ПОСЛЕДНИТЕ СИМФОНИИ НА ХАЙДН, НАРИЧАНИ ЛОНДОННСКИ
Бидейки продължително веме на вилата, където се крием от ковида и в невъзможност поради времето да работя по двора, често слушам музика. По Класик ФМ излъчиха един превъзходен запис на Симфония № 93 на Хайдн, записана с Берлинската филхармония и Караян. Чудесната музика и безупречното изпълнение приковаха виманието ми и реших да напиша настоящия постинг, предполагам интересен за приятелите ми в блога, обичащи музиката, по същество музикално-образователен.
Хайдн през целия си живот пише симфонии, струнни квартети и клавирни сонати. Той е авторът, наложил формата на тези произведения, която наричаме класическа. Възможнностите на Хайдн обаче да твори в тези жанрове са били затруднени поради службата му като придворен музикант на княз Естерхази. Хайдн, работейки при него е разполагал с оркестър, който ще изпълнява творбите му, които по договор той се задължава да композира по поръчка от княза. А тези творби са били в целия спектър на музиката, от камерния жанр, до концертите за иинструмент и оркестър, , симфонии, кантатно-ораториални творби, опери. Освен произведенията на маестрото, в репертоара на оркестъра са включвани и произведения от други автори също от целия спектър на музиката, посочени му от княз Есетрхази. При тези условия в Договора му като придворен композитор и ръководител на оркестъра на княза, Хайдн не разполага обаче със свободата си на творец, за да пише музика, каквото би желал. За това той не е разполагал с време. За определена дата, когато в двореца ще има някаква изява и след нея коцерт, Хайдн е получавал поръчка от княза за музикалната програма след нея. Същото е било валидно и за камерните концерти, за които Хайдн е композирал стотици произведения за този тип състави.
Работата, възложена на Хайдн е била огромна, част от тази тежест е била и работата с оркестъра, като грижата му за оркестрантите е била доста разностранна и напрегната. Въпреки това обаче по време на работата си при княза той пише произведения от трите вида, които са му любими – симфонния, струнен квартет, клавирна соната. По поръчка на княза ли са писани те или или защото е искал да изяви себе си, не е ясно. Симфониите му, като посещавани от многобройна публика са били най-популярни, поради което стават известни и в други държави, дори в Америка. Хайдн е канен от много държави да гостува в тях и да представя свои произведения, но не получава разрешение от работодателя си, защото той има планирани изяви по това време и Хайдн му трябва. Най-настоятелно той е каннен в Париж, за което Хадн има разрешението на княза да пътува. Хайдн пише за парижките си музикални приятели шест симфонии, останали в историята като Парижки. В последния момент князът променя решеннието си. Симфониите на Хайдн в Париж по предварителната уговорка се изпъляват, но без Хайдн. Това подчениние на Хайдн на работодателят му трае до смъртта на княза, когато Хайдн е на около 60 години. Наследникът му не обича музиката, не е съгласен да подържа оркестър и го разпуска. На Хайдн обаче отдава заслуженото – предоставя му пожизнена, достатъчно голяма пенсия, с която той да доизживее дните си. И така Хадн се превръща в сбободен човек и художник. Наема къща, днес превърната в музей, където най-после може да твори каквото пожелае. Той си признава, че му е трудно в какъв жанр да напише творба, защото до сега какво да твори му е поръчвал князът. В името на истината, пътят на Хайдн в музиката е възходящ, но в този период, след работата си при княза, като свободен художник, той създава най-великите си творби.
Идва един много вълнуващ за вече възрастния човек, Хайдн, момент. Негови почитатели го канят в Лондон да гостува там и да представи част от творбите си. Годината е 1790-а. Възможността Хайдн да напусне Австрия, става реалност. Неговата мечта е била да посети Италия, където да учи музика, но това поради материални причини не е било възможно. После е имал желание да посети съседните на Австрия страни, но не е получил разрешеие да отсъства от работата си. И сега – през морето с кораб, та чак до Лондон. Приятелите му от Лонндон ще му окажат внимание, но и той ще им окаже, така решава той и обявява какво ще стори за една година в Лондон – ще напише шест симфонии, които ще им посвети. Така написаните 6 симфонии по време на престоя му около година там остават в историята с името Лондонски. Хайдн, не притискан от княза за поредния концерт, със свободен дух, може да седне и да пише симфониите, ограничен само във врамето – една симфония на два месца! В тези два месеца влиза писането й, разучаването й, предствавянето й, малко почивка и...на работа по следващата симфония. Това е много голяма продуктивност. На другите композитори да напишат симфония са им еобходими години.
Така се раждат първите шест Лондонски симфонии, с които Хайдн смайва тамощните музиканти и те го канят да остане още една година, надявайки се на още шест такива. Това е доста дълъг период за Хайдн обаче, да отсъства от родната си Австрия и той решава да се върне, като след време отново да посети лондонските си приятели.
В Лондон Хайдн се запозава с аглийската музика, към която принадлежи и тази на британизиралия се германец, Хендел. Към ораториите на Хендел проявява итерес и Моцарт, които той от една заготовка превръща след преработката си в нещо прекрасно. Давам за пример ораторията Спасителят.
Завърнал се във Виена, Хайдн е канен от всяко издигнато в интелектуално отношение семейство. Посещенията са били доста вълнуващи за двете страни, защото той е бил особен човек, най-точно казано, като светец, посетил дома на хора. Останали са документи, как той обяснява творческия си процес при писането на сонати за клавир, за посещенията му на концерти на музиканти, не останали в историята. Хайдн записва това в свой дневник. Той изказва и мнения за музикални произведения на съвременниците му, като винаги започва със:
- Както знаете, аз съм безкрайно честен човек!
Времето му след освобождаването от задължението да
работи за княз Есетрхази е наситено с творческа работа. Хайдн е осигурен, каквото реши може да твори. И той го прави. Тази дейност се прекъсва за една година, през 1793-а поради още едно пътуване в Лондон, наречено Второто пътуване на Хайдн в Лондон. То наистина е историческо. Поканите да посети отново този град стават неотклоними, той пътува втори път. От благодарност към приятелите си там Хайдн пише още шест симфонии и така Лондонските му симфонии стават 12, от № 93 до № 104. Те са последната дума а Хайдн в този жанр, той достига върха си. Повлиян от достиженията на Моцарт, който изпреварва учителя си Хайдн в този жанр, той пише по неговия маниер, като прилага все повече полифоничното провеждане на темите при разработките им. Тзи симфонии са писани почти в края на живота на Хайдн – той умиира 16 години след написването им, но през оставащите години повече не се докосва до този жанр. Да не пропусна, за тъпите англичани Хайдн пише и една опера, но те не я харесват и не я поставят. За една година 6 симфонии и една опера, това е уникален труд.
Лодоннските симфонии, писани от човек на около 60 годинни звучат като младежки прозведения. Те са пълни с енергия, красота, природни картини, с танци, влизащи не само в облигатния за него менует в третата им част. От тях струи слъчева светлина, чува се шум от поточета, шумят гори. Аз когато попадна на портета на Хайдн го олицетворявам с музиката на симфониите му. Слушайки негова симфония – това за мен не важи ако слушам негов струнен квартет или клавирна сонната – пред мен докато продължава музиката му остава портрета му.
Ще изтъкна още една полза от лононското пътуване за Хайдн. В Лондон той слуша изпълнение на ораториите на Хендел и заамисля да напише две такива. Така, свободен да твори каквото пожелае, Хайд завършва жизненния си път с двете свои най-висши /СПОРЕД МЕН!!!/ творби, ораториите Годишните времеа и Сътворението а света. Само заради едното от тези тези две произведения Хайдн е трябвало да бъде канонизиран, освен за изявите му – ангел на земята сред хората. Това е Хайдн за тези, които познават музиката му и са чели за него. Не от съветските музиколози обаче.
В линк ще посоча първата от тези Лондонски симфонии, № 93, с която Хайдн се представя в Лондон. Тя е любимата ми от първите 6. В първата част на симфонията има една изненада - въвежда се неколркократно шеговита тема, не свързана с главната или страничната. Затова и симфоннията е известна с допълненението в наименованието й, „С изненадата”.
В линк ще посоча и Симфони № 93, тя е любимата ми от вторите 6. Тя прилиича доста на симфониите на Моцарт № 39 и № 41. аписанна е в героичната тържествената тоналност ре мажор, но звучи шеговито. Във всичките й части има полифонична разработка.
Симфонията с № 103 е известна с тремолото на тимпанна, с което тя започва и което се явява още веднаж, ако не греша. Затова тя носи името Симфонията с тремолото на тимпана. Гениално е. След тимпана започва въведението към симфонията, започващо от най-ниските тонове на инструментите, като изпод земята, за да се възнигне до прекрасната тема, пред която обичащият музиката не може да остане равнодушен. Дали някой би могъл да каже, че Лондонските симфонии са писани не от млад човек, а от възрастен, или поне зрял човек? Със сигурност, не. Такава радост, такава красота за човек на възрастта на Хайдн когато ги е писал /от 60 до 63/ е изключение, защото той е Божие създание, живяло между хората. Остаряването важи за тленната му обвивка, а не за Душата му, която няма възраст. По музиката на тази симфония се чудя как някой хореограф още не е измислил хореография. Да бъде тя предадена и по един по-различен начин, с възможностите та балета.
Аз съм голям приятел на музиката на Хайдн и съм се занимавал с нея от много години.
Накрая малко за посланията в музиката, неуловими и неразгадаеми. Брамс много уважава музиката на Хайдн. И става така, че след смъртта на Брамс, когато виенските строителни мутри събарят къщата, в която е протекъл целия му живот във Виена, музеят му е преместен в къщата музей на Хайдн, за която са отредени две стаии.
И един въпрос накрая, на който нямам отговор:
Дали отношението на Брамс към музиката на Хайдн и моето към същата тази музика не е причина Брамс да бъде любимият ми композитор и същевременно така да обичам Хадн. Аз по-късно установих тези връзки, но трябва да има нещо.
Ще добавя още нещо: Зад обстоятелството, че обичам и имам претенции, че разбирам Хайдн, стои дългогодишен труд от моя страна върху творчеството му, личността му, значението му в музиката. То е огромно, той е таткото на класицизма в музиката. Тази му заслуга не се посочва безусловно от музиковеди, не е ясна на доста музиканти и дори се оспорва от някои. Посочвам позиции на съветските музиколози от времето на Сталин, почти всичките евреи, заложени в учебниците за студентите. Аз обаче ще изложа съкрушителен мотив:
МОЦАРТ ПРИ СРЕЩИТЕ СИ С ХАЙДН ГО НАРИЧА ТАТКО ХАЙДН.
Послепис:
Като деца един родител любител музикант, зъболекар, ни препоръчваше да слушаме Бетховен. Той твърдеше, че не може един човек да бъде културен, ако не познава 9-те негови симфонии. Аз вече бях чул Четвъртата и имах подадине към един такъв процес.
Сега, /повече от/ 60 години по-късно аз казвам нещо подобно.
Не може един културен човек да не познава 12-те симфонии на Хайдн!
Е, не чак така подробно, както аз, обичашият музиката на Татко Хайдн, но да притежава общ поглед върху тях. Така може да се проследи връзката между неговите достижения в този жанр с творбите на следващите поколения композитори – Моцарт, Бетховен, Шуберт, Брамс и др. Да слушаш хубава музика е добре, но да имаш познания върху тази музика е един по-следнащ етап, който носи много повече радост. В първия случай си извън къщата на музиката и се радваш на красотата й, във вторий си в нея, открил себе си в музиката и мястото си в тази къща.
