С посвещение на Музикантката Деметра:

    Тази вечер /7. 05. 2025/ в НМА „Панчо Владигеров” имаше  изява на студентите, които завършват образованието си със специалност Дирижиране. Следя развитето на младите музиканти, страхотни са, но таково исоко ниво не очаквах. Концертът им възприех като академия.

    Най-трудната изява за музикантите е дирижирането, защото то изисква съвършен мозък. Огромни са изискванията и към пианистите, които освен от съвършен мозък се нуждаят и от ръце, които да изпълняват командите му и съвършена клавирна техника. Има и диригенти, които са и пианисти, цитирам Баренбойм, чиито ум като обем е чудо на природата. Такъв е бил Ханс фон Бюлов, изявявал се в средата на ІХ век, останал в историята като много голям музикант, основател на Берлинската филхармония, апостол на вагнеровите опери, допринесъл много за популярнотта на трите „Б” в музиката, Бах, Бетховен, Брамс.

   Малко хора знаят какъв огромен труд полагат музикантите. Те нямат детство, занимават се с музика. Този труд продължава през зелия им живот. Давам пример с репертоара на Рихтер – огромен, на Караян, запомнил 100000 станици партитури, на Вайсенберг, само концертите с оркестър, които той изпънява са 60. Към хората, полагащи такъв  труд да се отнася някой с неуважение или пък държавата с недостойно заплащане е грях.

   Какво е необходимо на музиканта, за да се оформи той като такъв. Три неща – ум, интелект и талант, всичките обрамчени с много-много /!!!/ труд. Музикантът няма не само детство, няма и следващите години от живота на нормалните хора поради напрежението, в което живее, той като да е в друг свят. Първо от облигатните качества за музиканта се проявява талантът. Талантът или го има музиканта или го няма, той се проявява в най-ранна възраст. Една много известна наша соцмузикантка направи труд, поради който й бе присъдена титла професор на тема „Как се създават таланти”. Такова недоразумение тогава се толерираше, а „трудът” е сгрешен още в заглавието. Умът се развива постепенно, интелигентността върви успоредно с него. Трите съставки обаче рядко са на еднаква величина. Единствено на Вайсенберг ги считам на пределите на човешките възможности, на съвършенството на човека, посветил живота си на музиката..

   Наблюдавал съм много деца, които поемат пътя на музиката. Те прохождат в нея, оглеждат се, откриват себе си в света на музиката и чак тогава избират път в живота си – ужасно трудният път на музикант или нещо по-леко. Само родените да се изявяват в света на музиката остават в него за цял живот.

   Ще дам пример с един /вече/ студент, който започна да учи пиано при съпругата ми. Добре вървеше момчето, на да кажа, че бе пръв или над другите не мога да кажа. Това, което правеше впечаление при него бе интелигентността му, нищо много важно за изпълнителите на този инструмент. С напредване на възрастта обаче той ставаше все по-сериозен в обучението си и напредваше в развитето си като музикант. За това много му помагаше и изключителният му интелект, с който той респектираше. Стана така, че последните му две години в НМУ „Любомир Пипков” станаха за него върхови. Сред приятелите му бяха само сериозно заети с музикалното си образоввание негови съученици, повечето от които заминаха да учат по Европа.

   Стефан завърши с отличие НМУ. За матурата си  той подготвяше доста трудната за /все още/ деца Първа соната на Брамс, с която той се справи блестящо. Ако свири зад завеса и го слушат, изпълнението му на тази соната ще бъде окачествено като от зрял майстор, а не на завършващ НМУ.

   Да се справи така добре с тази соната някой ученик е гаранция, че той има достатъчен потенциал за развитие в музиката. Стефан доказа това убедително като започна да учи и дирижиране. В тази област той напредна още по-бързо, защото има необходимите данни за нея. Последва и първата му изява като диригент, наизуст той дирижираше две доста трудни произведения, Симфония концертанте на  Моцарт за цигулка и виола и Четвърта симфония на Битховен. Със страх сушах изпълнието им, доволен съм.

   Следващата му изява пропуснах, по пък тази вечер бях, защото имам още една причина. Започнах да си раздавам партитурите на разли произведения, които на времето си купувах за да търся в тях разни неща, но повечето ми ги носеха като  подарък приятелтите ми някога от ГДР, които ме наричаха Бахкеннер. Тази вечер изпълниха част от Реквиева на Моцарт, подарих на Стефан партитура на този Реквием, а също на Реквиема на Брамс, на Коледната оратория на Бах и сборника със соловите Сонати и партити на Бах. Това е богатство, избрах да го дам на него. Защото аз като си отида всчкко от дома ми ще го изхвърлят, а то има много голяма стойност. Но за Хората, а не за трифоноворадевите боклуци.

   Концертът тази нечер се оказа истински празник. Изпълнени бяха части от Реквиема на Моцарт, дирижирани от различни студенти, части от Реквиема на Габриел Форе. Интересното за мен бе че изавилите се диригенти бяха три момчета и три момичета, като преенката ми за тях не е в полза на мовчетата. Аз има две любими диригентки, една литовка, заместник на главния диригент на Фелхаррмонията на Лос Анжелес, Дудамул и една украинка, Оксана, мисля, че работи в гр. Линц. Най-вълнуващото изпълнение тази вечер бе на части от Месата на Хайдн, наречена „Нелсън”. Тя е писана преди посещенията на Хайдн в Лондон през 1790 и 1793 г. в чест на английски генерал, като заявката да напище Хайдн тази меса е дадена от работодатея му, унарският княз Естерхази. Какво нещо обаче сътворява Кръститерят на Моцарт в музиката, Татко Хайдн !!!!!!!!!!!

    Хайдн, композиторът, който има толкова хумор в творчеството си е написал тържествена меса, но не в тържествената тонанлност ре мажор, а в ре минор. Аз намирам доста хумор и в тази меса, считам я за гениална. Тя е за оркестър, хор и 4 солисти. Мисля, че тази меса е причината на два пъти след това Хайдн да бъде поканен в Лондон, където пише последните си симфонии, наречени Лондонски. А след връщането си от там, запознал се с ораториите на Хендел, той създава неговите, Сътнорението на света и Годишните времена.

   Изпълнението на оркестъра и на солистите бе на границата на възмогността на артистите, те дадоха всичко от себе си. Силно вречатление ми направи сопранката, която имашее толкова силен глас, че прорязвашезвуковата мощ на оркестъра и той вероятно достигаше да всичките кътчета на залата. Не само със силата на гласа й се характеризираше нейното изпълнение, тя изпълни солото на сопрана в Месата съвършено.

   При изявата като диригент на Стефан Симов миналия път ми направи впечатление изпълнението на тимпанистката, което преценявам като съвършено. Тимпанистът е солистът на оркестъра, неговата роля е много важна. Когато изпълнителите за момент нямат възвможност да гледат към диригента, слушат тимпана. Страхотна бе тимпанистката на Софийска филхармони, г/жа Румяна, не помня фамилиято й, която бе на тази длъжност повече от 30 години. Такова съвършенство притежава и тимпаанитскака на оркестъра на НМА, Музикантката Деметра. Попитах за нея, защото ще я поздравя след някоя нейна изява. С изненада узнах, че тя се изявява и като много добър диригент. Ние, немузикаантите имаме една поговорка, крушката си има опашка. Чувал съм за диригент и пианист, но за диригент и тимпанист – за първи път. Роденият за музикант на каквато и позиция да бъде, той остава такъв.

   Прилагам линк с Месата „Нелсън” на Хайдн.

   Приятно запознаване с нея.