Понякога очаквам те с надежда,
да влезеш пак през моята врата,
дали сърцето болно ме подвежда,
да чакам лек от твоята ръка?

Обгръща ме отново тишината,
опирам гръб на бялата стена,
на пръсти се промъква самотата,
до мене сяда тихо във прахта.

Надникнал през прозореца ми лъх,
докосва ме с милувката позната,
в ухото ми нашепва с нежен дъх,
как сладък е копнежа по жената.

Тъй бързо с тебе времето лети,
поръсено с въздишки и тъга,
душата ми безмълвно ти шепти,
стотици неизказани слова.

Мечтая си отново ден след ден,
да ми дариш усмивката си нежна,
очите ти да гледат само мен,
в обятията твои да изчезна.

За който разбира от поезия, естествено.