Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.08.2015 21:23 - ЕДИН ПРОСВЕТИТЕЛСКИ ПОСТИНГ - 1
Автор: planinitenabulgaria Категория: Регионални   
Прочетен: 1780 Коментари: 2 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

    Големите българи не се създават като такива сред мошениците по властовите и законодателни върхове, а сред хората, където те се доказват с делата си - борбата им  за доброто на България. Един пример за нас е големият българин Иван Николов, днес председател на КИЦ на българите в Босилеград. Не съвсем здрав физически, той има несломим  дух на титан в своята кауза, защото е честен човек, интелектуалец, поет и има прозрение за бъдещето не само в региона. Не трябва да залагаме на политиката, каза той на едно събиране в София, защото политиката е мръсна работа, а на общото в културното ни наследство, на нас, българите от двете страни на границата.
   Предлагам една негова статия и препоръчвам на издигнатите духовно и интелектуално българи да се запознаят с неговите статии в списанието "Бюлетин" на КИЦ в Босилеград, на което той е главен редактор и пише голяма част от тях в него. Това са стаии от висш тип, напиани от почтен човек, които не са насочени към определена силна на деня политическа личност, а представляват анализ на културен човек, предлагащ разумни решения. Той не пести и критики към непочтените, независимо от коя страна на границата са. В падението, което изживяваме като нация поради обстоятелството, че непочтените хора са проникнати по всички етажи на властта, а вече и в социалните мрежи, личности като г/н Николов са гордост за нас, Те са доказателство, че България ще преодолее кризата, в която е изпаднала. Той е пример за истински българин, носещ в чипа си благородството и силата на предците ни, живяли където днес живеем ние. Нека повече хора научат за него. За мен той е пример в живота ми.

     Първо една негова снимка, а след това и статията му:

                        image


 

 Босилеград 2002

 

УВОД

 

          Лош е навикът ни  непременно  да се гордеем  с  историята  си. Понякога  трябва и да се  срамуваме от нея. Защото, погледната отблизо, тя не е нищо друго, освен едно отвратително тресавище от човешка кръв и плът, което вече с векове наред поглъща най-младите  и най-способните ни  хора, които можеха да направят много повече за  нас със своя ум и труд, отколкото със своята кръв. Като че ли все още не осъзнаваме колко ужасна и безсмислена е тази вечна война  между роби и господари.

            Ето защо, за правилно разбиране на проблемите на българското малцинство в Югославия или, както още  ни наричат, на българите  в Западните покрайнини, е нужно да  имаме ясна и точна представа  за ония исторически и съвременни, обществени и геополитически фактори, които по един или друг начин определят съдбата ни. Едва когато разберем историята си, ние ще можем да се ориентираме в настоящето и да си създадем визия за бъдещето. Това неизбежно ни се налага, защото настъпва времето, когато от пасивен политически обект ние ще  трябва да се превърнем в активен политически субект и да поемем съдбата си в собствени ръце. Припомнянето на историческите събития и факти и тяхното критическо преразглеждане в никакъв случай не значи призоваване на призраците на миналото, а по-скоро – търсене на  пътищa към бъдещето.

            Настоящaта книга е опит да се разгледа положeнието на българското малцинство в Югославия през призмата на взаимодействието на външни и вътрешнополитически фактори, с цел да се изнамерят оптималните решения за нашето нормално развитие, паралелно и според изискванията на съвременния свят.

            Предварително отхвърлям всички евентуални тенденциозни и злонамерени тълкувания на тази книга, които по инерция от миналото могат да я квалифицират като антисръбска и антидържавна. Аз само искам да дам своя скромен принос за развитието на демократичната политическа мисъл сред българите в Югославия, за да се изнамери оптимално решение за проблемите на българското малцинство в Западните покрайнини, без това да бъде във вреда на националните интереси на Югославия, на България и на сигурността в региона.

            Надявам се с тази скромна книга да внеса поне малко светлина и надежда в изстрадалите души на моите изоставени от всички сънародници в Западните покрайнини. С нея отправям публично предизвикателство, молба и зов към всички европейски, югославски и български учени и политици в новите политически размествания на Балканите, заедно да положим максимални усилия, за да могат проблемите на българското малцинство да бъдат решени според изискванията на съвременната цивилизация, с една единствена цел - да ни се създадат нормални условия за живот. Един народ, лишен от свободата си, винаги е потенциална опасност – и за себе си, и за обкръжението, в което се намира. А аз не искам моят народ да се превърне в нова кризисна точка на Балканите.

 

   1.    Създаване на българското малцинство в Югославия

 

            Историята на българското малцинство в Западните покрайнини е част от сложната история на Европа и на Балканите, а самото му създаване е резултат от динамичните и противоречиви взаимоотношения между европейските и балканските държави в началото на ХХ век. Ние имаме нещастието да попаднем под влиянието на световния военен и политически ураган, който бушуваше на Балканите в началото на ХХ век и това предопредели трагичната ни съдба до наши дни.

            Три основни фактора определят създаването и трагичната участ на българското малцинство в Югославия. Това са: вековните великосръбски стремежи за доминация на Балканите и овладяване на български земи, крушението на българския национален идеал за национално обединение на всички българи в една държава и егоистичните интереси на Великите сили в началото на ХХ век в този регион.

            Великосръбските стремежи за овладяване не само на български земи  и хегемония на Балканския полуостров водят корените си от Средновековието и по-точно - от двамата средновековни сръбски владетели - Стефан Неман и Стефан Първовенчан и  особено от неговия брат Сава, чиято теократична доктрина е залегнала в основите на сръбската държавност. Сава идентифицира династичните с религиозните въпроси и стига до обожествяване на владетеля. Църквата става ревностен защитник на държавата, религиозният национализъм се трансформира в политически. Оттогава датират и първите опити на сръбската държава за овладяване на български земи. Тези опити не са основани на исторически и етнически права, те преследват ясни политически и военностратегически цели.

            През ХII и ХIII век сръбският натиск на изток се усилва. Не без подкрепата на Византия сърбите временно проникват на българска територия и на свой ред биват отблъсквани от българите. Върхът в тези завоевателски начинания представлява цар Душановото царство. И въпреки че по мнението на авторитетни световни историци това царство си е чиста историческа случайност, сръбската националистическа интелигенция в началото на ХIХ век, най-напред чрез поп Йован Раич, Захари Орфелин, Гаврило Венилович, Вук Караджич, Доситей Обрадович, а след това и чрез “Начертанието” на великия сръбски държавник Илия Гарашанин, трансформира панславянската идея в пансръбска и си поставя за цел да създаде нещо като сръбска империя, която да обхваща Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Хърватско, Словения, Войводина, Косово, Македония и големи части от България и Албания.

            Тук е интересно да се отбележи вниманието, което Гарашанин отделя на България. Анализирайки извънредното стратегическо положение на България в контекст на тогавашното геополитическо разпределение на силите и критикувайки руската политика на Балканите, Гарашанин поставя задачата за освобождение, т.е. присъединение на българите към Сърбия. Така той поставя един от основните принципи на “Начертанието” си: “Сърбия трябва да отцепва от зданието на турската държава камък по камък и да използва този добър материал върху старите и добри основи на старото сръбско кралство, за да съгради и повдигне отново нова велика сръбска държава.”

            Гарашанин далновидо предвижда, че в България ще се сблъскат сръбските и руските интереси и предлага няколко начина, с които да затвърди сръбското влияние над българите: 1. Княжество Сърбия да отвори училищата си за българите; 2. Младите българи да следват богословие в Сърбия и да бъдат връщани в България; 3. Да се отпечатват български църковни и други книги; 4. Да се изпращат агенти, които да проповядват, че само Сърбия ще избави българите.

            След време “Начертанието”, под влияние на княз Михаило Обренович, ще претърпи известни изменения, но целта си остава същата: Сърбия трябва да бъде средището, около което ще се обединят останалите югославски народи. Идеята за Сърбия като Пиемонт за южните славяни владее умовете на сръбските интелектуалци през XIX век. По-късно “Начертанието” ще претърпи още една “поправка” от Стоян Новакович. Той ще го обогати с “македонистичната теория”, усложнила македонския въпрос и създала една от най-големите кризисни точки на Балканите. Идеите на Стоян Новакович са изложени в 6 основни тезиси: 1. Македонските славяни не са нито сърби, нито българи, а отделен народ – македонски; 2. Македонският диалект да се отдалечава от българския книжовен език; 3. Сръбският език да навлиза в македонския; 4. Да се използва сръбската азбука; 3. Да се хули делото на Българската Екзархия като денационализаторско дело в Македония; 6. Да се внушава непрекъснато, че македонците нямат нищо общо с българите.

            Сръбските аспирации към българските земи частично са задоволени с Берлинския конгрес и анексирането на част от Поморавието с градовете Враня и Пирот, но те няма да спрат до тук. Сърбия все повече навлиза в териториите, които са населени с българи. В Сръбско-българската война от 1885  Сърбия проявява намерение да овладее българските земи поне до София, но това не се оказва по силите й. Сръбските военни действия на територията на Босилеградско през юни 1913г., септември 1915г. и май 1917г. са поредният неуспешен опит за овладяване на западните български земи.

            Малко по-късно, благодарение на благоприятното стечение на международните обстоятелства, свързани с противоречията между европейските държави, ловката дипломация на Никола Пашич и огромните жертви на сръбския народ през Първата световна война, Сърбия постепенно осъществява “югославския”  си проект, който в основата си не е нищо друго, а само второ име за Велика Сърбия  и осъвременена версия на “Начертанието” на Гарашанин.

            Този проект е осъществен на 1 декември 1918г. със създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци, въпреки че голяма част от хърватската и словенската интелигенция е била против. За създаването на Югославия и този път ще се окажат решаващи международните обстоятелства, а не южнославянските идеи, и още по-малко – волята на югославските народи.

            След Първата световна война в Европа настъпват големи геополитически размествания. Общоизвестно е, че системата от Версайските договори е осъдила Европа на Втора световна война, довела до масов геноцид и полувековна надпревара във въоръжаването между двете световни суперсили. Едва към края на ХХ век, с обединението на Германия и разпадането на СССР, Европа успява частично да се отърси от версайското наследство. Това довежда до още по-силен икономически и културен подем в Западна Европа. Остават още четири “мирни” договора: с Австрия от Сент-Жермен; Унгария от Трианон; България от Ньой и Турция от Севър, които също допринасят за Втората световна война, холокоста, половинвековното съветско присъствие в Източна Европа и трайна дестабилизация на Средна и Югоизточна Европа.  Тези  договори,  от  една  страна, разделиха държави и население, което вечно ще се стреми към своето повторно обединение, а от друга страна, създадоха многонационални държави, в които една етническа група иска да владее над другите. Така беше в Чехословакия, където чехите доминираха над словаците; в СССР, където русите владееха над другите многобройни народи и в Югославия, където сърбите чрез краля, министрите, столицата и армията, в която имаха 161 от 165 генералски места, владееха над другите югославски народи.

            Оказа се, че демократизацията още повече усложнява междунационалните отношения. Политици - популисти от мнозинството много скоро разбраха, че най-късият път да спечелят властта e подклаждането на тлеещо недоволство и страх от малцинствените етнически групи. През 1937г. британският историк Тревелиан изказва отчаянието си от неспособността на демократичните институции да превъзмогнат етническите стълкновения по следния начин: “Истината е, че дори и най-съвършената и разработена демокрация се прилага много трудно, ако се отнася до малцинство, което не иска да живее под ваша власт. Ние много добре знаем, че ние никога не сме могли да използваме демокрацията си в опитите да владеем над ирландците”.

            И още нещо. Геополитическите размествания в Средна Европа доведоха до нейната “балканизация” и в икономически план. След разпадането на Хабсбургския митнически съюз от 50 милиона души, се увеличава  икономическата пропаст между Западна, Средна и Югоизточна Европа, която се  задълбочава още повече с въвеждането на марксистката икономика след Втората световна война. Това обаче се вижда едва от днешната дистанция от време. Но тогава,след победата над Централните сили, силите на Антантата искат да си осигурят своите позиции на Балканите. С тази цел те разделят Австро-Унгария и създават Югославия с цел - да им послужи като бариера, с която да спрат завинаги пангерманските стремежи за световно господство и по-конкретно, за овладяване на петролните поля на Близкия изток. В този момент интересите на Великите сили победителки в Първата световна война съвпадат с интересите на великосръбската националистическа политика и довеждат до създаването на Югославия.

            Експлоатирайки идеята за единство на южните славяни, крал Александър, подкрепян от консервативните великосръбски националисти, с насилствените методи на обединение ще създаде мъртвородена държава, която и от вътрешнополитическа, и от международноправна гледна точка е нелегална и нелегитимна.

            За нашия анализ е важно да посочим, че различните територии на Кралството на сърби, хървати и словенци са включени в нейната държавна територия по 6 различни начина: 1. Сърбия влиза в Кралството на СХС като суверенна и международно призната държава с конституционен и държавен преврат, прекъсвайки континуитета си. 2. Хърватско влиза в Кралството на СХС като временна държава, възникнала с разпадането на Австро-Унгария, но тя задържа континуитета си. Хърватският Сабор анулира хърватско-австроунгарското споразумение, възстановява автономията си, която е имала преди това ,и едва след това влиза в КСХС. 3. Словения, Далмация,  Босна и Херцеговина не са имали собствена автономия и затова те се обвързват с Хърватско. 4. Черна Гора влиза като самостоятелна и международно правно призната държава, но като окупирана от страна на Сърбия. 5. Войводина, от гледна точка на международното право, фактически е анексирана от страна на Сърбия, както и Македония. 6. Западните покрайнини са окупирани въз основа на международен договор, но преди да се произнесе международната разграничителна комисия. Такъв насилствен начин на създаване на Югославия впоследствие ще доведе и до нейния фатален край.

            В новата държава Сърбия внася 953 милиона франка международни дългове, спрямо 43 милиона франка на всички останали територии. Веднага след това останалите краища са  ограбени с валутна измама при смяната на останалите валути за динари. Войводина, Хърватско и Словения плащат 5 пъти по-големи данъци от Сърбия. Всички данъчни чиновници в новата държава са подменени със сърби. Новата държава е разделена на 9 бановини, от които сърбите контролират 6 . Така една четвърт от населението контролира 2/3 от земята, което е продължение на старата сръбска хегемония. От друга страна, Словения, Хърватско, Славония и Войводина, които дават около 2/3 от държавния бюждет, в неговото разпределение участват със 17%, а Сърбия със 57%. Инвестициите в Сърбия са 63% спрямо 9% в Хърватско и Славония и 4% във Войводина (за период 1925-1934). Само Германия е заплатила 666 милиона златни марки за военни репарации, които изцяло са похарчени в Сърбия.

            Само 4 дни след създаването на Югославия, на един площад в Загреб, сръбски войници стрелят срещу маса протестиращи хърватски демонстранти,  убиват 13 и раняват 17 души. Така идеята за мирно съжителство на югославските народи е била осквернена още в самото начало. Сърбите заемат всички лостове на управлението и налагат суров режим. Националната еуфория на сърбите се превръща в колективно високомерие. Хърватите протестират с парламентарни средства,  докато главният защитник на тяхната кауза  - Стейпан Радич пада убит насред парламента от сръбския депутат Пуниша Рачич. Хърватските националисти реагират със създаването на усташкото движение. Същевременно и в другите краища на новоформираната Югославия избухват размирици.

            По същото време в Македония се води сурова кампания за национална асимилация, т.е. налагане на сръбско национално самочувствие на македонското население. Тази анексионистична политика предизвиква най-енергичната съпротива на народа. Базирани в България и имащи подкрепата на местното население, комитите на ВМРО повеждат истинска гражданска война срещу сръбската администрация в Македония. Сръбската полиция отговаря с нечувани жестокости. Крал Александар въвежда диктатура, която още повече ще задълбочи пропастта между сръбската власт и населението.

            Не по-добро е положението и в Черна Гора. Старият черногорски княз Никола I е свален от военните и изгонен във Франция,  а Белград се заема с усмиряване на неговите верни поданици. И тук избухва гражданска война между “белите” и “зелените”, в която сръбската войска и полиция сурово наказват местното население. За две години повече от 4000 черногорци са арестувани, други са изгонени, избити и лишени от имотите си.

            Така, под натиска на великосръбския хегемонизъм, идеята за съвместно съжителство на южнославянските народи е подложена на големи изпитания. Сърбия настоява за унитарна и централизирана държава под короната на Карагеоргиевичите, а в Хърватско, Словения и Черна Гора нарастват силите на конфедерализма и дори независимостта. Това довежда до убийството на сръбския крал Александар от страна на ВМРО и усташите по време на официално посещение във Франция.

             Общо взето това е атмосферата, в която българите от Западните покрайнини влизат в състава на новобразуваната Югославия. Това всъщност е атмосфера на национално потисничество и терор. Но това е само първият фактор.

            Вторият фактор е деликатното положение на България.

            В резултат на Берлинския конгрес българската нация е разпокъсана и възниква “общонародният въпрос” - как да се осъществи национално обединение. След като пропадат всички опити този въпрос да се реши с мирни средства, България се насочва към единственото останало средство – войната. Въпреки че тя се готви за тази война повече от 25 години, е наясно, че сама срещу Турската империя няма никакви шансове. България търси съюзници сред балканските страни, които също имат интереси от изгонването на Турция от полуострова. През 1912г. е създаден Балканският съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, с цел чрез война да се освободят поробените народи и точно да се разпределят  сферите на влияние между тях. Така започва първата  Балканската война, в която със сдружени сили е освободена Европейска Турция, но веднага след подписването на мирния договор с Турция, Гърция и Сърбия сключват нов таен договор, насочен  срещу България. Войната приключва с първата национална катастрофа за България. С Букурещкия мирен договор от България са откъснати Южна Добруджа и цяла Македония, без Пиринския край.

            Населението на Македония не желае да се примири със сръбската окупация. Четите на ВМРО вдигат Тиквешкото въстание, освободени са Неготино и Кавадарци, но скоро въстанието е потушено. През септември 1913г. въстаници освобождават Охрид и Струга, но България е разгромена и не може да се притече в помощ на Охридското въстание. Тя  обаче не може да се примири с наложеното й  положение.

            Когато на 28 юни 1914г. сръбски националисти убиват австроунгарския престолонаследник в Сараево и започва Първата световна война, за всички е ясно, че България ще воюва на страната на онзи, който осигури освобождението на Македония. И Централните сили, и Антантата залагат на България, но българските политици правят погрешна преценка кой ще излезе победител от войната и застават на губещата страна. Централните сили тогава в по-голяма степен гарантират осъществяването на националното обединение и връщането на териториите, отнети през 1913г. Но българските политици не вземат предвид неизчерпаемите човешки ресурси на Антантата – страни, които могат да водят дълга и упорита война.

            Първата световна война приключва с нова национална катастрофа за България, която е заложила осъществяването на националния си идеал за обединение на евентуална победа на Централните сили. В преговорите по условията за мир в Парижкото предградие Ньой, през 1919г., сръбската делегация, начело с Никола Пашич, поставя големи териториални претенции към България     като иска да завземе  градовете: Петрич, Кюстендил, Радомир, Брезник, Белоградчик, Кула и Видин с районите им. Тези искания тя  оправдава със “стратегически” и “eтнически” съображения, дори предлага някакви фалшифицирани документи, с които доказва наличието на двестахилядно сръбско малцинство в България. Много по-късно министър-председателят на Англия и един от най-влиятелните участници на Парижката мирна конференция Лойд Джордж ще признае, че документацията, предоставена от съюзниците им, е била фалшива. Великите сили отхвърлят повечето от териториалните искания на Сърбия, но все пак решават да направят някои “корекции” на българо-югославската граница в полза на Югославия не защото са убедени в коректността на техните искания, а просто защото Сърбия е техен верен съюзник и те имат задължения към нея.

            На 27 ноември 1919г. България е принудена да подпише унизителния Ньойски мирен догово, с който, покрай другите унизителни условия, се задължава да предаде територията на Струмишко, Босилеградско и Царибродско на новообразуваното Кралство на сърби, хървати и словенци. Член 27 от договора само ориентационно определя новата граница, като с член 29 е предвидено създаване на международна разграничителна комисия, която да определи граничната линия на място, така че тя да е географски оправдана и възможна и да не пречи на разделеното население. Тази международна разграничителна комисия, съставена от френски, британски, японски, сръбски и български представители, още в началото се натъква на непреодолими трудности. Новата граница не може да се трасира според поставените изисквания. Френският представител полковник Ордеони признава, че няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури, затворени от изток от границата, а от запад - от непроходима крепост от планини.

            Самото население посреща с бурни протести решенията на Ньойския договор.  Още щом започват да пристигат първите вести за проектодоговора през есента на 1919г., спонтанно избухват масови митинги в Трън, Цариброд и Босилеград, на които са гласувани резолюции с потресаващо съдържание и изпратени до министър-председателите на Мирната конференция в Париж. Изпратен е и един адрес-плебисцит до председателя на мирната конференция Клемансо, подписан от 12 500 души от Трънско, 22 500 души от Босилеградско и 4 200 глави на семейства от Царибродско. Във всичките тези документи се подчертава българската етническа принадлежност на населението, което се позовава на великите принципи за самоопределение и свобода и се протестира срещу предаването им на Сърбия. Дори и в самата Югославия се чуват гласове против завземането на тия очевидно български краища в полза на братските интереси между двата народа. Във френския вестник “Рапел” открито се заявява, че завземането на тия  “чисто български земи е груба военна и политическа грешка, която това население ще превърне в пушечно месо”. “...Ако бяха запитали сръбския народ, той би се противопоставил на едно подобно изпълнение на тази точка от Ньойския договор” -  пише този вестник.

            Решенията на международната разграничителна комисия се забавят и сръбските войски на 6 и 7 ноември 1920г. завземат територията на Босилеградско, Царибродско, части от Трънско и Кулско и едно село във Видинско, с обща площ от 1545 кв. км., на която живеят около 80 000 етнически българи, разпределени в един град, 3 пазарни средища и 118 села, в които има 115 първоначални училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които 269 учители преподават на 7 892 ученици. Има и още 45 черкви с 42 български свещеника. Българската държавна администрация и училищните власти се оттеглят в България, а българските вестници в траурни издания  отбелязват, че: “Западните покрайнини в 8 и половина сутринта на 6 ноември са окупирани”.

            Понятието “Западни покрайнини” се използва и до днес. В Югославия това название се счита като акт за териториални претенции или поне като иск за политическа автономия на тази област. Всъщност понятието “Западни покрайнини” e географско-историческо понятие, с което в България се означава цялата тази област от двете страни на границата. Обаче вариации на това понятие като “крайнина”, “покрайнина”, “краище” се срещат в трудовете на известни български учени (Константин Иречек, Симеон Радев, Йордан Захариев) далеч преди Ньойския договор. Така че порицаването на името на областта е точно пресметнат политически опит, заедно с името на областта да се заличи и нейният български характер.

            Подобно е и широко разпространеното заблуждение, че тази територия е част от военните репарации, които България е длъжна  по Ньойския договор да заплати на Югославия. Това пропагандно клише, съзнателно създавано и разпространявано у нас с десетилетия,   има едничката цел да оправдае една чисто завоевателна постъпка. Международното военно право не познава окупиране на чужди територии и на чуждо население като начин за военно обезщетение. Освен това, България е заплатила присъдените й военни репарации със злато, въглища и жив  добитък. Истината е, че завземането на Западните покрайнини е част от националната доктрина за Велика Сърбия. Въпреки че на Парижката мирна конференция Сърбия не успява да осъществи всички териториални претенции срещу България, завземайки стратегически важните височини край българската граница, тя иска да осъществи военно преимущество, с цел да се доближи до Земенското дефиле и Пернишкия каменовъглен басейн, както и да си осигури железопътната линия Враня – Скопие. Така Сърбия с дипломатически средства и използвайки благоприятното международно положение, успява да осъществи част от целите си, които не е успяла да постигне в Сръбско-българската война от 1885г., както и през Втората балканска война от 1913г..

           На 6 ноември 1920г., когато сръбските войски влизат в Цариброд, влакова композиция с 25 вагона бежанци тръгва за България. В Босилеград сръбските войски са посрещнати само от един- единствен човек и се обявяват  като “освободители на своите заробени от българите братя”. Обаче само три години и половина преди това Босилеград е бил опожарен от четниците на Коста Йованович Печанац, който избива 32 души цивилно население и опожарява 317 къщи в околните села.

            Маса от около 30 000 бежанци от Западните покрайнини в следващите няколко години ще залее България. Около 5 000 от тях по-късно ще избягат в Западна Европа и Америка. Създадена е една от най-нехуманните граници в Европа, сполучливо наречена от западен журналист “черната граница”. Тя пресича 25 села и разделя дворове, ниви, къщи, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини, приятели… Това е една от най-укрепените граници в Европа по това време, с опънати телове и заредени бомби върху тях, с гъсто разположени гранични стражи. Пограничните съоръжения имат за цел да сплашат населението и сами по себе си са доказателство, че заграждат чужди земи.

            В граничните села е забранявано да се държат кучета, да се използва светлина вечерно време, да се сеят високи култури край границата. Тогава възниква и проблемът с двувластните имоти, който и до днес не е решен напълно. Френският журналист Анри Пози, който, както сам пише, “...обича Сърбия и й го е доказал достатъчно в течение на 20 години” в книгата си “Войната се връща”, е оставил потресаващи свидетелства за характера на тази граница, като: “Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробов понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени костите върху насипа на нещастните малки мъртви – както видях при Извор”.

            Жените в Босилеград три години са ходили в  траурни черни забрадки в знак на жалост и протест, но всичко е било напразно. Само  след 41 години от освобождението от турско робство българите от Западните покрайнини отново попадат в чужда и неприятелски разположена към тях страна. Стечението на международните обстоятелства е такова, че просто не може нищо да се направи. България е разгромена и е принудена да даде Западните покрайнини, части от Смолянско и Беломорска Тракия, да плати тежки военни репарации, за да спаси страната от пълна международна окупация. Друг изход няма. Тя се намира в международна изолация.

Най-влиятелните и мощни европейски държави тогава са на страната на Сърбия. По този начин Англия се стреми да я превърне в първостепенен фактор на Балканите и чрез нея да закрепи своите позиции в Югоизточна Европа. Сърбо-хърватско-словенското кралство тогава има подкрепата и на Франция, която също е настроена враждебно към България. Освен това, Сърбия е верен съюзник на Англия и Франция в току-що завършилата война и те искат по някакъв начин да й се отблагодарят, като я възнаградят. Единствено благоприятна за България е позицията на Италия, но тя има интереси с Англия и Франция и в крайна сметка се подчинява. САЩ също показват колебание, но впоследствие и те отказват да  развалят отношенията си  с европейските си съюзници. Русия тогава не е влиятелен международен фактор, защото след Октомврийската революция не е призната от никоя западна страна, а България не може да разчита  на нея, защото не иска да е проводник на руските интереси на Балканите.

            Така е създадено българското малцинство на териториите, определени с клаузите на Ньойския договор. Съставна част от него са и ония българи, попаднали в Югославия по силата на Берлинския конгрес  и запазили националното си чуство.

 

2. Българското малцинство в Кралство Югославия

 

            В сложните вътрешни и външно-политически обстоятелства, в които се намира Кралство Югославия в периода между двете световни войни, новосъздаденото българско малцинство понася всички трудности и изпитания, на които са подложени всички югославски народи и народности под натиска на великосръбския хегемонизъм.

            “Начертанието” на Гарашанин осъществява стремежите на сръбската националистическа интелигенция и практически създава Велика Сърбия, но започва да дава и първите си горчиви плодове. Крал Александър постепенно вижда Югославия, заобиколена с враждебно настроени страни, които явно искат да  възстановят заетите от сърбите области. Това ще доведе до първото разпадане на Югославия, през април 1941г.

            Още с идването си в Западните покрайнини сръбските власти започват отворена денационализаторска политика, която има за цел да пречупи българския дух на населението и да му наложи сръбско национално самочувствие. Официалната политика не признава съществуването на други народи и народности в Югославия. Сърби, хървати и словенци са един “триименен народ”, а българите са “освободени” краища от “Стара Сърбия”.

            Закрити са всички български училища и черкви, от свещениците се иска да подпишат декларации, че са сърби, ако искат да останат по родните си места. На търговците и занаятчиите също се оказва натиск да се декларират като сърби и да преименуват фирмите си на сръбски език. Скоро следва и насилствено сърбизиране на имената, като им се слага –ич частица на края. Отварят се сръбски първоначални училища, в които децата са карани насила да учат сръбски език, история и култура. Отварят се и вечерни училища, в които младежта е насилвана  да учи сръбски език.      

            Организацията “Сръбски национален комитет за култура и просвета” има за цел да внуши сръбско национално самочувствие на българското население, и че на 6 ноември 1920г. е “освободено” и влиза в пределите на “Стара Сърбия“. Българският език се преследва навсякъде. В първия опит за мобилизация  се отзовават само 15% от повиканите, останалите предпочитат да емигрират. На населението се налагат тежки реквизиции, глоби, данъци, такси и принудителен труд. Сръбските чиновници са на издръжка на местното население. Тъй като Западните покрайнини са изкуствено присъединени към Югославия, няма пътища с вътрешността на страната, чувства се недостиг на храна. Прекъснати са вековните търговс




Гласувай:
6



1. germantiger - ...
19.08.2015 12:19
Ще популяризирам постинга ти и частите от книгата в групи и познати във вибокс7

Това е същностен постинг, това е стойност и наистина инфо!
цитирай
2. sande - Блестяща статия на голямия българин и талантлив публицист Иван Николов!
21.08.2015 15:15
Заслужава да се прочете от всички българи.

Но няма да прочетат, защото са ангажирани предимно със "злобата на деня", с междуличностни свади, скандали и манипулации, с политиканство и бабаитски позии позьорства.

Поздравления, Коста!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12184112
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031