Венецуела се пречупи. Ще последва ли Куба?

    Светлините изгасват в Куба. Самолети не кацат на международното летище в Хавана — горивото за реактивни двигатели е свършило. Автобусите са спрели в по-голямата част от столицата. Улиците са пълни с боклук, защото повечето камиони не могат да се движат. Посолствата затварят или намаляват персонала си. Повече от половината електропреносна мрежа на острова е извън строя. Кубинската икономика е в свободно падане — срив, предизвикан във Вашингтон.

    След победата си във Венецуела президентът Доналд Тръмп насочи вниманието си към кубинския режим, залагайки, че може да повтори сценария, който проработи срещу Николас Мадуро: да задуши икономиката, докато режимът се пречупи и сключи сделка. Това е залог, който Тръмп прави и преди, по време на първия си мандат, когато отмени разведряването от ерата на Обама и въведе кампания за „максимален натиск“.

     Всъщност Съединените щати се опитват да се отърват от комунистическото правителство на Куба още откакто Фидел Кастро марширува в Хавана през 1959 г. Подходът включва почти всичко: неуспешната инвазия в Залива на прасетата през 1961 г.; стотици заговори на ЦРУ за убийство с отровени пури, експлодиращи миди и мафиотски наемници; търговско ембарго от 1962 г., което остава най-дългият санкционен режим в историята на САЩ; тайни саботажни операции в рамките на операция „Мангуста“; и десетилетия дипломатическа изолация.

    Нищо от това не проработи. Съветските субсидии поддържаха Куба три десетилетия. Режимът използва американския натиск, за да обедини населението. Дори след разпадането на СССР през 1991 г. правителството оцеля под катастрофален натиск. Икономиката се сви с 35%, а хората оцеляваха с около 1000 калории на ден.

    Конгресът на САЩ превърна ембаргото в закон през 1996 г., което прави премахването му изключително трудно. Първоначалната цел, формулирана през 1960 г., е била да се предизвикат „глад, отчаяние и сваляне на правителството“. Повече от шест десетилетия по-късно правителството все още е на власт.

    Може ли този път да е различно?

    Куба е по-изолирана от всякога след 1991 г. С падането на Мадуро Хавана губи основния си съюзник. Русия е ангажирана с войната в Украйна. Китай не запълва празнината. Икономическият натиск е по-целенасочен: над 70% от петролните доставки са блокирани; паричните преводи от кубинци в чужбина са спаднали с около 80%; САЩ подкопават програмата за кубински лекари в чужбина — основен източник на приходи от 6–8 милиарда долара годишно.

    Военна намеса не се обсъжда. Стратегията е икономически натиск плюс дипломатически канали — да се ускори сривът и да се постигне сделка с по-гъвкаво правителство, отворено за туризъм, инвестиции и по-добри отношения със САЩ.

    Проблемът е, че кубинското ръководство е по-идеологически твърдо и добре укрепено. Няма организирана опозиция, а армията има директен икономически интерес системата да оцелее.

    Въпреки това Куба е по-уязвима от всякога след 90-те. Енергийната криза се задълбочава. Въведени са ограничения на горивото и четиридневна работна седмица. Президентът Мигел Диас-Канел заяви, че страната е отворена за разговори със САЩ без предварителни условия, стига да не се цели смяна на режима.

    За Тръмп това е залог с малък риск и потенциална геополитическа печалба. Ако натискът не успее — загубите са ограничени. Ако успее дори частично, това би било стратегическа победа.