Бях поканен на представянето на книгата на Боян Балкански "Осемдесет стъпки под звездите" на 26. т. м. в читалището на Своге. Ще напиша хостинг по този случай, но за да напомня за него помествам този постинг.
Един от великите личности на нашето време е Боян Балкански, една разностранна личност, със съхранена ценностна системапна българина и безкрайно честет човек.
Към такива личности, работещи в бездуховното ни време изказвам своята почит.
РЕЦЕНЗИЯ на книгата “СВЕТЛИНИ В БЕЗДУХОВНАТА СТЕП”
на Боян БАЛКАНСКИ
Първо, прочитам биографичните данни от корицата на книгата и добавям няколко изречения за енциклопедичното
творчество на автора.
„СВЕТЛИНИ В БЕЗДУХОВНАТА СТЕП“ е стихосбирка, издадена от издателство „Пропелер“, София през месец ноември 2017 г. В нея са публикувани 80 стихотворения, обединени тематично в три раздела – „Родолюбие“, „Интимен полъх“ и „Исторически факли““. Редактор е поетът Кирил Назъров.
Още в самото начало на книгата читателят ще намери посвещение и благодарност. „Посвещавам стихосбирката на внучката си Аника – за нейната добрина и благородство.“ – казва Боян Балкански. А по-надолу - „Книгата е отпечатана ис дарителската помощ на Стоян Маринов, на Когото изказвам голяма благодарност“. И така — заредени с тези благородни жестове на топлина и обич разгръщаме страниците на „Светлини в бездуховната степ“. Споменах за композицията на книгата, но в нея намирам и един още по-дълбок замисъл – родолюбието и патриотизмът са рамка на вътрешната, личната емоционална вдъхновеност на поета.
Разделът „Родолюбие“ започва със снимка на училището в Искрец, а първото стихотворение, съвсем логично се казва „Рождение“. Два куплета, които синтезират цял един живот и са определящи за всички останали стихове в книгата. Епитетите „скръбна“ и „гореща“, като определение за есента, в която е роден, насочват към носталгичното настроение, но и към бунтарския дух на лирическия герой. От тези епитети следват последствията –
,,Понесъл във душата селската картина, напуснах пристана на свидния ми дом, за да запалвам дръзко през годините и да достигна бряг мечтан без вълнолом.“
Мечтата на всеки човек за щастие, спокойствие и хармония в живота на героя минава през борби и сдълбока обич в сърцето към родното. Следват стихове отново посветени на Искрец, на майката, бащиния дом, природата на родния край.
Интересно е „В мойта махала-държава“. Това стихотворение е Любопитно – като етнография, като композиция и светоусещане. Държава са наричали в миналото местата, където се е отглеждал добитък в района на Понор планина и Мала планина. Според някои учени понятието „държава“ в българския език идва точно от наименованието
mo
на тези селски имоти Някога. Произведението е впечатляващо и от гледна точка на изразните си средства. В него авторът използва показателни местоимения – „там“ – в смисъл на детството и „тук“ – повторено – шест пъти – за да подчертае важността на тази света обител за селската душа. Но повторението не е просто „тук“, а към него е добавено „за първи път“. Читателят разбира, как определящо за лирическия герой е тази „махала-държава“, където малкият човек открива усмивката на мама, стръкче от Вселената, птичият фестивал, топлите приказки в зимния студ. Това е и мястото, откъдето той тръгва към света безбрежен.
Съвсем логично следват стихотворения, посветени на родителите – като бащата е символизиран от „Бащин дом“, а на майката е отделено специално внимание. На нея са посветени стихотворенията „Лицето на мама“, „Майчино слънце“ и „Гробът на мама“. Като логиката на подреждане на самите стихотворения следва биографичния път на автора.
„Мамо, легенда на живота елицето ти. Чета изтръпнал, психографските му знаци: Всяка бръчка —
път изминат, всяко хълмче —
свят погребан, всяко трапче –
съхнещо гнездо на птиците –
Отлитнали години. Мамо, в косите бели последният сезон вилнее. Но влага жива във очите още свети. Под нея много дни
във теб ще зреят!”
Прочетох цялото стихотворение, защото то впечатлява със символиката, метафоричността и същевременно дълбоката синовна признателност и болка – за страданията на майката. По принцип Боян Балкански използва класически стих, но това стихотворение е в бял стих и носи естествения ритъм на народните песни. Подобна е структурата и на стихотворението „Майчино слънце“. То напомня структурата на Вапцаровите стихове и символиката на Смирненски, където градът е носител на социалната несправедливост. Тук тази роля се изпълнява от есента, която е „Вълчица гладна“. В тази ужасяваща обстановка на глад
и война, единственото слънце е усмивката на майката.
„Пролет на Вратикова поляна“ е стихотворно описание на пролетта. Специфичното е, че поетът използва сложни епитети, които рисуват с думи една удивителна картина. „ароматнопеперудена” е постелята, „небеснослънчогледова пита“, „златистопурпурни лъчи“. Пет куплета в класически стих, с ясно изразена рима и на финал — двустишието, което обобщава всичко –
„След детството от теб, Вратикова поляна, и кошничка любов в душата ми остана!“
На родната махала Баломир са отредени три творби - „0, Баломир!“, „Изгрев над Баломир“ и „Лятна нощ над Баломир“. Първото, писано през далечната 1960 г., носи дядовазовски възторг и поетичност. и след четири перфектно изработени куплета поетът завършва
„и със родственика-чухал предвещават ти разруха!“
Кагато разглеждам първата част на книгата, не мога да не спомена темите за природата, рода и Искрец. Темата за родното село е разгледана в стиховете „Искрец“, „Искречанката“ и Искреж от искри“. Първото стихотворение е песен, химн на селото. Истински вълнуващо за мен е стихотворението „Искречанката“. В пет куплета ис последно двустишие накрая поетът тръгва от корените в Памирската Балхара и славянските племена, за да открие откъде идва красотата на искречанката.
нението сикона — издига духа на жената до степента на святост. Възхищението не само от нейната красота, но и от духовната й същност завладява читателя със своята искреност. На родното село и по-точно на училището е посветено стихотворението „Училищният храм“.
Както вече споменах, стихотворенията са подредени в биографичен ред. Някои са доста лични – „Биологичната пътека“, в други има социален елемент - „Твоят аз“. Впечатляват стиховете, писани в чужбина, в които говори носталгията. Такива са „Писмо от Африка“ и „Родна радост в Мозамбик“. Някои от стихотворенията в този първи раздел от стихосбирката имат посвещения — на Андрей Видинов, на Искра, на Аника. Патриотичната линия обаче върви през цялата тази част — независимо дали в критичен социален стил или в лирично емоционален. Почти в края на раздела намираме одата „Български хилядолетия“. Много рядко съвременните поети пишат в този жанр. Особеното тук е и графично, и композиционно, и художествено пресъздадено. Във всеки куплет с по-тъмен шрифт е подчертано едно определение за българския (на)род – „драг народ“, „вещ народ“, „смел народ“, „просветен народ“, „чист народ“, „здрав народ“, „твърд народ“. Финалът на одата е оптимистичен –
“Народът ни свещен ще оцелее
когато в паметта му уморена, от корените древни, възродени, целебносочни сокове се влеят!”
Характерните за този автор сложи епитети допълват внушението за позитивно отношение, за вяра в силата на българския род.
Следвайки естественият път на живота, тази част от книгата завършва със стихотворението “Наследство”.
“Когато родословният ми залез започне да догаря в моето тяло, душата ми, от него отделена, свещичка с генно огънче ще вземе.
И със вселенски ритъм ще премине по пътища безбрежни и с руини, та изгрев нов, със божи ритуали, в очите на наследник да запали”.
Съзнанието за вечност, предадена чрез гените, слага естествен край на първата част от стихосбирката.
Втората част носи заглавието „Интимен полъх“. Навлизаме в емоционалния свят на един влюбен човек. Заглавната страница е оформена с две снимки на цветя – Мраморен дебелец и Райхенбахова перуника – редки горски цветя от Понор планина.
За този раздел от стихосбирката мога да кажа съвсем кратко – апотеоз на женската красота – на българката, на любимата жена, на добруджанката, на бедуинката, на македонката, на мулатката.... Лирическият герой описва по характерния изключително обаятелен начин – със сложни епитети, прелестите на жената и страстите, които са провокирани от нейното изящество. Показателно е мотото в стихотворението „Хубава българка“ – „На оня свят, в Рая, красотата на жените надминава дори красотата на българката!“ Адалолоддин Мохаммад Балхи, персийски поет от 12 век.
“Върви, върви сред множеството хора в поредния им земен ден отворен.
Снагата й кошутенонапета с целебнодюлев аромат ухае. В очите пъстри въгленчета светят и шарено хорце във тях играят. Лицето слънчогледов смях разлиства над пазвените кладенчета бистри.
Върви, върви сред множеството хора
в поредния им земен ден отворен.
А хубостта й, като билка разцъфтяла, любовни страсти във мъжете пали.
и болните със съхнеща надежда с живот мечтан отново се зареждат...
Жена е тя, божествено красива. От хубостта й всички се опиват!”
Вълшебната красота, която има дори целебна сила е издигната в култ, придадена й е божественост. Тази хипербола Издава горещият романтик в поета. Неговият лирически герой е истински кавалер и ценител. Елемент на носталгия носи стихотворението „В храма на душата ми“. То има подзаглавие – „Лиричен полъх от затихнала романтика“. Тук не става дума просто за възторг от женската красота, който не липсва, а за по-силни и трайни чувства. Думата „обич“ е изписана с главна буква, като името на жената, вдъхновила лирическия герой да изрече тези вълнуващи слова. Финалът е тъжен и същевременно трогателен:
“Ти, моя Обич, летувай зиме в храма на душата ми! /Отворена за тебе е вратата й/. Лекувай с билкова любов тъгата ми!”
Верен на своя стил, поетът използва интересни епитети, използва словотворчеството, за да обагри със специфичен колорит изразените чувства.
По-различно от останалите е стихотворението „Лисабонско пернишка сватба“, което разказва една истинска история в Африка за Любовта между български младеж от Перник, и португалска девойка от Лисабон.
Финалът на тази част от стихосбирката е стихотворението „Свогенска младост“ – в него освен носталгия по младостта може да намерите и ирония, и социален елемент. Теми, които са всъщност плавен преход към следващата – трета част на книгата.
А тя носи заглавието “Исторически факли”. Оформена е графично със снимка на черквата „Успение на пресвета Богородица“ в Искрецкия манастир. Ще обобщя в началото – Боян Балкански поставя патриотизма на различно ниво, разглеждайки любовта към род и родина във всичките му аспекти – от болката по нещастната изстрадала в исторически аспект родина, до апотеоза на българското на места, които дори не предполагаме, че може да има такова – като Кюрдската степ, например. Навсякъде – независимо дали пише за Копривщица, Враца или за
Палмира, той се връща с любов в България и намира корените на българското. Отново Композиционно има вътрешна логика в подреждането на стиховете – първо са тези, посветени на турското робство, на страданието и оцеляването. Логично там са и стиховете за Родопите, за Враца и не на последно място – стихотворението за Левски, носещо заглавие “Пред аурата на Левски”. Много поети в днешно време се опитват да водят задочен диалог с Апостола. Боян Балкански не прави изключение. Съвсем наскоро отбелязахме годишнина от обесването му.
“Дяконе!
В портрета ти пред мен се често вглеждам, душата си с духовност да зареждам. Когато съм пред тебе неотлъчно от аурата ти искри излъчване.
От стройната снага —
напета горест родословна, от челото открито –
искреност и чест съдбовна, От плътните ти устни –
блага и целебна обич, от гъстите ти мигли -
листи за предпазване от грях, от правите коси -
повей за светли подвизи без страх.
Дяконе!
Като лъчисти бисери ги нося в сърцето добродетелите твои, за да ми светят без износване Във мрак
и в жарък студ,
и в леден зной!”
И докато останалите творци се оплакват пред портрета на Дякона, Боян Балкански черпи сили и вдъхновение в позитивен смисъл от делото му. Отново портретната характеристика, така любима на поета, ни представя една духовно извисена личност, красив и вътрешно и външно човек.
Според логиката на историята следват стиховете за бесарабските българи, за западните български покрайнини, за последствията от Ньойския договор. „Застреляна надежда“ се казва следващото стихотворение. (Може да се прочете част от него!)
От автора знам, че става дума за истинска история, за действителна трагедия, която, пресъздадена в стих, е още по-вълнуваща. Първият сложен епитет — “тектонскозлополучна“ – плод на словотворчеството, ни представя — и зрително, и звуково една тягостна, ужасяваща картина. Образът на момичето, което е събрало в себе си красота и страдание, отново чрез описанието на външните белези на мъката, внушава на читателя идеята на поета – несправедливото разделение на близки хора от един ужасяващ документ – Ньойският договор. На националните предатели, оставили Македония в ръцете на Сърбия е посветено стихотворението „Мостът на дружбата“.
Вероятно си спомняте полемичната структура на увода водата „Опълченците на Шипка“ – тази полемична страст виждаме и в стихотворенията на Боян Балкански, посветени на великите сили, на онези хулници, наричали българите с най-различни имена — като татари, Тюрки, славяни... Той, абсолютно по Вазовски, иска да изтрие срамът. В противовес на това идват „Легендарният генерал“ и „Офицерска чест“.
В края на книгата, като един истински гражданин на света, Боян Балкански пише стихове за „Зенубийската Палмира“, „Кюрдската стеn“, „Поглед към Непал“ и “Тибет“. Навсякъде, където и да се намира, той търси красотата и съзира български корени, прави аналогии и възпява природата. Последното стихотворение в книгата е посветено на Тибет. Това неслучайно е така, защото слага философска точка на поетичните пътешествия на автора.
В стихосбирката „Светлини в бездуховната степ“ поетът ни води по една блестяща пътека от родното място към най-далечните кътчета на света. Епитетът „бездуховна“ ясно ни говори за критичното му отношение към съвременността. Същевременно ние разбираме желанието му да бъде искрица , която да развълнува душата на читателя. И това се случва.
Целите, които си поставя поетът – да премине своя житейски път в стих, да възпее българската природа и душевност, както и красотата на жената, да изрази възмущението си от хулителите на майка България — тези цели са постигнати. Вълнуващата образност въздейства върху човека и го прави съпричастен на един пълноценно изживян живот.
„Светлини в бездуховната степ“ е книга-фар, която започва своя дълъг живот сред читателите!
Февруари, 2018 г.
Людмила ПЕТРОВА, председател на ХТК “Полет” – гр. Своге
Сега ще приложа няколко стихотворения на поета Боян Балкански:
MoЙТА МАХАЛА — “ДЪРЖАВА”
Там къща с двор и чист обор със замет
запазени са в детската ми памет.
В планинската ми махала тогава
ей туй била е моята държава.
Тук за първи път на дървено креватче със чердже постлано
погалила ме нежно със усмивка мама.
Тук за първи път след прага на живота ми открит пред мене
погледнал съм унесен в стръкче от Вселената.
Тук за първи път със светена вода, тържествено и мило,
поръсен съм с целебен здравец и босилек.
Тук за първи път В планински рът видял съм що е волен полет,
на птичи фестивал присъствал съм напролет.
Тук за първи път по жежко пладне с пурпур слънчев съм обливан,
а в зимен студ със топли приказки завиван.
Тук за първи път нарамил съм в торбичка
мъничка надежда
БАЩИН ДОМ
Пътечка тясна е пресякла двора, покрит с килим от дъхаща трева. Във късна нощ, с нарамена умора, по нея идва тъжният баща.
ІІрисяда мълчешком край прага, вгледан към небосвода с въглени очи. И ореха от старостта приведен, легенди стари тихо му шепти.
А после бавно влиза в одаята, огрята с газениче или свещ.
Пред него мракът в жълто се разтапя.
И летопис е тука всяка вещ.
Сивеят съдове като кандила и спомените будят се край тях.
Стените тайни тук са съхранили, бунтарска реч, и плач, и
детски смях.
О, роден дом, за мен си ти светило,
-- от тебе черпя светлина и сили!
ЛИЦЕТО НА МАМА
Мамо, Легенда на живота е лицето ти.
Чета, изтръпнал, психографските му знаци:
всяка бръчка ПЪТ ИЗМинат, всяко хълмче свят погребан,
всяко трапче съхнещо гнездо на ПТИЦИТЕ - отлитнали години.
Мамо, в косите бели
последният сезон вилнее.
. Но влага жива ВЪВ очите още свети. Под нея много дни
ВЪВ теб
ще зреят!...
ПРЕД ГРОБА НА МАМА
Преди да си заминеш, мила моя мамо, от този свят красив, понякога жесток, заръчаше ми тихо, за последно само, ІІочистен да поддържам твоя гроб.
Аз не забравям твойте скъпоценни думи. За мене те са шепичка духовна светлина, скътани предпазливо и разумно с фенерче мъничко във моята душа.
Когато посещавам твоя гроб вЪВ парка определено ще ми се да бъда сам. Тогаз запалвам восъчна свещичка ярка и житце със лъжичката поставям там.
BAMBOCDC
И винце със вода на кръст за теб полагам, прекръствам се пред твоя земен снимков лик и тишина вселенска Господ ми предлага, та пулса си дочувам в тоя чувствен миг.
Тогава път до тебе чак ми се разкрива. По него идва плаха твоята душа ис нея цяла група спомени щастливи, които тук до мен присядат на пръстта.
И почват да разказват малко натъжено за твойто минало на родната земя, а сетне се разделят одухотворени, защото нов контакт сме правили сега.
БЕЗДУХОВНАТА КЪЩА
Пред мене, гледам, дом като палат,
със двор широк, да се надбягваш с ат
. За хорските очи е заграден
с изплетено желязо и цимент.
Уж къща за богат живот фамилен,
а в нея е залегнало мъртвило.
По залез чак жена и мъж дохождат
със две коли, които им подхождат.
Отварят порти стоманени, тежки,
и влизат в двора тихо, строго, тежко,
наместо с много, весели деца, с едничко и единствено едва.
А ето че задава се охрана, да пази тази бездуховна рана – застава в малка клетка, на кьоше, да бди над нощното и битие.
Та гледам крепостта пред мен безумно
и казвам на стопанина на ум:
Ей, ти, във този дом бездушен, леден,
от мен, да знаеш, много си по-беден!
ФАЛШИВАТА ПРОПАГАНДА
Тя мутира мисли и фасади
на отделни хора и човешки маси.
И превръща ги във овче стадо,
блеещо по сборища с украси.
Тя диктатори без свян създава
и ги прави земни богове.
Кичи ги и с ореол от слава и
им дири патриоти врагове.
Тя истории променя властно на човеци и на цял народ.
Реагират ли им хвърля ласо и ги укротява със хомот.
Тя обича много “свободата” да изменя всичко без остатък!
НАСЛЕДСТВО
Когато родословният ми залез
започне дапдогаря в моето тяло,
душата ми, от него отделена,
свещичка с генно огънчме ще вземе.
И със вселенски ритъм ще премине
по пътижа безбрежни и с руини,
та изгрев нов, със Божи ритуали,
в очите на наследник да запали.
Ще приложа и изказването си през 1989 г. при представянето на книгата на Боян Балкански „Светлини в бездуховната степ”. Заглавието се отнася точно за него и още за няколко като него. Твърде малко Хора като Него останаха и стават все по-малко.
Творбите на Боян Балкански ще намерят място в сърцата на по-широко скроените хора, които са честни и имат неговата ценностна ситема за да могат да го разберат и оценят, които като гледат виждат, мислят и са наясно не само с малкия си мир, а и с големия. Освен това наясно са с мястото си по земния си път, загатнат в стихотворенитето „Наследство”.
Ето и изказването ми през 2018 г :
„Боян Балкански е вторият човек, на когото попаднах през 2018 г. със съхранена ценностна система, каквато имат нашите сънародници в Западните покрайнини. Той е автор, надарен с талант и родолюбие, което включва неговия роден край, страната и българите по света. Творбите му носят много висок интелект. Те са прекрасни – с обич към родителите, особено към майка му и родната махала, която за него в детството е махала-държава, кътче от рая...Според мен човек има мисия на земята, докато се придвижва по пътя на естественото си Божиие употребление. А на този поет, интелектуалец и изключително умен човек откривам мисията в стихотворението му „Рождение”. Много силно и покъртително е стихотворението „Пред гроба на мама”. А в стихотворението „Житейска диря” се прокрадва надежда, че все някой някога ще разчете посланията й и в стихове. За него родното училище в Искрец е храм...
Тринадесетата му книгорожба „От Балкана до африканската савана” ми напомня краеведческите трудове на Константин Канев, на Васил Дечев, на на Николай Хайтов, но той в труда си придава по-голямо значение на формирането на своята личност от тях в едно трудно за твореца време....”
