Един ден, точно на Връбница , Стоян реши да излезе на разходка с лодката. Страшно
обичаше уикенда да потегли по течението на реката и да се любува на природата.
Но, днес искаше да се откъсне от работа...от всичко и да остане сам с вярната си
лодка, която имаше от 15 години.
И този път спря с лодката, да се полюбува на вълшебната върба. Извади флейтата
и засвири най-тъжната музика.
И отново, като всеки друг път, като на лента се нареждаха спомени за незабравимата
любов.
- Дали някога ще забравя? Ще забравя ли първата си любов?...
Красивата плачеща върба знаеше  каква е тъгата на Стоян, знаеше и историята
на незабравимата му любов Цвета. Преди двайсет и пет години двамата се бяха запознали
в кафенето, днес ресторант срещу върбата.
Под сянката на върбата за пръв  път целуна Цвета, хиляди пъти изричаше-обичам те,
за пръв път люби най-красивата, най-милата... Пет години от това място си избираха
любима звезда и си пожелаваха да бъдат до гроб заедно.
Дали от мъката, която беше белязала душата му или от многото работа той все
още не беше женен. Остана сам едва двайсетгодишен....
В такива моменти отдал се по течението на реката, гледката на потайната върба и
любимата му флейта Стоян страдаше по най-голямата му мъка, че нямаше
рожба...и плачеше, плачеше....скрит от погледи на приятели, познати, комшии.
Стори му се, че върбата се накланя към него и иска да го докосне, като с детски
ръчички.
- От вятъра ще е....
Беше тих, слънчев ден, нямаше вятър. Но, той не можеше да разбере мъката на
върбата, а тя не можеше да му каже...
- Ето тази мъка ще ме убие... Иван има вече второ внуче...
От страх, да не изчезне, да не избяга любовта отново, както избяга Цвета
не се ожени и ето сега съвсем сам, като върбата. Но върбата не беше сама...тя живееше от любовта, от радоста, от страданието на хората. А той сам, като вълк.
Изведнъж му се стори, че нещо се удари в лодката, сведе глава и видя бутилка.
Странно от години не бе виждал отпадаци в реката. Взе бутилката в ръка.
- Но, това не е бутилка...това е писмо в бутилка. От къде ли идва, за къде ли пътува,
от кой ли е, за кого ли е...
Дори бе решил да хвърли отново писмото в бутилката, за да отиде до получателя.
Но нещо трепна в сърцето му...
- Ще прочета писмото и ще го изпратя на получателя.
Може би, вече се сещате от кого е писмото в бутилката!?
От най-голямата, най-великата, най-вярната любов...Цвета.
На следващият ден Стоян замина на път. Във влака, дори сънува, как Цвета го
посреща с целувки...
Бързо откри малката бяла къща срещу трите липи. От вълнение не посмя, да почука.
Седна пред малката железна врата и отново заплака...в писмото Цвета пишеше,
че не се е омъжила, че още го чака и обича...ама бутилката беше пътувала до него
цели петнайсет години...
Вратата  се отвори и като буря излетяха две момчета върху него.
- Момчета...
- Дядо, защо плачеш?
Стоян изтри сълзите си и каза.
- Идвам от дълъг път, търся Цвета...
В този момент се показа един мъж.
- Тате, тате..ама този дядо търси баба...       -    и отправиха ръчички към небето.
Мъжа покани Стоян и започна, да разпитва.
- Майка нямаше приятели...
- Аз съм Стоян...бяхме приятели като деца...        -     мъката, че я е изгубил завинаги
го накара да заплаче  с глас.
Не видя, кога мъжа излезе от стаята и се върна с писмо.
- Това писмо е за теб, майка го написа за Стоян, преди да си отиде от този свят
ми каза, ако някой ден дойде Стоян предай му това писмо...каза още "кажи му,
че двайсет и пет години го чаках, но вече се уморих да чакам"
Стоян взе писмото и с треперещи ръце го заотваря...
Макър мъката, тъгата този път Стоян плачеше от радост...този мъж беше неговия син,
а тези две малки момчета неговите внучета.

mnogo xybava prikazka vapreki vsi4ko nakraq toi razbira 4e ima deca i ostava dovolen i mnogo 6tasliv ot toq fakt

bravo pozdravleniq za razkaz4eto,mnogo e xybavo

mnogo mi xaresaq bravo