РАЗМИСЛИ СЛЕД ПРИСЪСТВИЕТО МИ НА РАЗГОВОР МЕЖДУ ДВЕ ДАМИ
Пътувах с влака, който най-често ползвам, от София към Мездра, но не чак до там. В купето имаше две дами към 55, явно познати, уговорили се да пътуват заедно. И двете бяха интелигентни като излъчване, като интелект, водеха смислен, но тревожен разговор. Разбрах, че ще слизат на Своге и бяха напрегнати как ще намерят имотите си там след зимата. Тежестта на разговора обаче бе другаде – за младежите днес, отрасналите вече момчета. Разбрах, че проблем са им синовете, които разбирам, че са между 25 и 30. Не говориха за други деца, може би и двете бяха с по един син.
И двете дами бяха на едно мнение – никаква инициатива в живота на децата им след като са станали големи, не работят, от нищо не се интересуват, живеят на издръжка на родителите си. След разговор в къщи, че нещо трябва да правят, ставал скандал и тази тема не се поставяла вече. Единият все пак имал някакви интереси, искал да се занимава с политика и проповядвал сред протестиращите през лятото /предполагам великонародовъстаниците/ принципите си, които чул от свой познат в Холандия. Там децата като завършвали средното си образование в продлъжение на една година получавали субсидия от държавата хиляда или две хиляди евро месечно, не разбрах точно каква е сумата, за да могат да се ориентират в живота – какви интереси имат, къде да се внедрят и да започнат един нормален живот. А тук нищо не давали, което синът считал за съзнателен фалстарт на младите хора, опит да ги обезверят и увищожат. С негови съмишленици от протестите, щяли да внесат продложение в Парламента това да стане и в България. От двата боклука, този явно бе по-висшия. Другата жена каза, че нейният син и такива интереси нямал, прекарвал деня си някъде по кафетата, но и тя го похвали с нещо – не се напивал и не ползвал наркотици. Вечерта се прибирал да яде, кротък бил, почти не говорел. Жената се оплака, че никакъв разговор с него не може да се проведе, той като да е от друг свят. Нито нещо знае, нито разбира от нещо, освен как да цъка на телефона си, нито иска да прави нещо. Ние, каза жената сме интелигентни хора, а какво стана с детето ни. Предполагам в този комплект тя включи само мъжа си.
И другата жена каза, че със сина си изобщо не могат да говорят, нямало върху какво. Според мен смисълът на това е, че синът е останал необразован, тъп,у мързелив, а родителите му са донякъде успяли в живота хора с труда си. Единият синн разбирам, проявявал интерес към политиката, другия – към нищо. Че дори не могат да разговарят с децата си, това бе мъката на родителите им, а аз считам, че този контакт не става защото децата им са много прости.
Едната дама опитала да включат нейния телефон към този на сина й за да показва местонахождеието му, но й отказали от оператора. Единственото радостно нещо било, че когато много закъснеят синетата им, но все пак се приберат, било момент на радост.
Аз пътувах до Томпсън и слязох според плана, но съжалявам, че не останах до Своге, където щяха да слезат и те. За да чуя и края на разговора им, който ставаше все по-безнадежден по отношенние на бъдещето – родителите остаряват, от децата нищо не става. Не работят, нямат внуци..
Този разговор отекна в мен и ме натъжи, защото подобни проблеми имам и аз в отношенията ми с младите хора. Оставам с убеждението, че между хората от моето поколеение и сега младите хора, не надвишаващи 30, все едно има стена. С минимална част от тези хора мога да осъществя контакт, направо казвам, защото са много прости, но не казвам това с презрение към тях, а със съжаление. Дошъл 47 и повече годии преди тях на белия свят, аз съм съвсем различен човек. Имам ценностна система, съзнавам мястото в жизнения си път, имам цел, знам, че с мен ще има край, старая се да се трудя, да творя според даденостите ми, имам интереси и хобита. Така премина животът ми, бих казал, пробягах го.
Днес една част от младежите са депримирани, по-малката част от тях – агресивни. С малко изключения обаче всичките са много прости. Те нищо не знаят за света, за историята, за изкуството, защото са зарибени с просототии, комплексно наричани чалга. Това е масовата култура, която има за цел да остави хората прости, неможещи да мислят, защото по този начин те се явяват манипулируеми. Двата сина на тези образовани жени са явно такива, процес, осъзнат от родителите, тревожен, защото за такива младежи бъдеще няма. Това е краят на рода във фамилията. Той изцяло е неосъзнат от децата им, с интелектуална потентност , не разрешаваща им в живота да различават дигитус от фалос.
Едната дама се оплака от сина си, че когато няма никой в дома им той пускал много силна музика, рап с едни черни, които подскачалали като маймуни, правели гимностически фокуси, въртяли се на главата си. Имало случай хората в кооперацията да викат полиция за да накарат сина да спре музиката. По такъв повод жената видяла от каква музика се интересува сина й.
Два характерни случая, много тежки, но за да изтъкна разликата между това чалга поколение и моето, ще посоча аз, за праздлика от любителя на рапа каква музика слушам.
Обиден от простащинната и от негласувалите на настоящите избори, която доведе до безизходица поради приматите и ГРУшниките, които с лъжи пред опростачените като тези двама младежи успяха да влезат в парламета, аз вместо да слушам чалга , се сезирах върху 4 малко известни дори за музикантите, но мого велики творби, които сравних и които сега ще поместя в блога си. Като контрапункт на простотията, с която опростачватели ни заливат от всякъде.
Първото от тях е Триото в ми минор оп. 67 на Шостакович. Шостакович беше наричан съветският Бах, заради нетовите 24 Прелюдии и фуги във всички тоналност, най-великите след Бах. Това определение за него е непълно, той има претенции за бъде един Брамс на ХХ век и изпънлява тази цел в творчеството си. Музиката е отразяване на живата, на чувствеността на хората, на вярата и ценностната им система от времето, когато те са живяли. Шостакович се явява и историк, който чрез музикати си пише руската история от 1905 г, така се нарича неговата 11-а симфория, до смъртта си пред 1975 г.
Триото му е много велико и трагично. То е писано през време на войната, когато много от неговите колеги музиканти умират от студ, от глад или при бомбардировки.
Характерно за това Трио е Втората му част, написана във форма на пасакалия. Пасакалията е вариационна форма, при която вариациите се изпълняват без прекъсване. Тя е по-висша от типа шакона. Темата се състои от 8 акорда, в следващите вариации разведряване няма. Пълна трагедия и безизходност, както в 10-та му симфония, написана след смърта на Сталин, която поставя въпроса: А сега накъде? – след който следва отговора: На никаде! Безизходна трагедия, която продължава в Русия до днес, отразена в музиката на Шостакович.
Подбобни произведения Брамс има три, при Шостакович са две. Ще приложа в линк последнното Трио на Браамс, оп. 101 в до минор, изключително кратко, но едно от най-красивите в този жанр.
А сега – други две произведения от тези двама композитори, близки като замисъл. Брамс пише една Академична увертюра, поръчана му за годишнина на висше учебно заведение. Тази увертюра е образец на неговия симфонизъм редом с останалите му симфонични призведения от които цитирам само 4-те му симфонии. Въ финала се провежда темата на Студенския марш, ама така, че забравяш за всичко останало на света.
По времето на Хрущо, Шостакович получава заказ, а може би приказ, да напише Фестивална увертюра. При соца имаше фестивали, у нас аз-сам-блея. Тя и по-кратичка от тази на Брамс, но също е образец на неговото симфонично майсторство.
Които обичат вузиката, за тях прилагам в линкове тези и произведеия.
Големите творци се учат едни от други, ако са съвременници съревнованието между тях е благородно. Въвеждам таг: Бах, Брамс, Мусоргски, от които се учи Шостакович, Бетховен, Шуберт, Шуман, от които се учи Брамс.
За жалост политиците /у нас напр./ се съревновават по други показатели, кой повече мяза на изрод, но за това те си имат основание – колкокото повече някой от тях мяза на изрод, толкова повече го уважават. Въвеждам и таг: овите лица в последните ни парламентарни избори. Този таг помествам облаче не на шега, а кото символ, на къде отиваме като култура, като нация. И като обяснение защо от двата сина вместо да станат хора, се станали откровени боклуци. Каквито са били кумирите им, такива са и те. Чували ли са те за авторите които цитирам, не за произведенията. Същите като интелектност и умност са и новопредставените пред парламента. Понеже съм много толерантен, пиша безлично, без да ги наричам персонално изроди...
Всеки народ заслужава ръкаводителите си.
Музиката, която прилагам в линковете е доста трудна дори за музикантите, предупреждавам. Но която я разбере, ще я обикне. За двамата сина имам по-лека материя, творбите на Слави Трифонов, с които той облъчваше подобните на тях тридесетина години. И ги докара до този хал.
