Как залогът на Тръмп с Иран се обърна срещу него
Преди две седмици президентът Доналд Тръмп започна война по собствен избор с цел да свали режима в Иран, очаквайки бърза и чиста победа. Това, което получи, е режим, който се оказва много по-способен да издържи и да отвърне на удара, отколкото той е предполагал. Седем американски войници са загинали, 140 са ранени. Ормузкият проток е затворен почти десет дни, което създаде най-големия шок в доставките на петрол в историята. Ирански ракети и дронове продължават да удрят цели в целия Персийски залив и в Израел. А в демонстрация на предизвикателство Техеран замени убития върховен лидер с неговия твърдолинеен син.
Тръмп иска да излезе от войната. Но противно на твърдението му, че може да я прекрати когато пожелае, той няма лесен изход.
Това се очертава като най-голямата външнополитическа грешка от двата мандата на Тръмп. Сравнете го с Венецуела, където всичко почти точно се разви според плана – военно, дипломатически, икономически и стратегически. Иран е точно обратното на всеки фронт и с много по-големи последствия. Причината се свежда до фундаментално погрешно разбиране къде се намира Иран в така наречения спектър FAFO–TACO.
Тръмп вярваше, че Иран е почти толкова FAFO, колкото Венецуела на Николас Мадуро: изключително слаб и неспособен да се противопостави на Съединените щати. И имаше причина да мисли така. Последните няколко пъти, когато Вашингтон удари Иран – убийството на Касем Сюлеймани и дванадесетдневната война с Израел – Техеран почти не отвърна. После дойде успехът във Венецуела: бърз, хирургически удар с минимални последици. С Иран, който изглеждаше по-слаб от всякога – икономиката в разруха, съюзниците отслабени, масови протести жестоко потушени през януари – Тръмп видя това като историческа възможност без реален риск.
Но както вече многократно съм писал, Иран не е Венецуела. И онези по-ранни удари, които САЩ си позволиха, не бяха екзистенциална заплаха за Ислямската република; затова реакцията беше ограничена. Този път обаче САЩ и Израел първоначално представиха операцията като максималистка кампания за смяна на режима – „ще освободя иранския народ, вземете си страната обратно“ – чийто първи ход беше убийството на аятолах Али Хаменей и повечето от висшето военно ръководство, с очакването останалите да се пречупят.
Оказа се, че когато залогът е въпрос на оцеляване, Техеран е много по-твърд, отколкото Тръмп е очаквал.
Това не означава, че нанесените на Иран щети са малки. САЩ и Израел убиха ръководството на страната и унищожиха голяма част от военните ѝ способности. Иранският флот е потопен. Ракетните бази са руини. „Оста на съпротивата“ е само сянка от себе си. По стандартите на конвенционалната война САЩ до голяма степен печелят. Но това не бяха първоначално обявените цели и със сигурност не така Иран измерва поражението. Режимът знаеше от самото начало, че не може да се мери военно със САЩ и Израел. Неговият критерий за успех е по-прост: да оцелее и да накара Тръмп да плати по-висока цена, отколкото е готов да понесе. Засега – мисията е изпълнена.
Както Китай използва критичните минерали по време на тарифните войни миналата година, Иран има собствен стратегически „тесен проход“, който използва като оръжие – Ормузкия проток. Те все още разполагат с десетки хиляди дронове и могат бързо да произведат още. Повечето ще бъдат прихванати, но е нужен само случаен удар по танкер, тръбопровод или рафинерия – или дори само заплахата – за да остане протокът практически затворен и цените на петрола и газа високи. Иран също поставя мини в протока. Дори с военни ескорти и застраховки от САЩ и Европа, корабните компании не искат да поемат риска. Корабите може и да преминат, но рискът за човешки живот е твърде голям. Така протокът, който никога досега не е бил затварян, остава блокиран, докато Иран не реши друго.
Именно тази асиметрия определя всичко. Военно превъзходството е на страната на Америка. Стратегически обаче балансът се накланя към Техеран. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече Иран налага икономически разходи на света и политически натиск върху Тръмп.
Затова Тръмп вече търси начин да излезе от ситуацията. През последните 48 часа той дори е настоял Израел да приключи операциите в Ливан. Сигналът е ясен: той иска да обяви победа и да продължи нататък. Ако целите на войната се ограничат до това, което вече е постигнато – унищожаването на иранския флот и отслабването на ракетната заплаха – това би улеснило подобен ход. Но такава „победа“ би била куха и вероятно стратегически провал.
Първо, режимът, който се опитваше да свали, остава на власт. Второ, този режим вече има силен стимул да възстанови военните си способности и евентуално да се сдобие с ядрено оръжие. Трето, дори с намалени ракетни запаси, Иран може с малко средства да създава огромни смущения чрез дронове и атаки по енергийната инфраструктура.
И дори ако Тръмп иска да излезе, това не зависи само от него. Израел също има думата и не изглежда готов да спре. Иран също има думата и едва ли ще приеме прекратяване на огъня, докато не сметне, че е наложил достатъчно висока цена.
Пазарите обаче се държат така, сякаш всичко почти е приключило. Те залагат, че скоро трафикът през Ормуз ще се възстанови и че няма да има трайни щети. Но реалността може да бъде много по-сложна.
Когато всичко това приключи, светът вероятно ще бъде в по-лошо положение, отколкото ако войната изобщо не беше започвала. Иран ще бъде отслабен, но и ожесточен. Режимът ще остане, а ядрените знания и обогатеният уран ще останат също.
Урокът е прост: не можеш да използваш една и съща стратегия в различни ситуации, ако не разбираш защо е проработила първия път.
Тръмп имаше и други възможности да се възползва от слабостта на Иран. Вместо това избра максималистични цели без достатъчни средства за постигането им, основани на грешни предположения за реакцията на Иран.
Той мислеше, че има работа с много слаб противник. Оказа се, че е сгрешил.
И сега, когато е готов да се измъкне, именно Иран ще реши кога това ще се случи – и на каква цена. Както казва Толстой в преразказ: Тръмп може да е приключил с войната, но войната не е приключила с него.
