След като написах постинга за Сонатите на Бетховен за цигулка и пиано, в главата ми остана да звучи неговата Първа соната. Тя пък ми върна един спомен - разговор с бившия диригент на операта, Михаил Ангелов. Той изказа мнение, че ако една личност е гениална, геният може да го връхлети във всеки етап от живота му, от неговата младост до последните му дни. Говорихме за първите десетина опуса на Бетховен, в които той твори гениални произведеня, макар да е на възраст около 25. Не само той е целунат от Бог обаче.
Този постниг пиша за музикантите, да ги размисля върху две от произведенията на Бетховен, които ще приложа в линк. Първото е Сонатата му за цигулка и пиано оп. 12 №1 в ре мажор. По характер тя ми напомня на Втората му симфония, която е в същата тоналност, написана десетина годии по-късно след Сонатата.
Ако се говори за гениално ранно произведение на Бетховен, тази Соната е убедителен пример. Тя е тричастна, в тържествена тоналност, с прекрасна втора част във форма Тема с вариации. Майсторството на младежа Бетховен, сътворил първата си соната, е на връх, недостъпен за зрели музиканти, творили в този жанр. Пиесата е и твърде трудна за изпълнение, особено партията на пианото. Разговорът пиано/цигулка се извършва при изключително трудна за двата инструмента фактура, особено за пианото. Бетховен е бил отличен пианист.
Към този опус Бетховен добавя още две Сонати, Втората от които е в ла мажор. В сравнение с останалите две от този опус тя е най-безпроблемна. Шедьовър за вечни времена обаче е Третата соната. По-трудна за изпълнение от нея е само Деветата му соната, посветена на пофранцузения немец Рудолф Кройцер. Разговорът между двата инструмента в нея не се осъществява чрез размяна на темите между тях, а в акорди от страна на цигулката и виртуозни възходящи и низходящи пасажи от пианото.
Времето минава, благордоният човек, създаден от Бог с изкуството да обогатява и облагородява хората, преминава през различните етапи на живота на всеки човек, би бил той и гений. Младостта си отива, времето за произведения като Апасионата, Третата Смфония и други творби, плод на гения, отминава. Идва времето на разума, който започва да преминава на все по предно място в творчеството на великите хора и придава нов, различен облик на произведенията им. За Бетховен има едно понятие, „Късният Бетховен” . При пианистите се има предвид съчетанието на тонове от ниския регистър на пианото с тези от високия - шроко разтворените ръце.
Ако говорим за ранно гениално произведение на Бетховен не можем да пренебрегнем неговата Първата соната за цигулка и пиано. По същия начин когато говорим за Късния Бетховен, не можем да пренебрегнем неговата последна, Десета соната за цигулка и пиано оп. 96. Произведението не е гениално, както първото от този жанр, то вече е дълбоко философско и психологическо.
В тази поредица за някои произведения на Бетховен, която съм замислил, ще публикувам още три постинга за началните му произведения в даден жанр и последните му. А ега ще приложа между двете и едно, когато когато Геният на този титан и Разумът са в съединение, Сонатата за цигулка и пиано оп. 30 №2. Докато изродитЕ не са „освободили” целия свят с техните ракети и дронове, това произведение ще присъства в живота на нормалните хора, извървяващи земния си път по законите на естественото Божие употребление.
Приятно слушане на тези три прекрасни творби, отправени единствено към вечността!
Послепис:
Прилагам записи на един голям музикант, Леонидас Кавакос. Той изпълнява Бетховен – пък и останалите автори! – съвременно. Аз обаче си падам по миналия век век, когато тези велики произведения ги изпълняваха Ойстрах, Шеринг, Щерн и други музиканти, които с изкуството си ме въведоха в музиката. Най-същетвеният от всички обаче бе Вайсенберг.
Подобен ппимер давам с Хайдн, който посреща с недоверие ХІХ век. Неговата младост, духовният му наследник в музиката, Моцарт, са останали в отминалия век. А времето става неспокойно. Близо до къщата на Хайдн се водят сражения, Наполеон въвежда новия световен ред дори във Виена, както сега изродът Путин в Украина. Неосъзнатите млади творци от Виена считат Наполео за велик, един от тях дори пише симфония, която да му посвети. Да, ама не, историята поставя всекиго на мястото му.
