През 1994 – 1995г. ДСБЮ проведе още срещи с представители на Европейските институции на различни места. Една от тях се състоя в италианското посолство в Белград. На нея представители на ДСБЮ изчерпателно информираха представителя на Европейския парламент с положението и правата на българското малцинство. Друга подобна среща се проведе в българското посолство в Белград, на която представители на ДСБЮ - Ив. Григоров, Ив. Николов, М. Шукарев и Д. Д. Треперски говориха пред посланиците на Канада, Швеция, Италия и Великобритания в присъствието на сръбски журналисти. След тази среща посланикът на Швеция в Белград Торстен Петре дойде в Босилеград да се запознае с проблемите на място. На следващата  среща  през 1996г. делегация на ДСБЮ в състав Ив. Григоров, Д. Д. Треперски и Велин Стоичков се срещна със специалния пратеник по правата на човека при ООН Тадеуш Мазовецки в Сегедин, Унгария.

            Същевременно българската дипломация изчерпа всички възможности проблемите с българското малцинство да бъдат решени двустранно, на базата на взаимни компромиси. В Белград продължиха да тактизират, очевидно с намерение да печелят време, но без намерение да променят политиката си към българското малцинство. България реши максимално да интернационализира проблема. Всички аргументи бяха на нейна страна. Усилията на българската дипломация в периода от 1994 до 2000г. бяха материализирани в четири резолюции на Генералното събрание на ООН, с които Югославия се осъждаше за систематично нарушаване на правата на българското малцинство. С това вече проблемите на българското малцинство бяха поставени като съставна част от югославската криза и чакаха своето разрешение.

            По това време в Босилеград бе потушен опитът в самия Общински комитет на Социалистическата партия българският език в училищата да бъде частично възстановен. Пред силата на аргументите дори някои ортодоксални босилеградски комунисти не можаха да останат безучастни. Но властите в Белград много скоро успяха да овладеят положението, при това без да се намесват пряко – мръсната работа отново бе свършена от техните верни еничери в Босилеград.

            В отговор на обвиненията СРЮ излезе с Меморандум пред ООН, в който се повтарят общоизвестните становища на югославската външна политика, според които българското малцинство има всички права според международните стандарти, “па дори и повече от тях”. Същевременно бяха поставени насрещни искания за спазване на правата на някакво измислено “сръбско малцинство” в България. Отново бе повторено, че няма основание да се поставя българският въпрос в Югославия, тъй като се касае за свободна воля на гражданите дали децата им да се учат на български или на сръбски език.

            Въпреки че по съдържанието си Меморандумът на Съюзното правителство беше голословен и контрадикторен документ, той имаше огромна политическа тежест. С него Съюзното провителство отхвърли всички факти и аргументи за нарушаване на правата на българите и без да ги оспорва, фактически пое върху себе си отговорността за сегашната асимилационна политика, която застрашава малцинството с тотална асимилация. И още нещо, той обремени българо-югославските отношения, които са съществено и важно условие за справедливо решаване на проблемите, свързани с  опазване на националната  идентичност и бъдещето развитие на българското малцинство. Ако Югославия имаше намерение да тачи и развива духовната и материалната култура на българското малцинство, тя нямаше да рискува добросъседските си отношения с България, особено след като македонският въпрос  слезе от дневен ред.

            С изострянето на вътрешно-политическата обстановка в Югославия, с експанзията на екстремните великосръбски националистически сили, положението и перспективите на българското малцинство още повече се влошиха. ДСБЮ извървя един труден път в своето развитие и въпреки обективните и субективни трудности, успя да разкрие проблемите на малцинството и да предложи решения за тях. Успя да оцелее в едно много бурно време и да се промъкне през изкушенията. Това безспорно е успех, но съвсем не е достатъчно да се продължи напред в следващия век.

            Вероятно успехите на ДСБЮ, а с тях и положението на българското малцинство в Югославия, можеше да бъдат по-големи, ако в самата организация имаше повече партийна дисциплина и бяха преодоляни безсмислените партийни боричкания. След завръщането от Женева  отношенията между Ив. Григоров и Зд. Тодорова се влошиха и Зденка все по-открито заговори за неговата смяна. Към края на 1994г. на Третата годишна конференция на ДСБЮ под бруталния натиск на царибродската група Ив. Григоров беше сменен от председателския пост и на негово място беше избран или по-точно назначен д-р Марко Шукарев. Нарушенията на устава на организацията бяха очебийни, но босилеградската група тогава премълча всички нередности, за да избегне разкола, пред който бе изправена организацията. Председателят Ив. Григоров тогава бе пожертван в името на единството на организацията, въпреки че и критиките на Зденка имаха своето основание.

            Съмненията се появиха по-късно. След като Зденка наложи М. Шукарев за лидер на ДСБЮ, той й помогна да стане щатен служител на Хелзинкския комитет за защита на правата на българите в Югославия и тя за трети път напусна ДСБЮ. След около една година отношенията й с Марко изведнъж се обтегнаха и дори излязоха от рамките на приличното поведение. Българската преса публикува не малко скандални подробности около техните разправии.

            През есента на 1996г. Зденка за първи път пред българското общественост изведе царибродския бизнесмен Небойша Иванов – дотогава неизвестен в българското движение в Западните покрайнини. Появиха се и първите статии за Н. Иванов като бъдещ водач на ДСБЮ. Но много скоро отношенията между него и Зденка се влошиха, а отношенията между Зденка и Марко се нормализираха. Съюзени заедно, те поведоха открита война срещу Н. Иванов, която достига върха си по време  на създаването на Културно-информационния център “Цариброд”. В тази война не проличаха никакви принципни различия нито по отношение на проблематиката на българското малцинство, нито по отношение на политическата стратегия на ДСБЮ. Това беше война на личностна основа.

            М. Шукарев с не малко нарушения на Устава на ДСБЮ остана шест години начело на организацията. През това време той прояви качества на смел и безкомпромисен борец за правата на българското малцинство. По време на неговото председателствуване се направи много за интернационализиране на проблемите на българското малцинство. И той, и семейството му понесоха страшно много лишения и психически тормоз. Шукарев бе единственият лидер на политическа партия, който по време на НАТО бомбардировките бе арестуван в Нишкия затвор и съден за нарушаване на военната дисциплина. Но вътре в организацията недоволството срещу него растеше. Той се бе превърнал в едноличен водач, а под неговото водачество ДСБЮ се превърна в полуконспиративна организация, сред чиито членове царуваше недоверие и подозрение. Структурата и органите на партията не функционираха, а цялата политическа дейност на ДСБЮ се изчерпваше със спорадични прес-конференции в агенция “Балкан” в София, където Марко и Зденка непрекъснато говореха за проблемите на българското малцинство.

            Голяма част от членовете на ДСБЮ не споделяха неговия начин на работа, защото се изостави политическата дейност на терена. Югославската криза отиваше към своя край. Българското малцинство се нуждаеше от силна политическа партия, която да се легитимира на избори пред населението, за да може легитимно да защитава правата и интересите на българското малцинство в зависимост от начина, по който ще бъде решавана югославската криза. Многобройните настойчиви разговори, водени с М. Шукарев, при които от него се искаше незабавно да започне процес на вътрешна консолидация на организацията за решителни действия пред сръбското правителство, останаха безрезултатни. Прекалено подозрителен и недоверчив по природа, той насякъде виждаше предрешени сътрудници на “Удбата” и по тоя начин отблъсна много хора, които иначе можеше да бъдат привлечени и да дадат не малък принос за организацията. Подозрителността и недоверчивостта му на свой ред предизвикваха подозрителност и недоверчивост към него.

            Зд. Тодорова разви мащабна дейност чрез Хелзинкският комитет за защита на правата на българите в Югославия, брат й Миле Тодоров се занимаваше с хуманитарна дейност в организацията “Солидарност”, Културно-информационният център “Цариброд” също разви мащабна културна дейност в Босилеград и Цариброд, а ДСБЮ, от който и заради който всичко тръгна, се бе превърнал във фантом., за да се спаси организацията от пълен провал. Група членове на ДСБЮ, като Йовица Костов, Иван Николов, Димитър Димитров Треперски, Александър Димитров, Радко Соянчов, Петър Жижов, Арсо Тодоров, Драголюб Иванчов и още някои други изведнъж преминаха в настъпление, решени да консолидират ДСБЮ. Петър Жижов бе избран за председател на Общинския съвет на ДСБЮ, в неговата къща се откри седалище на организацията и изведнъж всичко закипя. За кратко време в ДСБЮ в Босилеград бяха записани над 150 нови члена. След като общинската организация на ДСБЮ бе закрепена, се взе решение да се консолидира цялата организаци. На 8 юли 2000г. в помещенията на Културно-информационния център “Цариброд” в Босилеград бе свикана Четъртата национална конференция на ДСБЮ. В уводния доклад Ив. Николов направи подробен анализ на състоянието на партията и на политическото положение на българското малцинство. Лидерът на ДСБЮ М. Шукарев беше разкритикуван и беше оповестен нов курс на организацията - ДСБЮ като демократична и масова политическа партия на всички българи в Югославия, с цел да се наложи като водеща политическа сила на българското малцинство и да поеме управлението в общините  Босилеград  и Цариброд.

            На тази конференция отново се очертаха двете основни концепции в ДСБЮ. Първата, която виждаше ДСБЮ като затворена партия-ядро от “твърди българи” и втората, която искаше ДСБЮ да стане отворена демократична партия като реална и водеща политическа сила, отговорна за съдбата на българското малцинство. Носителите на първата концепция тогава останаха малцинство, но по-късните им действия ясно показаха, че  не са се отказали от политиката си. От Четвъртата национална конференция ДСБЮ излезе с нов лидер – адвоката Арсо Тодоров от Босилеград.

            За съжаление, нещата в Цариброд не потръгнаха в тази посока. Двете враждуващи групировки около М. Шукарев и Н. Иванов не успяха да надмогнат личните си пристрастия в интерес на единството и развитието на организацията. Там се очерта дълбок разкол, който лека-полека се пренесе и в Босилеград.

            Големите надежди, които се възлагаха на адвокат А. Тодоров, не бяха осъществени. Той се опита да надмогне различията, да направи нова организационна схема на работа, опита се да бъде изряден в юридическо отношение и да създаде материална база за организацията, но нещата просто не потръгнаха. Организацията се нуждаеше от сериозна материална база, за която трябваха пари, които нямаше кой да даде. В такава ситуация ДСБЮ дочака разписването на президентските и местни избори от 24 септември 2000г.

            В Цариброд коалицията между ДСБЮ, Демократичната партия и Гражданския съюз доведе до висок резултат за коалицията. ДСБЮ успя да вкара четири общински съветника в общината и за първи път да се легитимира пред държавата като легитимна партия.

            В Босилеград коалицията между ДСБЮ и местния съвет на Демократичната пратия на Джинджич не сработи и под бруталния натиск на лявата коалиция изборите завършиха с пълен провал. Самата Демократична партия беше пред провал и вместо да подпомогнат нейното окончателно изгасване, намериха се не други, а членове на ДСБЮ, които да я спасяват! Изведнъж отношенияа между членовете на ръководството на ДСБЮ се влошиха и прекъснаха. Неповторимите им характери избухнаха в най-неподходящия момент и нанесоха непоправима вреда на организацията. Всичко, създавано в продължение на една година с упорит труд на десетки членове, се срина за няколко дни. За първи път ДСБЮ беше предаден от своите създатели. Обхванати от революционна еуфория, която в този момент тресеше Сърбия, челниците на ДСБЮ от борци за правата и интересите на българското малцинство се превърнаха в сини сръбски демократи, които истерично изживяваха радостта си от свалянето на Милошевич, наивно вярвайки, че новият президент Воислав Кощуница ще ги отведе едва ли не в Обетованата земя. В този момент П. Жижов си подаде оставката, но това никого не накара да се замисли.

            В навечерието на 5 октомври 2000г. Сърбия бе обхваната от масови демонстрации и шествия, с които демократичната сръбска опозиция яростно протестираше против кражбата и фалшифицирането на изборните резултати от страна на режима. Изненадващо за всички и Босилеград бе обхванат от общата еуфория. След като сръбският диктатор Милошевич призна победата на Кощуница, Босилеград бе обхванат от масови протести, с които се искаше анулиране на изборните резултати и провеждане на нови избори на местно равнище.

            Лявата коалиция, съставена от Социалистическата партия на Сърбия и Югославската левица,  обхваната от паника и вътрешни дразги,  не успя да конституира на време общинската власт. Използвайки този момент и общата победна еуфория, Босилеградската опозиция успя да изведе работниците на улиците и с масови протести да свали комунистическата власт. Демократичното правителството на Сърбия бе поставено пред свършен факт - според закона то трябваше да въведе временно управление и да разпише нови общински избори в срок до една година. По това време избухнаха албанските безредици край Буяновац, а старите партийни и полицейски структури в Босилеград отново разиграха изтърканите си сепаратистки козове и Правителството на Сърбия се отнесе крайно подозрително към Босилеградските събития. Едва след три месеца то назначи временен общински съвет в Босилеград и по този начин легализира промените.

            Общинската организация на ДСБЮ в този решителен момент бе разбита от своите нелоялни членове и така бе пропуснат историческият шанс ДСБЮ да вземе събитията в свои ръце и категорично да поиска от Правителството на Сърбия трайно решаване на проблемите на Босилеградска община и на българското малцинство. Вместо това някои членове на ДСБЮ явно преминаха към сръбските партии, други прикрито действаха в тяхна полза, водени от користолюбиви цели и боричкане за общински постове и работни места.

            В периода след 5 октомври 2000г. Босилеград и Цариброд бяха обхванати от масово размножаване на сръбски политически партии. Неусетно в ДСБЮ в Босилеград отново се наложи старият конспиративен стил на работа. Дори се наложи разбирането, че всички национално мислещи българи трябва да се инфилтрират в сръбските политически партии и да ги превземат отвътре, а в решителния момент да направят коалиция и така да вземат властта на изборите. Това разбиране се мотивираше с обяснението, че ДСБЮ е прекалено сатанизиран от сръбската пропаганда като сепаратиска партия и не може да спечели общинските избори. Тази коварна теория, освен че доведе до разбиване и отслабване на ДСБЮ, не донесе нищо друго. Местните съвети на Демократичната партия на Джинджич и на Гражданския съюз на Свиланович, които проявиха частични принципни изисквания за спазване на правата на българското малцинство, също бяха сатанизирани като сепаратисти и в крайна сметка отново победиха великосръбските националисти и бившите комунисти.

            Стана ясно, че тази стратегия е разработена на високо ниво, с цел да се раздроби политическото пространство в Босилеград на десетки политически политически партии, а ДСБЮ да бъде изтласкан и маргинализиран. Националните проблеми на малцинството бяха загърбени за сметка на икономическите и комунално-битовите проблеми на общината. След време се разбра, че тази стратегия е била насърчавана и от някои известни активисти на ДСБЮ, които съзнателно са наговаряли много честни и достойни българи да се записват в сръбските политически партии, убеждавайки ги, че там имат по-добри възможности да защитават правата на малцинството, а в решителен момент лесно могат да направят коалиция на местно равнище и да вземат цялата власт! Тези големи “стратези” изпуснаха само това, че веднъж създадени, партиите създават безброй нови възможности за политически манипулации и продължаване на старата асимилационна политика чрез манипулиране на личните интереси на хората. И друго, никой не си задаваше въпроса какво смята да прави, когато вземе общинската власт. Правомощията на общинските власти в тази централизирана система бяха толкова ограничени, че не можеше нищо реално да се направи.

            Така Сърбия на практика прояви готовност само да търси нови методи за провеждане на асимилационната политика, но не и да се откаже от нея. И се случи така, че докато другите малцинства в остатъчна Югославия се групираха около своите национални партии, чрез които поставяха искания пред държавата, в Босилеград и Цариброд стана точно обратното  - българското малцинство се разбиваше на десетки сръбски партии, а националната партия на българите, която през най-тежките години на Милошевичевата диктатура защитаваше правата и интересите на малцинството, бе оплетена в мрежа от интриги, клюки, взаимно недоверие и омраза и в крайна сметка се пасивизираше все повече.

            Самата Сърбия отново бе обхваната от силни политически дрязги. Демократичната партия на Сърбия на юго-президента Кощуница се отлюспи от реформаторското мнозинство на сръбският премиер Зоран Джинджич и се присъедини към социалистите и радикалите. Югославските политици нямаха куража да тръгнат към пълна демократизация на обществото, защото се опасяваха от нови дезинтеграционни процеси. Югославия се разкъсваше между необходимостта от демократизация, която я водеше към гибел, и тежнението да запази държавната цялост.

            Въпреки всичките си недостатъци ДСБЮ отбеляза  края на 20 век като единствена политическа сила, която отворено проговори за проблемите на българското малцинство в момент, когато мнозина великосръбски националисти бяха убедени, че българското малцинство вече е асимилирано.

            Обективният критически анализ на досегашната практика на ДСБЮ показва редица и положителни, и отрицателни особености. Положителното е това, че ДСБЮ прояви висока степен на политически реализъм и отговорност не само към интересите на малцинството, но и към интересите на мира в региона. В условия, когато сръбското общество беше обхванато от неконтролирана националистическа истерия, последвана от война, а разните националистически партии не само проповядваха, но и провеждаха кръвопролитие и насилия, ДСБЮ нито за миг не се поддаде  на евтини националистически емоции и не се отклони от европейската си ориентация.

            Ръководството и членският състав на ДСБЮ винаги трезво преценяваха реалностите и си даваха сметка, че българското малцинство нито само е дошло в Югославия, нито пък може само да си отиде от нея. Не само заради това, че според съвременното международно право националните малцинства нямат право на самоопределение, но и заради това, че статусът на българското малцинство е определен с международен мирен договор, под който стоят подписите, а вероятно и интересите, на 15 държави.

            Освен това, съвременна България заедно със свободния свят пое един съвършено нов път на развитие, път на европейските икономически интеграции и сваляне на граничните бариери между държавите. Това е една нова политическа даденост, с която трябва да се съобразяваме. Програмата на ДСБЮ в това отношение и след едно десетилетие от приемането й е все още свежа и актуална – това е програмата на новото време и на младите хора. Това е една от редките програми в Сърбия, в която няма шовинизъм и “мегали” идеи, това е просто програма, която иска да запази самоличността на малцинството като активно състояние на национален дух и съзнание и на ония национални ценности, без които се превръщаме в същества без стойност и без перспектива.

            ДСБЮ трябва да се развива не само като политическа партия, а преди всичко като национално движение за граждански права и свободи, което да възстанови самоличността на малцинството не с цел да се разграничи и отдели от другите етноси, а да експонира националната идентичност като израз на единството на многооброзието. ДСБЮ трябва да стане носител на едно съвременно национално и духовно възпитание сред младите хора, характеризиращо се с висока доза национална толерантност, уважение към демократичните институции, висока степен на демократична култура, национална гордост и достойнство, човеколюбие и солидарност.

            Тръгвайки именно от необходимостта от съществени духовни промени, като предпоставка за реални обществени промени, група интелектуалци от българското малцинство в Югославия, с помощта и подкрепата на българската държава, създадоха културно сдружение Културно-информационен център на българското малцинство – “Цариброд”, с цел да се разпространява и развива българската култура сред българското малцинство и да пропагандира европейския начин на мислене и поведение. С това на практика започна процес на възстановяване на потиснатите национални ценности на малцинството, изместени от живота вследствие на дългогодишната асимилационна политика. С това започна и отворена конфронтация с общинските културни центрове в Босилеград и Димитровград, като експоненти на сръбската култура сред българското малцинство. С това КИЦ “Цариброд” фронтално се противопостави на ония партии, структури, държавни органи и личности, които в името на някаква идеологически разбрана “лоялност” пропагандираха чиста форма на физическо и духовно робство.

            Откриването на КИЦ “Цариброд” имаше решаващо историческо значение за българското движение в Западните покрайнини. С неговото откриване започна един необратим процес на възстановяване и разпространяване не само на българската култура, но и на европейския дух на мислене и поведение. Въпреки огромния натиск на режима на Милошевич и левите и просръбски ориентирани политически сили в Босилеград и Цариброд, българското културно присъствие след половин век отново направи пробив в Западните покрайнини. В продължение на четири години през Босилеград и Цариброд се извървяха звездите на българската култура и изкуство, които при невъзможни условия, често пъти на открито, събираха хората и им предоставяха най-ценното от българската култура. През тия четири години с усилени културни програми бяха проведени десетки концерти, изложби, литературни вечери, театрални представления, екскурзии в България и в чужбина, летни и зимни почивки за деца, бяха оказани услуги и съдействия на много болни хора да бъдат лекувани в България, няколко стотин души от Западните покрайнини придобиха българско гражданство, бяха провеждани хуманитарни дарителски акции и десетки млади студенти си пробиха път до българските университети. Освен това Културно-информационният център в Босилеград разпространяваше годишно около 15 000 видеокасети, разпространяваше около 1 000 книги, над 3 000 вестници и списания, прожектираше около 70 български филма годишно, провеждаше курсове по английски език и издава един доста популярен “Бюлетин” двумесечник, който в тираж от 600 екземпляра се разпространява в Босилеград. Това бе единственото информационно средство на български език, което бе забранено по време на режима на Милошевич.

            Върху Културно-информационния център “Цариброд” бе концентриран жесток натиск да бъде закрит или дори забранен. Правеха се подмолни опити да му бъде наложен нов начин на работа, да бъде сложен под опеката на просръбските политически сили, непрекъснато се сееха клюки, интриги и клевети за сметка на неговите служители, които по всяко време имаха по няколко висящи дела пред Босилеградския съд.

            Успехите на Културно-информационния център в културен план и авторитетът, който той си изграждаше както сред българското население в Западните покрайнини, така и в България, по стар български обичай предизвика противоборство между центъра и ДСБЮ. В основата на това противоборство отново нямаше идейни разминавания. За слабостите, които ДСБЮ изживяваше в организационен план, някои членове стовариха цялата вина върху КИЦ. Причината беше много по-приземна - субсидиите, които идваха от България за работата на центъра.

            Истината бе, че ДСБЮ бе завладян от криза. Тя имаше много причини. Някои от тях бяха продиктувани от обективни трудност, произлизащи от конкретната политическа обстановка в Сърбия. Други  бяха чисто субективни. Всички заедно  доведоха до изоставане на политическата работа на терен и отслабване на позициите на ДСБЮ сред малцинството. Главният проблем беше този, че Сърбия не тръгна по пътя на демократизация. Ако демократичните принципи, като прозрачност, отговорност, сменяемост и т.н. бяха заработили, демократичният процес сам щеше да изкара проблемите на лице и те щяха да бъдат решавани в движение. Но в режима на Милошевич вирееха много партии с тоталитарна структура, партии, в които нямаше вътрешна демокрация и които се идентифицираха със собствения си лидер. Всичките тия отрицателни явления в политическия живот на Сърбия, по един или друг начин, се пренасяха и в ДСБЮ. Въпреки че ДСБЮ не може да се оплаче от “несменяеми” личности, защото за девет години  смени трима председатели на партията – нещо, което рядко се среща в политическата практика на Сърбия. ДСБЮ незаслужено беше покрит с някакъв конспиративен воал, умишлено създаден от политическите противници на ДСБЮ и провеждан от някои каприциозни личности отвътре. ДСБЮ няма нужда от подобни методи, първо, защото времето на конспирациите отдавна е зад нас и второ, защото ДСБЮ няма какво да крие – той не работи нищо, което е забранено и опасно. Напротив. Да се бориш с легални средства, за да решиш един проблем, с който не само помагаш на малцинството, но и даваш принос в укрепване на държавата – е истински критерий за гражданска доблест и лоялност.

            Една от пропуснатите възможности на ДСБЮ е по-тясното сътрудничество със сродни партии на националните малцинства. През 1997г. делегация на ДСБЮ замина за Суботица, където проведе първата среща с председателя на Съюза на унгарците от Войводина. Това бе изключително полезна среща, която даде ценни познания, но контактите прекъснаха след войната в Косово.

            С течение на времето трите главни сръбски опозиционни партии - Радикалната партия на Воислав Шешел, Сръбското движение за обновление на Вук Драшкович, Демократичната партия на Зоран Джинджич, както и някои леви партии, създадоха свои структури сред българското малцинство. За съжаление, те не се разграничиха от миналото и не само че не предложиха нищо ново за малцинството, но дори и не признаха нарушаването на правата му. Те се поставиха като сръбски партии сред сръбско население, приемайки постиженията в асимилацията и продължавайки в същата насока. Нито една сръбска партия не излезе със становище по конкретните проблеми на малцинството,  всичките дойдоха само с една цел - да искат подкрепа за собствените си програми и да събират гласове в борбата си за власт, без да навлизат в същността на етническите отношения, които доведоха Югославия до разпадане. Дори политически партии, които се декларираха като демократически и граждански, проявиха учудващо невежество по проблемите на българското малцинство. Това даде основание за заключение, че и при евентуална смяна на властта положението на малцинството няма съществено да се промени. Причината бе във великосръбската националистическа идеология, заложена в програмите на повечето сръбски политически партии. И в начина на мислене на повечето сръбски политици и академици.

            Но отговорността бе изцяло за сметка на нашите ялови малцинствени интелектуалци и политици, които все още живееха с илюзиите, че проблемите на българското малцинство могат да бъдат решени от раз - с победата на някоя “демократична” сръбска партия или коалиция. Те не разглеждаха проблема на равнище държава – малцинство, а на равнище гражданин – партия. С други думи, те се поставиха като сърби, членуващи в сръбски партии, оставяйки по тоя начин незасегната голяма част от проблема. Така доведоха до фрагментация на политическото пространство на българското малцинство, повторно прилагане на имперския принцип “разделяй и владей”. Очевидно бе, че не само проблемите на българското малцинство, но и на останалите малцинства в Сърбия и на самата Сърбия, не само нямаше да бъдат решени по тоя начин, но и щяха да бъдат максимално изострени. Тези интелектуалци, добре подковани с дипломи от сръбските университети, спечелени според критериите на морално-политическата съобразност и старателно зубрене на историята на Съюза на югославските комунисти, нямаха нито моралната сила, нито съответната подготовка да защитават правата и интересите на българското малцинство.

            Ако погледнем нещата малко по-навътре, ще видим, че нашата политическа мисъл все още се влияе от либералната теория, според която малцинствените права са част от кодекса на човешките права и че със свободата на словото, на сдруженията, на съвестта и т.н. могат да се обезпечат и малцинствените права и че няма нужда от признаване на колективни права на малцинствата. Нацията, както и религията, се слагат в частната сфера на човека. Тази теория на практика доведе до “демократична” асимилация на малцинствата – явление, наречено “етноубийство”. Това явление в условията на разпадането на разделението на Европа на блокове доведе до ескалиране на национализма в Европа в последните десетилетия на 20 век.

            От заключителния документ в Хелзинки от 1975г. до Рамковата конвенция на Съвета на Европа в Страсбург от 1995г., значи само за две десетилетия, политическата мисъл за националните малцинства направи огромен скок. На конференцията на ОССЕ в Женева през 1991г. бе прието становище, че проблемите на малцинствата не са само вътрешен проблем на държавите. Освен класическите права на малцинствата, отнасящи се до тяхната национална и културна идентичност, за първи път бяха признати и политическите права (право на автономия, пропорционално представителство в държавните институции и т.н.). Това беше от изключително значение за страните, които са етнически конфликтни.

            Днес мнозина са склонни поради страх от ужасите на войната в Югославия да пренебрегнат въпроса за колективните права на малцинствата. По тоя начин те насърчават национализма на големите нации и фактически насърчават “демократичния” унитаризъм, който сигурно води до нови стълкновения. Не е спорно, че демократичните системи съдържат известни механизми за разрешаване на националните въпроси, но именно заради това се налага нуждата от колективни права. Просто не е реално да се очаква, че проблемите на косовските албанци или на мюсюлманите в Санджак ще се третират като проблеми на индивидуални граждански права без обезпечаване на колективни права.

            Именно заради това ДСБЮ трябва да запази самостоятелна и независима позиция, от която аргументирано и енергично да атакува всяка политическа сила, която прояви небрежност или посегателство върху националните интереси на малцинството. Защото в крайна сметка всяко посегателство върху националните интереси на малцинството  е посегателство върху интересите на мира и стабилността в региона. С това ДСБЮ трябва да стане истински носител на демокрацията и издигането на демократичната култура на малцинството до такова равнище, от което то може да избира и сменя всяка власт, за да я кара тя да се бори за интересите му.

            Няма никакво съмнение, че ДСБЮ, въпреки всичките си слабости и недостатъци, все пак свърши една огромна работа. Проблемите на българското малцинство са поставени като съставна част от югославската криза. Те ще бъдат решавани в зависимост от начина, по който ще бъде решавана югославската криза. Днес е трудно да се предвиди как тази криза ще бъде решавана, нито пък ДСБЮ може ли да окаже някакво влияние върху начина, по който тя ще бъде решавана. Естествено е, че ние предпочитаме демократичните методи на решаване, но това си остава само в сферата на желанията.

            5. Българското малцинство в ХХI век

            Въз основа на всичко, казано дотук, логично се поставят следните съдбоносни въпроси: Как се очертава бъдещето на българското малцинство в Западните покрайнини в началото на XXI век с оглед на новите геополитически и геостратегически реалности в Европа и на Балканите? Кои външни и вътрешни фактори сега определят положението на българското малцинство и по какъв начин? Какво трябва да направи международната общност, Югославия, България и самото малцинство, за да може то да оцелее и да заживее свободно и достойно, без да се превърне в нова кризисна точка на Балканите?

            Интелигенцията на българското малцинство, и не само тя, продължава да мълчи по тия изключително важни въпроси. Тя като че ли няма нито нужната свобода, нито нужния кураж да проговори за проблемите така, както те се поставят, да предложи решения за тях и публично да ги афишира. И докато другите малцинства в остатъчна Югославия вече поставиха своите стратегически цели за своето бъдеще, българите като че ли все още чакат някой друг да им свърши работата и да им поднесе всичко наготово. Стара истина е, че оня,който не е способен да се пребори за свободата си, не е достоен за нея.

            Трите основни външни фактора, които създадоха и определяха положението и съдбата на българското малцинство през изминалите десетилетия, все още продължават да действат, само че по друг начин. Тези фактори, както знаем, са - геополитическата обстановка в Европа, вътрешната ситуация в остатъчна Югославия и вътрешната ситуация в България. Към тях можем да прибавим още един външен фактор - американското присъствие на Балканите; и още един  - състоянието на духовността на българското малцинство.

            Както знаем, в края на двадесетия век се разпаднаха военнополитическите блокове, които бяха създали двуполюсната карта на Европа. Краят на студената война очерта началото на нови силни национални движения, предизвикани от потиснатите национални недоволства, създадени в миналото. Европа в края на двадесетия век бе обхваната от силни националистически движения, които, противно на всички националистки и космополитски очаквания, изведнъж навлязоха във фокуса на световната политика. Европа и светът бяха обхванати от два на пръв поглед противоречиви процеса - от една страна глобализация, а от друга размножаване на нови независими държави. Паралелно с глобализацията, в края на двадесетия век, в Европа и света бяха създадени много нови държави. Докато страните от Западна Европа се интегрираха, влизайки в разни транснационални асоциации, Източна Европа се дезинтегрираше - само от трите бивши социалистически федерации (югославската, чехословашката и съветската) се появиха 22 нови държави.

            Дори и много западноевропейски държави, въпреки традиционното си демократично устройство, се изправиха пред нови етнически конфликти. Малцинствата се оказаха изненадващо устойчиви на асимилационните процеси. Така те, освен гражданските права, поискаха да им бъдат признати и колективни права във вид на разни форми на местно самоуправление (Уелс и Шотландия), федерален статус  (Валония и Фландрия в Белгия) до независимост (Баските в Испания, Северна Ирландия във Великобритания, Квебек в Канада).

            Всичко това доведе до промени и в съвременната международноправна теория за правата на малцинствата. Либералната теория, според която индивидуалните човешки права могат да заместят колективните, бе напусната. Много бе дискутирано и правото на самоопределение – едно от най-актуалните права в днешно време. Международните организации (ООН, ОССЕ и др.) от една страна, го оспорваха, от друга, го пропагандираха. Накрая негласно се стигна до извода, че това право трябва да се прилага само когато се изчерпат всички други възможности за решаване на етническите конфликти. Така самоопределението стана въпрос на политически прагматизъм, а не на установени принципи.

            Към днешна дата в международноправната теория и практика преобладава становището, че правата на малцинствата, които живеят на исторически обособени територии, трябва да се решават в рамките на съществуващите държави чрез разни форми на самоуправление (автономия). Тия форми трябва да бъдат достатъчно гъвкави, за да могат да решат проблемите и тежненията на малцинствата за нормално културно, икономическо и политическо развитие, паралелно с останалия свят.

            Съвременната международно правна практика е разработила разни видове автономии за малцинствата, с които на тях им се гарантира сами да поемат отговорността за осъществяването и прилагането на практика на техните права. Съществуват четири вида автономия: културна автономия, културна и административна автономия, културна и политическа автономия с вътрешна и международна политическа изява, автономия при международно участие (контрол) или съвместно управление (с елементи на кондоминиум). Няма съмнение, че по-високите степени на автономия дават и по-голяма гаранция за правата на малцинствата.

            За съжаление, формата на автономия като гаранция за осъществяване на правата на малцинствата вече не съществува в югославската конституция. Според властвуващата идеология всеки разговор на тази тема е едва ли не престъпление срещу конституционното устройство на страната. Така цялата социалистическа реторика за малцинствени права, според международните стандарти, че и повече от тях, се превръща в чиста демагогия. Права има само тогава, когато те могат да се реализират на практика. Права, които не могат да се осъществят, са  несъществуващи права. Това са нашите права.

            Международната общност днес няма нито нужната последователност, нито необходимото единство да проведе на практика декларираните определения. Дилемите все още са много: Как да се избегне войната, когато една етническа общност иска сецесия, а другата отбранява държавния суверенитет? Къде е разликата между тероризма и  легитимната борба за независимост? Как да се определим към насилието, с което се задушава правото на самопределението? Какво да бъде отношението между международното и вътрешното право? Каква е ролята на международните организации в разрешаването на етническите конфликти?

            Намесата на международните организации в разрешаването на етническите конфликти не винаги е успешна, именно поради липсата на ясно установени принципи. В самите тях малко или много са заложени егоистичните интереси на държавите, които косвено все още налагат своите виждания, а често пъти и своите интереси като единствено правилни решения. Международната политика често се люшка от едната крайност в другата: примерно, твърди се, че самоопределението е причина за дезинтеграция на държавите, но се твърди и това, че дезинтеграцията понякога е нужна и необходима, защото ако една държава не е способна за демократичен живот – тя просто не може да просъществува. Правото на самоопределение така се превръща в някакво неустановено право, което може, но не е задължително, да се прилага. Понякога, когато няма други решения, сецесионизмът (отделянето) си остава единственото решение. Особено когато една нация използва насилие, за да задържи друга нация в своите граници и й налага своята хегемония.

            За разрешаване на етническите конфликти на сегашен етап не могат да се фиксират никакви ясни и точни правила. Единственото правило е, че те трябва да се решават с опознаване на причините, които ги пораждат. Най-честите причини са етническата дискриминация и желанието за по-големи икономически и политически свободи. Интересно е, че демокрацията в Западна Европа има превантивно действие спрямо сецесионистките движения и успява да ги пацифира, докато в Източна Европа по-скоро ги изостря. Освен това, на западноевропейските малцинства им се откриват и други перспективи - европейските регионални асоциации. Източноевропейските страни все още нямат слух нито за индивидуалните, нито за колективните права на малцинствата. Дори понякога съзнателно забавят прехода, от страх да не би гражданската демокрация да насърчи сецесионизма. Така се идва до противоречието между самото тежнение за демокрация и изискванията, които тя може да постави.

            Едно обаче е съвсем сигурно - към националните права и свободи на малцинствата не може да има никакви предубеждения. В началото на 21 век малцинствата не могат да живеят в робство. Оръжието вече не може да задуши легитимните тежнения на малцинствата за свобода и национални права. Решенията за конфликтите най-често ще се търсят в различни форми на автономия, кантонално и федерално устройство и дори в “Европа на региите”. Прилагайки тия принципи, във втората половина на ХХ век бяха омиротворени или поне потушени някои регионални конфликти (Южен Тирол). Има благоприятни възможности да бъде решен въпросът в Северна Ирландия. ЕТА засега губи позициите си сред самите баскийци. Остава Кипърският проблем. Не са за пренебрегване и решенията, които бяха наложени в Република Сръбска в Босна и на Косово.

            Въпреки всичко, независимо от различията в подходите и формите, по които трябва да се решават малцинствените проблеми, страните от Европейския съюз, както и ония, които претендират да станат членки, са съгласни относно корпуса от граждански права и свободи, които трябва да бъдат гарантирани на малцинствата. В редица международноправни документи, донесени от страна на ОССЕ, каквито са Заключителният протокол от Копенхаген от 1990г., Парижката харта за Нова Европа, Докладът на експертите на ОССЕ за националните малцинства в Женева от 199