Ще поместя една легенда, свързана с пещерата Душника, която е чул г/н Боян Балкански.  Тази пещера е малко над спирката Палилула на с. Искрец. Половината от водата на Средния понор изтича от нея. В пещерата има огромно езеро, в което по подзечни пътища в скалите се стича дъждовната и снежна вода на половината от Средния понор. Другата половина от водата пак по подземен път излиза малко над с. Скакля, не далеч ог водопада. Изтичащата вода от езерото в пещерата Душника се използва за водоснабдяване на Своге. Има един феномен с тази вода: След земетръс водата в подземното езеро се разплисква и Своге остава ден-два или повече без вода. Като се успокои нивото на езерото - то се допълва непрекъснато от прииждащата в него вода - отново свогенци имат вода. Водата им обаче съдържа негасена вар.
   Над пещерата Душника идиоти добиват вар, а това е регион, който трябва да бъде природен паметник. Пътят преминава по един естествен карстов мост и мисля, че в един момент той ще се срути. А до моста има и още една пещера, но от нея не излиза вода. Същият казус с преминаване на път върху пещера го има при пещерата под с. Карлуково, наричана Божиите очи. Камиони с инертен материал с тегло 40 тона преминават по свода на пещерата.

      Ето и легендата, свързана с тази пещера:
      ЗЛАТНОТО ОТМЪЩЕНИЕ

Легенда

    Тази легенда съм чувал от дядо ми и от още един човек, който не помня. Вероятно я знаят и други.

    По време на турското робство и в Искрец е имало чорбаджии. Един от тях бил много зъл и алчен човек. Той наел за ратайче едно сиромашко момче, сираче. Сутрин рано ратайчето почиствало кошарата и замета1 на домашните животни. После взимало тояжка в ръце, метвало шарена торбичка през рамо, в която слагало комат хляб, лучец и някоя чушка, бучка сирене в големи залупци2 и шарена сол в по-малки, и  повеждало овцете и козите на паша. Придружавало го единствения му приятел овчарското куче. Бедното момче предпочитало пастирлъка пред присъствието на злия му стопанин, който понякога и за нищо го биел. Нерядко го заплашвал с нож в ръка. Заканвал се и да го удуши.

    Веднъж, когато пладнувало стадото под сянката на една голяма дъбица, пастирчето като никога се унесло в дълбок сън. През това време добичетата плъзнали по овесените ниви. Когато се събудило, момчето чуло силни викове. Мъже го заплашвали с чорбаджията, жени го пустиньосвали. Ратайчето изтръпнало в ужас като разбрало каква беля е сторило и че довечера боят му е сигурен. Но страшният  въпрос бил дали ще може да го понесе. До прибирането на стадото вкъщи чорбаджията бил известен за случилото се. С нетърпение се доближил до уплашеното ратайче и с награбен в ръцете омашок3  започнал да го налага, питайки го къде е било, та е направило такава пакост на хората. За да се отърве от жестокия бой, момчето решило да изхитри стопанина си, като го гъделичне на най-слабото му място – парите, златото, иманярството. Затова му рекло, че скрито зад шубрака, то се е заслушало в един таен и продължителен разговор между двама непознати мъже за скрити жълтици в пещерата Душнико. Като чул това, чорбаджията престанал да го бие и даже кротко изслушал два-три пъти разказа му. Ратайчето споделило, че в определен час на утрешния ден по-навътре в езерото на пещерата влизали слънчеви лъчи през каменна пролука и огрявали там скритото злато в една ниша. Но да го вземат тези мъже не смеели, защото се страхували от появяващи се понякога изневиделица навяци4. Тази вест обаче  била най-добрия балсам за душата на алчния чорбаджия. Той казал на момчето да си посипе раните с ракия и два дена да почива, да играе ако иска или да лови риба в близката река Козла. После, останал насаме, чорбаджията спретнал набързо мислите си и решил как да се добере до златото в пещерата.

   На следващия ден, част преди уреченото време, ратайчето се скрило край Душнико зад едни храсти и зачакало да се покаже неговия зъл стопанин. И ето, че той се появил с един вран кон, носещ някакъв товар. Приближавайки пещерата, чорбаджията се поогледал насам-натам, па като се уверил, че няма никой наблизо, разтоварил сръчно багажа от коня. Тогава ратайчето се вмъкнало с една свещ навътре, та чак до подземното езеро, което му било познато. Притаило се в една странична кухина, изгасило свещта и отново зачакало пристигането на злодея. След известно време ето ти го и него. Достигайки до езерото, той пуснал във водата сковани дъги от каца или буре и нахлузил като ръкавели по едно на двете си ръце отрязани цилиндрични парчета от бучка за биене на масло. После легнал върху приготвения „сал” и започнал да плува навътре. По едно време спрял да се движи. Ослушал се и пак продължил напред. По-сетне отново спрял, угасил виделото, за да зърне някъде блясъка на златото. Тъмната и студена тишина се нарушавала от падащи върху водата капки от невидимия скален покрив, предизвиквайки усещане за чуждо, непознато присъствие в това подземие. За нещастие на алчния човек никаква златна светлина не се появявала.

    Настъпил моментът, когато премръзналото вече от студ момче решило да взриви пламъкът на отмъщението. Събрало кураж и през една изкуствено направена фуния извикало последователно три пъти колкото му глас държи: „Тука нема жълтици, не-ма-а-аа…!”. Някъде далече в подземната кухина ехото заглъхвало с „а-аа…,а-аа…!”. Последвала злокобна гробна тишина. Чак сега чорбаджията се изплашил и обезумял от страх поел по обратния път към изхода. Омаломощен и почти задушен от уплаха, той панически излязал от Душнико и се запрепъвал и заклатушкал към къщи. Момчето го проследило от далече.

    На другия ден то чуло камбаната на черквата в селото да бие на умряло. Запътилият се към оня свят бил неговият чорбаджия. Не могъл той да преживее страха и ужаса, връхлетели го в зловещата тъмнина на пещерата Душнико. Така ратайчето отмъстило на своя зъл и алчен стопанин.

    Случило ли се е поне една малка част от разказаното реално в живота или сюжетът е изцяло легендарен, измислен, роден във въображението – днес никой не може да каже. Но без съмнение тази история, препредавана от поколение на поколение, представлява приказно олицетворение на народната представа за справедливост и неправда, за добро и зло.

      Забележка:                                                                 Боян БАЛКАНСКИ

        Легендата е публикувана за първи път от мен.

                                                                                    

Боян Балкански като един български Готфрид Келер и неговите "Хората от Зелдвила"

всеки народ има такива истории и почитания за този човек и автор, че ги е претворил

опазили ценнодстната си система. През изминалата година поподнах са ма него и на една г/жа Бастиянова. Това се светлини в бездуховната /нетова/ степ, платените с рубли тролове с "морал" като на Нинова и Йончева....