасето й до гр. Гоце Делчев да е било построено с мостовете. Поради стратегически причини след окупациято ни от СССР - възможна връзка с гара Бук в Гърция, която е наблизо, Сталин не разрешава да се довърши трасето. Наредил е и да се взривят мостовете по пътя за Гърция, подобно на Тито, който извърши същото по границата ни със Западните покрайнини при селата Петачинци, Извор и др. Колко много приличат по делата си идиотите на власт, в която и част на света да се изявяват. Разруха, противопоставяне, разрушена ценностна система, похабен национален продукт за ненужи оръжия за масово поразяване на хората, това остава след идиотите. Наследството им е тежко, не са достатъчни и 40 години, за да бъде то преодоляно, срокът цитирам от Библията.
Накратко за трудностите, преодоляни от нашите строители, за да бъде построена тази железница:
След с. Варвара долината на реката е скалиста, тясна. Прреди строежа на ж.п. линията само на места части от скалите са били разбити, за да се прокара път от Септември за Велинград. Да се разшири този път е проблем и днес, няма място, пэоради което сега са изградени с пари от ЕФРР бетонни парапети над реката където може. Велинград е новото име на трите села - Каменица, Лъджане и Чепино, обеденини в един град. Тунелите за влака са къси в този участък и са много на брой. Трасето следва долината на реката където е преминавал стария път покрай с. Долене, изходен пункт за Милеви скали. Новото шосе за Велинград е стръмно и широко, покрай него не може за се покатери влак.
След Велинград теснолинейката преминава покрай няколко малки села, до които има четвъртостепен път, най-голямото от тях е Цветино. То е сред едно от най-красивите места по Западните Родопи. Красотата му е увенчана от вр. Острец, където има тракийски останки.
Влакът след Чепино се изкачва по доста голям наклон, преминавйки през трудни терени, преминава покрай с. Света Петка, после под доста дълъг тунел под с. Аврамови колиби, където е най-високата ж. п. гара на Балканите, почти 1300 м. н. в.
След Аврамово идва ред на най-трудният участък от трасето. То преминава през тунели, като влакът се спуска с максимално допустим за теснолинейката наклон. За да се удължи пътят му и така да не се ннадвиши допустимия наклон има нарочно пробити тунели с тази цел, където се „гаси” наклона. От една място се вижда дълбоко под влака как ж. п. линията има формата на шестица, на друго – на осмица. Теоретично в този участък влакат пътува по склоновете на Рила, от където се спускат притоците на р. Места. Влакът слиза, слиза, преминавйки по мостове, шедьоври на умението на нашите майстори, през тунели, покрай шосето Велинград- Якоруда, после покрай Белица. Вижда се вече Северен Пирин с неговите впечатляващи остри скали, висооките части на Рила – меки огромни чалове, сред които се различават Мечите уши, чиито рид завършва при вр. Капатник и след него седловината Предела. На запад се виждат Родопите, които от тук в сравнение с Рила и Пирин изглеждат твърде ниски.
Специално за този участък от ж. п. линията искам да обърна внимание на ж. п. мостовете, връх на красотата и умението на тогавашните мйстори. Мостовете са направени с декоративен зид, служещ за кофраж, напълнен с бетон, който никъде не се вижда. Днес това нещо никой не може да го направи. Тези, които можеха, почиват от делата си.
След спирка Гулийна баян вакът започва да върти по Банско-Разложката котловина, за да достига до селищата в нея. Пирин започвайки с вр. Даутов, после Банския Суходол, Вихрен, Тодорка, Газеите, Мангъра и Безбог завива на дясно, а влакът под отклонението на Пирин, наричано Юлена. достига с. Добринище. Зад Юлена са вр. Безбог, Мангъра, Дженгала, възпяти в туристическа песен, считана за химн на Пирина.
Много години не бях пътувал от тук. Пътуванията ми из този край преди много, много години, ми донесоха много радост заради красотата му. Запознах се с този ркрай в оригинал. Днес там всичко е променено, като една от жертвите на мутростроителите и свързаните с тях банки стана град Банско. Заложиха на опростачването на българина, на откъсването му от природата, на девиза: Какво ми пука за природата, щом от това падат пари. Блгодаря на Господа, че упознах красотата този дивен бъларски град в оригинал, твърде различна от днешните мутробароци, натъчкана с боклуци не само от страната. Тук са си вложили откраднатото и руски дребни мафиоти за да не може Путин да им гепне по банков път парите по нашата схема с инфлацията, останала с името Банковия грабеж след 1989 г, която сега прилага друг идиот, поздкрепеният от нашия президент опитващия да удържи позициите си във Венецуела, Товарищ мадурО. Тия руски нещастници, които ходят напред-назад и мязат на газени с валяк или преминали през мелница – един от тях не съм виждал с излъчване на нормален човек – придават още по-тягостен облик на града. В невъзможност да подържат имотите си в Банско заради срива на рублата и да живеят тук, те се опитват да ги продадат на безценица. Ама не става. Подведени от мафията нещастници, която чрез банково-строителна проработка ги ограби. Някога Банков грабеж, вторият грабеж пък бе наречен „Строителният бум”. Мафията, ограбила втория път хората е още жива, мотото й е „Банско иска втора кабинка!”
Ние идвахме тук като туристи. Аз претендирам, че познавам Пирин превъзходно, готов съм да положа изпит. Сега двукраките мехове, които идват тук имат други мотиви. Един от тях е маймунското кафе, което предлагат в хотела Кемпински, но вече на други места. По 30 лв. Друго е обаче да се опхвалиш:
- Майна, бях на Банско. Пих маймунско кафе…
Пирин е велика Българска планина, но само човек, опознал я, може да даде тази преценка. Тя вече не се вижда и от централните улици на Банско заради високите строежи. А Банско, Разлог - това са градове във висока 900 м. котловина, заградена с три велики български планини – Пирин,Рила, Родопите. И сега при спомена за тази красота нещо в мен трепва.
От вълнение, че на следващия ден ще пътувам сред тези красоти почти не спах. Размислх се за годините, когото идвах тук и разбирам, че районът над Велинград, който до скоро считах, че няма конкурент по красота в Родопите е останал любим за мен от Западните Родопи. Юндола, Аврамово, Цветино, махалите Кръстава, Кьорава – това са изключителни родопски красоти. С тях могат да се мерят само красотите на дела на Родопите, наричан Стръмни рид.
Ще се отклоня за малко от пътуването ми, за са опиша какви части има тази огромна планина, Родопа. Тя се дели на Северна и Южна, като вододелът е по границата с Гърция с едно изключение при Доспат. Река Доспат е единствената наша река в Родопите, която тече на юг.
Ссеверните Родопи се състоят от три дяла – Западни, от долината на р. Места до долината на р. Чепеларска, Средни – огромният рид, отделящ се от вр. Перелик, от запад на който реките текат към р. Чепеларска или директно към Марица и на изток – всичките към р. Арда. На изток от Средните Родопи са Източните Родопи, те пък с друга красота. Нарочно цитирам как са разделени Родопите като орография, защото има „специалисти” по тази планина, които дори това не знаят. Да се упознае тази голяма планина един живот не стига.
А сега пак за дековилката, строена по царско, според комунистическите преиначватели на историята ни, монархофашисткото време. Най-голямата тежест по строежа изнася точно монархоашистът, н. в. цар Борис ІІІ. По това време от управлението на България /б. м.на монарофашистите според думите на георгИ димитроВ и на двойня ни освободител, СССР/ са строени още две дековилки - едната от Червен бргг през Златията до Оряхово, която е строена предимно по икономически причини, писал съм за нея и още една от Трън до с. Суково по долиината на р. Ерма. Тя от стратегическо значение, но пък е осигурила през тунелите си достъп на хората от планинските села Трънски одровци до плодородното поле на Цариброд-Пирот. Ждрелото на р. Ерма преди тези тунели е било непроходимо за хората. И за нея съм писал в блога си. И двете дековилки идиоти ги премахнаха. Заради мафиотски интереси на олигарсите ни по времето на Иван Костов един олигарх, тогава още какавида на такъв, Вилхелм Краус, на сина на когото дековилката през Златията се яваваше превозен конкурент на тировете му, тя бе закрита. Металните релси станаха софра за циганите. Тито по стратегически причини премахна дековилката през пролома на р. Ерма. По същите причини Сталин спря строежа на дековилката за Гоце Делчев, която щеше да мине през целея помаклък и да се превърне в мост между него и страната. Банда от идиоти. Каквото е направил н. в. цар Борис ІІІ за хората по малките населени места, никой не може да се сравнява с него. Затова при смъртта си остави просперираща Българиая, която Сталин с колективизацията си съсипа като икономика и като ценностна система. Това дело на Сталин е в основата на всичките ни беди днес, но злото от неговото време е още живо в някои хора и те си искат сталинизъма както въшките ДДТ-то, с което бяха свикнали и не умираха от него. Ще посоча само една такава лричност днес, нонивА/радеВ. Те се срещу демокрацията, срещу Европа, те си искат това, което е било 45 години и което катурна България.
Според мен дековилката има бъдеще, макар тировете да я конкурират и да отнеха голяма част от товарите й. Печалба от пътниците тук никога няма да има, но положението може да се подобри. Да се пътува с дековилката е много по-интересно, отколкото с един лифт да се достигне напр. до Седемте рилски езера и обратно. В САЩ влаковете също превозват по.малко товари от тировете, но се ползват. Шест влакови линии достигат от единия океан до другия. Там пътниците за влака са минимален прцент, не както в Европа, където от Париж до Лондон се пътува за 4 часа. Но пък амриканците са измислили нещо друго, което важи за наата дековилка. Там можеш да си купиш билет за пътуване в пътнически вагон в ретростил, в който има всички удбобства, както нв един хотел. Заявяваш си пътуване, напр. през Скалистите планини, оставаш там, после отиваш другаде, точно по зявката.
При нас може да се направи нещо подобно – да се пуснат в експлоатация няколко туристически вагона, напр. в композицията един от четирите. Тази услуга трябва да се рекламира, за да се привлекат хора, които да я ползват. Двукраките мехове, които пътуват в скъпите си коли няма да я ползват, за тях върви сръбско-циганска музика и сръбска скара. Качествените хора обаче, които обичат природата, биха пътували с дековилката. Същото може да се направи и при пътуване по трасето Хасково-Подкова. Това ще допринесе повече хора да остават на почвика тук и там в малките населени места в скромни по размери, но удобни хотели, което ще донпринесе за подобряване на поминъка в тези региони.
Завършвам постинга си с препоръка:
Ако някой не е пътувал с дековилката между трите планини, не знае каква красота остава за него мъртво понятие.
Заключение:
Който е запознат с този край знае една истина, която не се изговаря гласно:
Ислямът задържа хората по Родопа!
Защо е така съм изтъквал мотиви в доста мои постинги.
А сега една разлика между хората по Родопа, имам предвид само турците и помаците и тези в София:
Всички хора, изповядващи ислям по Родопа живеят при доста трудни условия, но се справят. Излъчването им е на жизнени хора, убедени че ще се справят с трудните условя, при кото живеят в планината. Селата им са пълни с деца, и те жизнени, слаби, тичат като ракети на Путин. По-големите карат колела, помагат на родителите си. Живот кипи в тези места, всички се трудят. В някои от турските села, където хората са се изселили през 1989 г. положението е различно, защото няма млади хора. Един старец уподоби селото си Птичар, някога много глямо, с десетки махали над него, с мезар /гробище/, защото няма деца. Възрастните хора също правят каквото могат, престарелите излизат вечер на мохабет пред дома си. По-далеч не могат да отидат. Излъчването им е на хора, изпълнили дълга си, чакат да ги повика аллах при себе си. Това са техни думи, чувал съм ги на много места.
Доста различно е положението в градовете на България, спирам се на София, където живея. Пълно е със стари хора, които гледат злобно, обидено, готови са от всяко нещо да направят скандал. Ходят от един магазин или пазар на друг, по обществения транспорт е гъчкано с тези хора, които нищо не правят. Въпрос е живеейки сред четирите стени те какво могат да правят, направят или как да осмислят живота си. Затова гледат мръсно. Обяснението е просто. Те са деца на родители, прогонени от родните им места след отнемането на собствеността им. Родени сред панелите, изгубили живителната си връзка с природата, с родните си места, гледайки за пример от телевизията само политлъстци, курвове, проститути и успели в живота тлъстаци, те няма от какво да са доволни. Какви перспективи са имали тези хора? Останали свободни в някаква степен след пенсионирането си, лишени от духовен живот, без никакви умения да правят нещо, а така лишени и от възможността да живеят смислено, според естественото си Божие употребление, те в някаква степен са осъзнали, че са били лъгани цял живот и така идва ред на озлоблението им към всичко и всички, че и към нещастните им родители. Обидата, неверието във всичко, това е изписано по лицата на хората от едно цяло поколение, което бе ограбено и материално и духовно от апологетите на комунизЪма в България. На село има много работа, там няма време за сръдни и демонстрации на сърдита кръв, човекът там се стреми да е полезен.
За да не завършвам така тъжно постинга си, ако някой прочете писанието ми, го поздавявам с нещо много прекрасно, една от Парижките соната на Моцарт. Той е бил на посещение в Париж с майка си и сестра си, майка му през това време умира. А Моцарт има предварителен ангажимент да се представи със шест сонати, написани за академията му в Париж. И въпреки това той ги композиира и представя. Какво е преживял Моцарт загубвайки майка си личи точно от тази негова Соната.
Поздрави!
