Този постинг ще съдържа кратка биография  и кратка справка за обществената дейност на големия българин от Западните покрайнини, считащ себе си за кюстендилец - Емануил Попдимитров. Рядко копипействам, дори снимката на блога ми е селфи, което си напрравих на една скала на връх Хайдушки камък. Сега ще напавя три изключения и това е първото. Искам да улесня тези, които кликват върху името на този велик българин по-лесно да намират нужната информация за него.

                                                 

 

Емануил Попдимитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене

Тази статия е за българския писател от Западните покрайнини. За българския общественик и писател от Македония, вижте Емануил Попдимитров (общественик).

 

---

Емануил Попдимитров

Роден	23 октомври1885 г.(1885-10-23) Груинци, Западни покрайнини
Починал	23 май 1943 (на 58 г.) София, България
Националност	българин
Жанр	поезия
Емануил Попдимитров в Общомедия

Емануил Попдимитров Попзахариев е българскипоет, философ, литературен критик, писател и общественик.

Съдържание

 [скриване] 

• 1 Биография
• 2 Обществена дейност
• 3 Творчество
• 4 Произведения
• 5 Бележки
• 6 Вижте също
• 7 Външни препратки

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Лична карта на Емануил Попдимитров, издадена на управлението на кюстендилския жандармериен участък на 21.12.1927.

Емануил Попдимитров завършва Педагогическото училище в Кюстендил (1904). През 1904-1906 е учител в с. Долни Коритен и с. Долна Лисина, Босилеградско.

Като студент по философия (от 1906) е изключен от Софийския университет, поради участие в освиркването на цар Фердинанд I при откриването на Народния театър на З януари1907.

Записва литература в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия и литература в Фрибург, Швейцария (1912).

Учител в Лом и Хасково (1912-1914). Участва в Първата световна война, като преводач на Южния (Солунски) фронт, и в Главната квартира на армията в Кюстендил.

След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия, и философия във Висшия педагогически курс.

През 1923, заедно със семейството си, се установява в София. Частен доцент (1923-1943) в Катедрата по сравнително литературознание на Софийски университет. ^[1]

Обществена дейност[ редактиране | редактиране на кода]

В периода след Деветоюнския преврат, до Деветнадесетомайския, Емануил Попдимитров, като българин роден и израсъл в Западните покрайнини развива трескава дейност в защита правата на гражданите от български произход в Кралството на сърби, хървати и словенци.

Националистическият натиск за сърбизиране на българското население край границата след Ньойския договор най-напред се посреща с пасивна съпротива, а след известно време /към края на земеделското управление на Стамболийски/ отпора придобива организиран характер. На 15 и 16 юни1924 г. временният Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско. С това се поставят основите на една легална организация, която успява да включи в редовете си почти всички бежанци от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Организацията издава вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“, имайки 68 дружества с над 3000 членове. Освен пропагандната си дейност за ревизия на Ньойския договор, организацията се грижи и за настаняване на бежанците от Западните покрайнини.

Най-значимите успехи организацията постига под председателството на Емануил Попдимитров. На Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през месец май1929 г. в Женева, въпреки противодействието на югославската делегация да не бъде допуснат български представител в залата, Емануил Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас, запознавайки участниците в конгреса с положението на българите в Западните покрайнини. Попдимитров като българин от Западните покрайнини предоставя на делегатите карти и статистически данни за българския произход на населението от областта. Произнасяйки реч по темата за родния си край, и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значим успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров в качеството му на председател, за представители на българското малцинство в Югославия /факт, който Югославия и нейната дипломация упорито отказва да признае/. Благодарение на личните качества и заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На следващия ден на конгреса в Женева, Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските малцинства. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международния успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември1929 г. Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, като дори и когато организацията вече не съществува (след Деветнадесетомайския преврат), Емануил Попдимитров е канен в лично качество да присъства на форумите. През 1933 г. на такъв форум, Попдимитров произнася бляскава реч в защита правата на българите в Югославия. Издава книги за Западните покрайнини на немски и английски език.

Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт "Западни покрайнини", включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, професор Анастас Иширков, професор Йордан Иванов, професор Стефан Младенов, професор Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини. ^[2]