Попаднах на страхотна книга на тема, която ми е близка и към която имам нестихващ интерес още преди преломната 1989 г, та до сега – „Граница”. Темата ми е близка и позната, по-точно е да кажа изстрадал съм я. При моите пътувания по границите на страната, след като това стана възможно,  рискувах дори  живота си. Спомних си за трудностите и опастностите по чукарите на Западния Балкан, където трябваше да внимавам за сръбските граничари на първо място.  Бях съпътник на всякакви диви животни, между които на първо място диви свини, но също така на сърни, рисове, диви котки. Когато си избирах място за нощуване гледах да няма паяци и змии. 

     Особено вълнуващ за мен бе разказът на авторката за живота на хората по границата, техните проблеми заради тази граница, последствията, които остават до сега - промяна на поминъка и психиката на тези хора, довело до обезлюдяването на цели региони от страната. Разказът на тази много богата, образована и интелигентна личност, г/жа Капка Касабова , която е наясно с историята ни, с важните исторически събития за нас, с психологията ни като българи е удивително точен. Поставяйки се на нейното място аз си припомнях места от моето пътуване по границите на България, напр. на вр. Вражата глава, размечтан да посетя селата Дойкинци и Топли дол, на вр. Миджур с поглед към рида Бабини  зуби, на вр. Вейката с поглед към Бялото море и огромното Гюмюрджинско езеро, свързани с провлак, на който има манастирски комплекс. А покрай Гюмюрджинското езеро сред камъните в тази сипейно-каменна пустиня – села с наши помаци.

     Родена в България, живяла в Нова Зеландия и Шотландия, където живее и днес, Госпожата носи в чипа си любов към Родината си, който между Нова Зеландия и Шотландия я тегли към България.

    Разбирам я, защото и аз имам подобни на нейните команди в чипа си. Роден съм в Калофер, нямам нищо общо със Западните покрайнини, но нещо ме влече към тях неудържимо. След 1989 г. аз в продължение на 10 години ги опознах като природа, като хора, откъснати от страната си съгласно решение на ньойските идиоти и заточени в чужда страна в собствените си имоти. За да измрат и нашите територии окончателно да станат собственост на Сърбия.

    Пак по причини, вероятно идващи от чипа ми, опознах и Източните Родопи. Твърдя, че колкото тракийски светилища, римски мостове и пътища познавам там, никой друг не познава толкова много. Там живеят предимно мюсюлмани, в една долина турци, в съседната – помаци, но те имат три общи черти – много работят, не лъжат и не крадат.

   С границата ни съм запознат в участъка й от устието на р. Тимок до Беласица, после по билото на Славянка и на Родопа, та чак до Ивайловград. По границата на Странджа не съм бил, защото там продължаваше и след 1989 г. да е несигурно, но по Сакар и Странджа сме пътували много. Да има толкова светилища по тези две планини е доказателство, че това са силни места, докоснали духа на предците ни.

    Госпожата описва посетени от нея села и светилища в Странджа. Докато ги описва, преди да ги назове, те вече се събуждат в главата ми им и макар не така добре запознат с тези планини, както с Балкана и Родопа, аз знам за кое населено място или светилище става въпрос. Цитирам едно обезселено селце на самата граница, Сливарово и едно светилище, Индипасха.

    По Родопа Госпожата описва изворната област на р. Арда, позната ми до болка и тази под вр. Ардински Ком, където са изворите на р. Елховица. Тази глава на книгата не само прочетох, а преживях. Там е махалата на певицата Валя Балканска. Липсва обаче описание какво се вижда от вр. Циганско градище към резервата Гюмюрджински снежник, към Гърция и към въхарите над с. Горна Арда. Госпожата не е била там явно. Дано при следващото си идване в България посети този наблюдателен пункт към красотите около него. До върха почти се достига с джип.

   Удивен съм и от познията на Госпожата по историята на страната ни, с излючение на две нейни мнения, които ми звучат фалшиво – за значението на цар Фердианд и на н .в. цар Борис ІІІ за страната ни. В следващата й книга        „АНИМА”, която е пред мен, ще следя има ли отново нещо по тази тема.

    Ето какво е написала Госпожата за книгата си:

    „Тази книга разказва човешката  история на последната граница на Европа: там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават. Тук започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия.

    Моето поколение порастна в момента, в който Берлинската стена падна. Тази граница хвърляше безмълвната си , хладна сянка върху българскто ми детство в последните години на „социализма с човешко лице” , както гласеше един несполучлив израз. Нищо чудно, че обхождането на тази граница сега, близо 30 години по-късно, ме привлече със силата на магнит. Впрочем границите неизбежно го правят.

   Нека обаче веднага поясня, че истинският двигател за мен беше емоционален. Исках да отида на местата, които през моето детство бяха забранени, тъй като попадаха в силно милитаризирани гранични райони, да посетя всичките градове и градчета, реки и гори, които бяха недостъпни за две-три поколения наред. Движеше ме усещане на гняв и тъга, че сме били държани тъй дълго вързани като нелюбими кучета. Движеше ме обаче и нещо друго – любопитството да срещна хората на тази Обетована земя, да надникна в лицата им, да се храня на една трапеза с тях, да чуя гласовете им, да науча нови думи, истории, имена и да разбера как се живее в такава наелектризирана гранична атмосфера, сред фантомите на митове и тайни.

    Независимо къде живеем, никой от нас не може да избяга от границите и огражденията вежду личното и колективното, между съня и реалността, между живота и смъртта. Всички сме белязани от тези граници.  Може пък хората от границата, тази именно граница, да ни разкрият как се живее мужду светове.”   

     И накрая едно пожелание от мен към тези, които и сега безрубежно-необятно любят социализма с човешки лик и гласуваха за реставрацията му у нас - дано да научат нещо повече по главната тема в книгата на г/жа Капка Касабова.