Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2018 18:08 - КРАСОТА И ТОТАЛНА РАЗРУХА...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 3472 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 29.10.2018 22:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

КРАСОТА  В  ПЛАНИНАТА  И  ТОТАЛНА  РАЗРУХА – В  ДУШИТЕ

НА  ХОРАТА, В МАЛКИТЕ  НАСЕЛЕНИ  МЕСТА,  В  СТРАНАТА…

 

    След напрегнатото лято с много ангажименти и тежка работа, вече ще си почивам - открих зимния туристически сезон. Не можех да отида на случайно място и избрах една от любимите ми планини, Малата, за която Вазов е написал следното стихотворение:

 

Малата планина — тъй се нарича южният масив на Стара планина, между Петроханския друм и Искъра.

 

За очите — красни, дивни гледки,

за душата — шир, възторзи живи,

за поета — вдъхновенья редки

имате, чукари горделиви.

 

Хубави сте! За сърце наслада —

вред, де поглед падне, де крак стъпи;

спорни с сенки, с извори, с отрада —

само за орача вий сте скъпи.

 

За браздица нямате вий место,

труд упорен ялов тук остая,

глад и нужди вам са гости често:

нищета — сред пазвите на рая!

 

И човекът, дрипав, твар нещастна,

роб на мъки и на мрак вековни,

туря пятно в таз картина красна,

фърля скръб в предела тоз чаровни!

Край

 

 

       Тази планина принадлежи към силните за мен планини и макар да съм я посещевал много пъти, да съм упознал всяко нейно кътче и населено място, тя винаги ме влече към себе си. Тя е съседна на Светата планина, наречена Манастирище, а също и Мали Понор. Планината Манастирище е била християнски култов център, разрушен от турците. На мястото на разрушените огромни манастирски комплекси днес има оброчни кръстове, които да напомнят за тях, а от камъните от сградите и оградите на тези манастири са построени цели села. И има още много камъни при руините им…

     Тази християнска дейност от Светата планина се предава и на населението на съседните планини. Поради това започвайки от Искърския пролом, тези Свети места достигат чак до река Темщица, която е малко след Пирот. Място за тези манастири е избирано там, където има постоянен карстов извор, зАветна гънка и древен път, останал от римляните. По него монасите са изнасяли необходимите материали за строеж на манастира, по него до манастира са достигали вярващите. Давам един типичен пример за такава комбинация – карстов извор, римски път и манастир, и той разрушен от турците - този при с. Горна Горновица в Средения Понор. Цитирам него, защото красотата там просто няма равна на себе си в целия този регион от Искъра до р. Темщица при Пирот.

     В Малата планина също е имало много манастири, цитирам този до с. Дреново. От има останки от ограда, дълга около 4 км. Предполагам, че с камъните от тази ограда са построени първите къщи на селото при основаването му. За да дойдат животновъдите тук и да основат село, те също да ползвали римския път и така са основали селото си сред останките от един огромен хрисиянски култов център. Реших да открия сезона с разходка до църквата на с. Дреновец, построена сред изключително интересна природа, привлякла някога монасите да си построят тук обители, за които днес напомнят големият брой оброчни кръстове. Най-величав е този при църквата на селото.

 

   

 

     Преди това искам да опиша границите на тази планина, Малата, която наподобява по релеф Източите Родопи, но тук траки не са живели. И още една разлика има, природата тук е много по-щедра към обитаващите я, в сравнение с полупустинята Източни Родопи, избрана от траките за тяхно свято място. Пояснението за площта на Малата планина в заглавието на стихотворението на Дядо Вазов не съвсем точно.

    Софийската планина се състои от две планини. Източната част се нарича Голема планина и започва от рид, отделящ се от вр. Мургаш. Големата планина има форма на триъгълник, като първият му ъгъл е Мургаш, вторият е гр. Курило и третият – с. Реброво. Най-голямата река в него е Батулийската от извора й  под вр. Мургаш до вливането й в р. Искър при с. Реброво. Ридът на тази планина пуска разклонения на север и на юг, като по долините текат големии и малки реки. По южните долини на тези реки има много села, за съжаление днес обезселващи се или напълно обезселени. Напуснатите къщи са станали обект на грабеж на циганите с прицел покъщнината им и за скрап, дограмата за горене, жиците от къщите и стълбовете, също за скрап. След тази ромкампания, продължила без управниците на държавата да я забележат от 1989 до около 2008 г, почти всичките къщи са разрушени. На многовековната история на тези планинци, при които не е имало турци заради гежките условия на живот бе сложен край още през 1958 г. с отнемане на собственоостта им – ниви, гори, ливади,  животни, след което те напуснаха родните си места и се преселиха в София. В селото се наблягаше на понятията масовизация, колективизация, в планината на одържавяване. Резултатът – България с разрушена основа, селото, населението концентрирано в градовете и големи региони от страната обезлюдени. Обратен път няма!!! Тенеднецията е населението да се гъчка във все по-малко градове, а обезлюдената територия на страната, която наричаме ничия земя, да обхваща все по-голяма част от страната ни. И това не се забелязва от управниците ни…

 

     Малата планина е доста по-голяма по площ от Големата. Площта  й е доста осообена по форма. Тя започва от р. Искър от точките Курило и Своге. След  Своге границата и с Балкана минава по долината на р. Искрецка, достига до северната седловина на с. Бучин проход и продължава по долшната, водеща към с. Шума и Годеч, а от там по р. Нишава до с. Калотина. Тази планина включва още подпланините Чепън, Въртоп и Три уши. Това е северната граница на Малата планина. Южната й граница й е през Слвиница, после през Драгоман и по долината на Сухата река достига до с. Калотина.

   Тази планина е създадена от Господа за да бъде обитавана от хора всякакави, не само животновъди. Тук природните условия са подходящи за земеделие, за отглеждане на крави, овце, свине. Природните условия тук са много специални, те следват един строг цикъл по време ва годната. Тук има места, които се заблатяват, други места се осушуват след средата на лятото и животните трябва да бъдат преместени. В планиата обаче има достатъчно водоизточници във вид на блата, чиято вода е подходяща за животните и те биват преместнвави в близост до водата. Цитирам блатото до с. Безден, до Драгоман. Има още доста такива, непресъхващи, но по малки. Драгоманското блато е защитено със закон.

    Малата планина е предимно карстова, поради което тя е изпъстрена с понори, въртопи и уврази. Огромни разлати населени понори започват от с. Раниславци и звършват чак при с. Алдомировци. Тук водата на повърхността на планината не е много, тя се цени от хората и някои села носят името Извор заради непресъхващия карстов извор, станал причина да бъде основано селото около него.

     Искам да изтъкна, че от Искъра до с. Калотина Малата планина е навсякъде много интересна и природата й много разнообразна. Има растения блатни, но има и растения, които през сухия период спят, едно от тях е силивряка. Той може да спи не един сезон, а години наред и като завали дъжд се събужда и цъфти. Пред погледа ми се появяват едно цвете, което расте на най-горещите скали, а също и едно много рядко цвете с люспи като на змей. О люспите се показва само жълтото му цветче и то по време кагато е хладно или облачно. Люспита запазват влагата в него, за да не умре.

    Избрах си маршрут за посещение на Малата планина от река Искрецка, след което да пресека планината и достигна до Софийското поле. Не се получи точно така, сега денят е къс. След Беледие хан автобусът се изкачва на Малата планина, достигайки първият рид при отклонението за с. Понор. Пред взора се разкриват гледки кам Средния понор със скалисите му бели върхове, редуващи се с пластове от каменни въглища, билото на Мали понор, доста ивисоките три върха на Балкана - Голям, Малък и Среден  Ком, Чепън планина. От високоото се виждат както блатата при селата Богьовци и Безден, така и пропадналостите, образуваши огромни разлати понори, в които са разположени селата в този регион на Софийскато поле. Много е специална гледката. За някои хора тя е скучна, пътувайки те не отделят вниманието си от теелефоните. Макар тук горите да са малко и да са на китки, за мен това, което виждам е връх на красотата. Първо, защото познавам планината тук на където и да погледна и второ, което е много лично, особено силно съм привързан кам този регион от Западна/ла/ България. Не мога да обясня, защо. Не знам дали е заради това, че тук е било преди да ни завладеят турците християнски култов център, който ми влияе, но миинавайки от тук аз се чувствам свързан с тези планини, привличат ме, все едно тук е родното ми място. Тук всичко е много иинтересно, непознато на хората и трудно за възприемане, поради което миналата година реших да разходя по тези места един поет, който оценявам като много велик. Реших да му направя нестандартен подарък – да го запозная с този край, но и с частта от него, днес извън България, в Западните покрайнини. И тук и отвъд границата сме българи, но има едно доста голяма разлика. Българиите извън България са опазили  ценностнатаа си система такава, каквато е била преди да ги отделят от Родиината им, преди 100 години, като причината за това е неотнемането на имотите им. Досегът с тези чисти хора дава голяма информация на нас, останалите в България, как сме се променили и защо, та да стигнем до днешната ни бездуховност. Поканих го поне за седмица на вилата ни, като му приготвих кът с масичка, която направих, да сложи на нея лаптопа си, а също и столче към нея. Той не дойде. Съжалявам. Не че се чувствам засегнат, съжалявам заради пропадналия подарък за него, според мен уникален. Ако беше дошъл щеше да се запознае с един много интересен регион на България, където някога е имало християнски култов център, а също и с ценностната сисема на българите от преди век.  Този подърък за великия ни поет според мен бе единственият шанс в живота му да погледне през още един прозорец към България и да претвори видяното чрез големия си талант.

    А сега, конкретно за прехода ми:

    От долинаата на р. Исскрецка към Софийското поле има доста пътища, подобно на тези от с. Ябланица към Софийското поле. От долината на реката през планината до Софийското поле се достига за 5, 6 или повече  цаса. Опастност от сериозно загубване няма, защото по планината има доста села, до които достигат пътища. В Големата планина е доста по опасно за непознаващите я добре, особено ако падне мъгла, а и тя е много рядко населена. Аз си избрах път от с. Завидовци към с. Дреново. Още от реката долу започват доста интересни неща. Гробищата на селото имат стара част и хората ги нариичат Латинските. Там гробните камъни не са обработвани, каквито са и камъните по турските гробища на  обикновените хора, но тези са много големи скални късове. Нагоре към Дреново започват оброчните кръстове. Тук има крепост, наричана Калето, издупчена от иманярите като швейцардско сирене, а днес приватизирана от охранители, кото пред нея са си построили вили. Хората казват, че тук се стреля с учебна цел, водят се подготовки за ръкопашен бой. Двата оброчни кръста от една поляна наблизо до тези мутрокъщи вече ги няма, някои са ги изчезнали от местата им. Непосредствено под Калето минава много голям римски път, който в запазената си част е широк 3,2 м. Предполагам, че това е продължението на пътя покрай р. Височица, наричан Виа Долороса, който минава над с. Беренде извор и се губи в Годечкото корито. Ще стане въпрос отнова за този път.

     При издкачването си към църквата на с. Дрееновец застигнах една жена на окол 50, която доста се притесни – какъв съм, защо съм тук. Донякъде има основание, защото дрехите ми са доста издрани от тръните, не мога да си намеря нови, подходящи за мен.  Успокои се жената, разказах й защо съм тук, тя ме покани да пием кафе с майка й и да ми покаже Латинския път. Докато майка й правеше кафето, тя ме отведе на стотина метра от къщата на пътя, който слиза от поляната под Калето. В един участък от около 300 м. той е запазен 100% с малко изключение, защото пиян булдозерист тръгнал да го руши, пътят го дразнел. Спасили хората пътя, но бутнало пиянещето няколко големи камъни от подпорната му стена. Останки от този път има чак до Своге по долината на р. Дълбочица.

   Жените се оплакаха, че тук е опасно да се живее, не знаят заради животните им дали няма да ги убият, дали няма да ги отрабят, изнасилят. И казаха, колко спокойно било по времето на Тодор Живков, а сега по времето на демокрацията как нямало ред, американците разрушили заводите ни и ограбили страната. Дъщерята е работела в Костинброд, останала без работа и се върнала при майка си, където гледа градина и животни. Пари не получава от никъде, купуват си най-необходимот с пенсията на майка й. И мечтаят да се върне времето на Тодор Живков, „когато имаше ред”.

   Толкова скромни, толкова бедни жени, решиха да ми подарят нещо като си тръгвах. Откъснаха една тиква с големина на едра круша и ме предупредиха – ако ще я хвърля някъде, да им я оставя. Да ги убеждавм, да споря с тях, не става. Това са жертвите на Голямата лъжа, подкрепниците на такива непочтенники от висшия ешелон като Нинова /г/жа Техноимпекс/ и на Радев, не са само те или на разработвани за нетови изязявачи-непочтенники като Кушело и Блекпредаторо. Не само те…

    Достигнах до местността около църквата на с. Дреновец, която е фантастична. Представлява един минимодел на Понор планина с нейните дупки, пропадания, някои от които с голо дъно, други – с ообраснало с големи дървета.

   Денят запомна да преваля, тръгнах към махалата на поета Боян Балкански, БалОмир. Не остана време за нея, защото автобусът ми пътува в 16,20 ч. обратно. Ще отбележа, че тази махала е между спирките Цъфтитрън и Искрец, почти по средата. До махалата БалОмир има път, който става за джипове, а по него ако се продължи може да се стигне до с. Дръмша, до с. Чибаовци, до с. Царичина или до с. Томпсън, всичките доста отдалечени от БалОмир.

    Използвам случая да рекламирам стиховете на поета Боян Балкански, и той един от малкото хора в днешна България, опазил ценностната си система. Точно тези хора, опазили и ден ценностната си система са взети на прицел от такива, като двамата от висшия ешелон на държавата и другите двама нетови непочтенники. Свързващото тези индивиди, някак не мога да ги нарека хора е това, че не не обичат страната си и работят за разрухатай  в области, където са разработени – напр. да рушат ценностната система на малкото хора, които все още я опазват. Нашата ценностна система, на българите, приобщавала ни едни към други, включваща общия ни етнос, вяра свъэрзващото звено да имаме една държава…

 

       Ще завърша с куплет от знаменитото стихотворение на един от духовните ми отци, Дядо Вазов:

 

                   И човекът, дрипав, твар нещастна,

                   роб на мъки и на враг вековни,

                   туря пятно в таз картина красна,

                   фърля скръб в предела тоз чаровни!

 

   

   

    





Гласувай:
7



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12186677
Постинги: 4545
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031