Светът не е създаден веднаж завинаги. Той се създава

             толкова пъти, колкото пъти се появи един оригинален гений.

                                                                                            Марсел Пруст

   ЗА  ТОНАЛНОСТИТЕ  НА МУЗИКАЛНИТЕ  ПРОИЗВЕДЕНИЯ

         С посвещение на пловдивските блогърки г/жа Стела и г/жа Тота

                                                                                     по случай 8-и март:

   Всяко музикално произведение е напиисано в определена тоналност. Тоналностите са 24, но някой от тях са предпочитании от композииторите, други се ползват рядко. Една такава рядко ползвана тоналност е напр. си бемол минор, в която Чайковски е написал Първия си концерт за пиано. Такава е и тоналността си мажор и още доста други.

    За да бъдат тоналностите 24 и да може да се ползват без затруднения, които ще спомена, такава възможно дава темперирането /изравняването/ на строя на пианото. До времето на Бах пианото се е настройвало по начин, при който някои полутонове са се настройвали малко по високо, за музикантите е ясно защо. Така звучат тоновете на повечено инструменталисти, които свирят на струнни инструменти при които те с мястото на пъстите върху струните определят височината на тона.Това е много характерно за един от най-великите цигулари, Давид Ойстрах. Хенрик Шеринг пък свири изравнено.

   При тази настройката на пианото преди Бах не е било възможно да се изпълняват произведения във всички тоналности, защото някои от тях ще звучат фалшиво. Предпочитали са се обикновено бемолните тоналности. Бах предлага друг строй на пианото, при който то се настройва така, че полутоновете са настроени като честота точно по средата между двата съседни тона. При тоози строй вече при пианото могат да се ползват всичките 24 тоналности. За да утвърди този строй, Бах пише 24 Прелюдии и фуги във всички тоналности, а след години издава още един сборник с нови 24 Прелюдии. Образованите в музиката само могат да осъзнаят богатството на тези два сборника, завещаани ни от Мойстора. Този пример на Бах е последван и от други композитори, като най-удачният сборник с 24 Прелюдии и фуги е на Шостакович. Той обаче провежда реда то тоналностите по друг начин, различен от този на Бах. Само в едно изречение ще отбележа -  Прелюдите и фугите на Шостакович напомнят едновременно за Бах и за Мусрогски и това ги прави още по-оригинални, богати, красиви.

   Тоналността е много важна за характера на произведението. В зависимоост от тоналността, в която то е написано, то може да звучи напр. героично. Даваам пример с Третата симфония на Бетховен. Някои тоналности звучат тържествено, такава е ре-мажор. В нея са написани доста от програмните произведения на Хендел за празниците на Англия. До миинор пък звучи трагично, същото важи и за ми минор, до диез минор освен трагичното си звучене предизвиква и допълнително напрежение. Има тоналности, предпочитании за определени инструменти, макар те да са транспониращи, напр. ми бемол мажор и си бемол мажор, естествения строй на кларинета. Най-подходящата тоналноост пък за тромпета е ре маажор. Има тоналност,  предпочитана за писане на духовни произведения, си минор. В тази тоналност е Високта меса на Бах, отправените към Бог благодарности, молитви, споделена радост или мъка. За тази цел има и инструмент, органа, отправящ божествената служба към Бог. Има и изключения обаче, цитирам Концерта за виолончело на Дворжак, Сонатата в си минор на Лист, най-великото му произведение. Други тоналности пък звучат светло, напр. фа мажор, си бемол мажор.

    Тоналностите се възпрпиемат от образованиите в музиката по различен начин. При някои хора тоналностите предизвикват асооциации за определен цвят от целия спектър на цвветовете. При мен те предизвикват някакво специфично усещане когато слушам музикални произведения. Аз не различавам всичките тонаалности, но има някои, които не мога да сгреша, а един само акорд от тоналността ми бемол мажор ми е достатъчен, за да я усетя. Някак изпадам в резонанс с нея, мога и да изпея верно тона  ми бемол от малка октава във всееки момент. Затова и понякога казвам, че съм настроен в тази тоналност като музикална даденост, доста щедро изсипана върху мен. Това ми качество дава облик на живота ми и поради това – осъзнавам го много добре – не влизам напълно в стандарта.

  Сега ще приложа по две произведения на велики автори, писани в една и съща тоналност, си бемол мажор, но звучащи коренно различно.

Първото е Сонатата на Моцарт в си бемол мажор, едно светло произведение, потвърждаващо характера на музиката му - при Моцарт всичко е опера. Произведението започва с въведение като отваряне на завесите към сцената, а в края му има нещо, което е изключително за жанра клавирна соната, каденца. След нея завесата тоново се затваря.  Усещането е тъжно, защото един миг от вечността си е отишъл…

   Следващотоо произведение на Моцарт, което ще приложа е последният му Концерт за пиано, написан малко преди смъртта му. Моцарт ее в много трудно матириално положение в този момент, със здравето става все по-зле. Които знаят за изпращането по това време на Хайдн в Лондон, знаят и още нещо – Моцарт е бил наясно, че земният му път приключва, по това време той пише Концерта. Моцарт не може да наеме зала, това прекрасно произведение той изпълняваа в един ресторант, където негов приятел /мисля/ тромбонист има честване. Моцарт там изпълнява последния си Концерт за пиано, №27. Кои са били в оркестъра, за да станат съпричастни на този шедьовър, не е известно.

Музиката на Моцарт е слънчева светлина, но в нея има и много тъга. Този Концерт е едно потвърждение на този факт. В случая тоналността си беемол мажор навява приглушена мъка,

    Вторият пример, който ще посоча е на един друг велик композитор, Бетховен. След огромните усиилия когато пише Героичната си симфония, той си почива с една нежна нейна сестрица Четвъртата. Тя е потвърждение на това, че тоналлността си бемол мажор е светла.  Не така звучи обаче неговото велико произведение, Сонатата „Хамерклавир” с опус 106. С това наименоание Бетхоовен казва, че Сонатата му е писана за новия тип пиано, с чукчета. Звученето на Сонатата е мъжествено, героично, това прозвучава още от първите акорди. За компенсация на тази ероика бавната част е много дълга и нежна. Финалът на Сонатата е написан във форма фуга, но различна от традиционните на Бах. Таз фуга е една от най-сложните на Бетховен, подообна и още по-сложна той пище в Струнния си квартет оп 133.

Фугата на Бетховен вдъхновява след годиини Лист да напише подобна Соната, в която ползва идеите на Бетховен за този жанр, Клавирна соната.

  Сонатата Хамерклавир възприемам с много големи емоции и тя е станала причина за едно странично явление при мен. Някога се запознах с тази Соната от една гармофонна плоча, на която имаше един от портретите на Бетховен, където той е доста възрастен и гледа много строго. Много, много години след това запознаване слушайки Снатата пред мен отново се появява този образ на титана, който възприемам като най-характерен за него измежду всичките му портрети.     

   Отбелязвам, че Моцарт такива портрети няма, че всичко останало от него като рисунки, потрети и др. е съвсем различно. И портрет не е останал от този гений, както тне е ясно кой е точно тробът му, той просто е отзвучал и е отишъл от където ни е бил изпратен. Да ни направи по-богати и съвръшени…