Ще се намери ли българин, където и да е захвърлен по света, да не помни  песента „Една българска роза“, да не свързва красивото и уханно цвете с родината ни. Какво сме ние без него?  То от древни времена е било божествен символ на тези земи.

            Бащата на историята Херодот пише, че в Тракия растат "рози, всяка от които имала по шестдесет листа, и по ухание превъзхождали всички други видове". Тази слава на земите ни не е изчезнала през вековете, макар и и да се е носела славата на други видове, но за това ще говорим след малко. Първо дъ погледнем към днешния ден.

        Големи са шансовете Празникът на розата в Казанлък да бъде включен в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. Наскоро ви разказахме, че чипровските килими са вече в този престижен клуб, защо не и този фест.

       Дано, но това не е най-важното, важното е ние да положим усилия да съхраним това производство, с което страната ни е известно по света. То е и нашата естествена емблема, красивото и уханно лицето на страната ни.  Между другото, след 35 години една голяма небрежност ще бъде поправена..  Музеят на розата, който бе експониран в мазе, ще има вече своята сграда, Слава Богу. И напъпи надеждата, че това нашенско производство ще оцелее, ще възвърне предишната си слава.

                    В България са концентрирани две трети от световното производство на розово масло.
Дано да се сетят и да  поръчат да се изработи красива роза, която да стане символ на България. Рекламният знак, който се появи покрай влизането ни в ЕС, напомнящ силно домашна баница, съвсем не е това, което ни трябва. Нека накратко да си припомним защо България е страна на розите и трябва да остане такава во веки веков .

            Историята на това цвете като символ се корени в най-дълбоката древност. Казанлъшката маслодайна роза, която е причината да сме наричани страната на розите, е сорт, произлизащ най-вероятно от Централна Азия - Персия, по-точно от областта Балхара, същата, която много учени сочат като прародината на българите. И не е невъзможно да се окаже, че точно тази прочута роза е вървяла заедно с  конницата им, въпреки мненията, че е пренесена по нашите земи през Османската епоха от Сирия.

            С други сортове прекрасни рози земите ни са ненадминати от дълбока древност. Розата е емблемата на днешните наши земи още в най-далечни времена. И, което е най-интересно, свързвали го и тогава пак с местенцето, което ние наричаме Долината на розите, Казанлъшката долина, а напоследък и Долината на тракийските царе - заради гробниците, открити там. През V-IV век преди Христа тракийският град Севтополис, кръстен на името на цар Севт I, става столица на Одриската държава.

            За неговата някогашна слава и великолепие говорят досега намерените 12 гробници на владетели, като започнем от Казанлъшката и стигнем до тази в могилата Голяма Косматка, където Георги Китов откри посмъртната златна маска, обявена за маската на владетеля Терес. И при древните траки розата е символ на долината, като най-вероятно е един от атрибутите на култа към  Дионис. Неговите празненства, които в Древния Рим по-късно се наричали вакханалии, в Тракия носели името розалии. За символичното значение на розата свидетелстват тракийските монети, на които е изобразена, като най-ранната е от IV век преди Христа. Това е времето, в което властва одриският цар Аматок (389-356 г. пр.н.е.), контролирал териториите около горното и средното течение на Марица и Тунджа. Неговите монети са най-старото засвидетелствано изображение на роза. В горната им част има разцъфнал цвят, а под него двойната тракийска брадва (лабрис).  Херодот разказва за приказните градини на тракийските владетели, в които са отглеждани. Споменава, че според траките самият Дионис и неговата свита в древни времена обичали да се разхождат из тях. Римският писател Плиний Млади описва в трактат 20 сорта рози, а един от тях нарича Тракийска. За траките тя е символ на по-доброто, божествено битие на човека, своеобразно огледало на красотата във Вечността. Свързват я и с възкресението, идея, която по-късно християнството поема и развива. Има сведения, че в представата на траките Родопа е "Пеещата роза" От най-древни времена се знаело, че с песента си планината възхвалява Великата Богиня майка, най-старото и могъщо божество, почитано още от палеолита, чийто символ е цветето. Изследователи твърдят, че "Родо" е тракийският корен на името "роза", а "опо" е означавало пея.