ПОДАРЪЦИТЕ ПОНЯКОГА НОСЯТ И ТЪГА…
От няколко дни съм сред прекрасната природа на Халкидикическия полуостров Касандра. Тук има много българи, познават се по скъпите им коли и джипове - някои толкова големи, като предназначени за ползвани от слонове. Има доста македонци, сърби. Руснаци не само вече няма, но и табелките на съветски език от ресторантите и таблата за туристическа информация са изчезнати. Мястото не е престижно като тези, които са по Източния бряг на Егея, където има скъпи хотели, но пък природата е много хубава. Хотелите не са големи, има и къщи, къдета се предлагат стаи на почиващите тук през лятото. Красивите места за разходки тук са навсякъде. Поминъкът на хората в този регион идва от маслиновите гори, градиниите, лозята, а през лятото част от хората са заети по хотелите и ресторантите. В Гърция на море идват все повече българи, защото условята тук са много по-добри отколкото на нашето Черноморие. Тук е много спокойно, идиотщини от типа „Слънчак” няма. Морето е много по-топло от нашето, водата е кристално чиста. Място за паркиране на автомобилите и за разходка на воля има достатъчно. Центе на стаите са като по нашето море, храната – доста по-евтина. Може да се вечеря за 8 евро на т. н. шведска маса, да се закуси по същия начин за 5 евро. Но обстановката тук и по нашето Черноморие е различна. Сравнявам ги с кокошкарници, еднакви по размери, в първия от които има сто кокошки. Те се бутат, кълват без причина, цари напрежение. Във втория кокошкарник има пет кокошки, които за разлика от тези в първия кокошкарник се чувстват съвсем различно –разхождат се спокойно, кудкудякат, общувайки по този начин вместо да се бутат и кълват. Такава е според мен разликата между нашето Черноморие, бетонирано по време на мутрешките години до степен, при която няма къде да се паркира. Поради това възникват спорове за паркоместата, обществените паркинги се държат от мутри. Няма и място за чадъри на плажа, защото там отново се разпореждат мутри, а улиците вечер са претъпкани с хора, вдига се шум от заведенията с пиянищата /пардон, алкоолните туристи/ до късно. На гръцкото море не е така - обстановката е спокойна, създаваща условия за истинска почивка. Прави ми впечатление и друго – на гръцките плажове пристигат доста туристи от тези, които са посещавали предните годиини турските, но напрегнатата обстановка там пропъжда туристите и може да доведе туристическия бизнес до банкрут, ако бюлюкбашията на страната с психически проблеми не го свалят своевременно военниите. С право хората на почивка в Турция ги е страх, каква е гаранцията, че някои вяма да бъдат уличени като гюленисти и задържани.
Аз разглеждам света около мен доста нестандартно. Гледам хората тук, живота им, отношенията им, разговарям с тях на плажа. Това ми дава информация как живеят хората в тези страни, каква е ценностната им система. На сърбите и на македонците тя остава комунистическа, в някой постинг ще напиша какво им е мацръкано в главите срещу ЕС от сръбските комунисти. Разглеждам и природата, търся интересни места за запознаване с тях и антични останки. Запознат с прехода по границата ни с Гърция, аз съм си набелязал три места за посещения от към Гърция. Сега ги разгледах от южната им страна и вече в туристическите си планове включих посещение по южните склонове на Беласица, на най-западния рид на Родопите, където върховете са по-високи от Перелик и на един родопски висок рид, спускащ се към Гюмюрджина от граничния връх Вейката.
Вече не трябва да правя дълги планове, но все така е било, инерцията в мисленето е най-страшната сила на света.
В момента тече един конкурс в Полша, където се изпълняват творби от Шопен, наречен от Шуман, Поетът на пианото. Под въздействието на тази красива музика се замислих на една тема - за подаръците, които получавам или раздавам и стигнах до извода, че нереализираните подаръци поради някаква причина или откарднатите от битови престъпници любими подаръци са повод за тъга.
В живота си аз подържам доста разностранни контакти с хора, като се започне от тези, които живеят като Авел по планината и се достигне до такива с висока научна степен, музиканти, а също и притежаващи талант творци. Аз съм човек, който би искал да направи подарък, отговарящ на интересите или потреблностите на този, към когото мисля да го отправя. Освен, че правя подаръци, аз правя и услуги на хората в затруднения според възможностите ми. След 1989 г. никъде не се продаваше каменна сол за животните, но аз имах възможности да я купувам, купувах я и със служебния джип я откарвах на познатите си по Софийския Балкан. Същото важеше и за необходимостта от брашно за хората, коиито по това време просто нямаше от къде да си купят и ядяха само картофи. След като откарвах нужното на хората, те ми го плащаха.
Тази линия продължих и после, когато посещавайки Балкана носех на хората много необходимите иим празни буркани. При пътуванията ми по турските региони колата ми винаги бе с чували стари, но здрави дрехи, обувки, буркани. Ако не ги връчвах персонално, оставях тези необходими за хората неща, живеещи при най-трудните условия на живот в страната на спирките на автобусите. Да не пропусна и един подарък, който направих на мой приятел, професор по музика. Той събира ножове, има много и различни, купени докато пътува по света. Подорих му моя туристически нож, истинсско бижу и едно джобно швейцарско ножче с всякакви приспособления към него, много красиво.
Това лято бяхме с наши близки над с. Рибново, където видяхме една доста възрастна баба помакиня да товари кончето си. Бабата беше според мен 145 см. висока и под 35 кг. За да превързва товара към самара минаваше под кончето. Мина ми мисълта да докарам на бабата брашно и захар. Сторих това на път за Гърция, като се отклонихме към Каялийските скали, където под една скала е колибата й. Купиих й 15 кг. брашно и 6 кг. захар, натоварих си раницата и по доста опасна пътека ги свалих при нея. Бабата бе с кравиитее някъде, дядото така се изненада и развълнува, че се разплака. Някой минава горе по пътя за Рибново и слиза с армаган за тях…
Подаръците, които правя са обикнавено нестандартни. Те могат да бъдат някой предмет, изработен от мен, но който ми харесал и съм вложил в него частица от себе си. Може да бъдат и разходка в планината, но това не е подарък за всеки. Тези подаръци са ми най-многобройни и колкото и години да са минали от тях, винаги съм получавал благодарности за тях. Защото да се посетят местата, където съм завел хората може да стане благодарение на мен, а случилото се посещение – напр. при чашата на Видимското пръскало, на Големите понори, на някое непознато тракийско светилище иили оброк, това е единственият им шанс в живота да посетят тези места.
За два от подаръците, които бяха особено ценни за мен и ми ги откраднаха циганите никога няма да се успокоя. Първият бе един огромен тюмбелек за вол от Порязовския род от с. Яврово от Николай Хайтов, на който имаше надпис, свидетеелствуващ, че този тюмбелек е на 250 години. Имаше страхотен звук, беше безупречен като форма. Заминал е за претопяване, защото съдържа предимно мед, в която докато е разтопена са хвърлени няколко сребърни дюкмета, турски дребни монети. Големите медни пари са се наричали мангъри.
Втора кражжба на мой ценен подарък бе извършена отново от цигани, които откраднаха радиото ми от вилата с четирите диска в него със симфониите на Шуман. Една ученичка на жена ми била в Лондон, знае колко обичам Шуман и решила да ми донесе подарък. Записите бяха с един от любимите ми диригенти, Бърнстейн. Така ценният за меен подарък, предназначен за културни хора, отиде при циганите ведно с радиото ми, което не е толкова ценно.
Ще затворя темата с един нереализиран мой подарък, който не достигна до получателя си.
Почитатеел съм на стиховеете ва един голям наш поет, с когото сме /по-точно бяхме/ във връзка чрез блога. Мисля, че му бях симпатичен, бих казал, убеден съм в това. Реших да му направя един подарък като го да го поканя за седмица иили повече на вилата ни със съпругата му и да извършим посеещения на свети места по Запхадна Бъългария и Западните покрайнини, защото той е много образован теологично, а също да посетим и красиви природни кътчета по планините там. Имах и друг късмет преди това пътуване - получих неочаквано една сума, която щеше да обезпечи предостатъчно това доста дълго пътуване.
За посещението на този голям поет извърших сериозна подготовка. Направих му едно трикрако столче от чеервено дърво за позарък и маса към него, доста оригинална. Така се оформи кът с изглед към Витошкото плато. Мислех си, аако пъттуването му донесе вдъхновение, да напише стихотворение на това място. Донесох му от едно тракийско светилище, което остана под пътя за Маказа два камъка, от Балкана донесох две тънкостенни чащи, които намерих в една стара, ограбена от циганите къща, прекарсни. Дворът оправих, къщата също, като подмених дори лака на някои дървени части.
Поетът не дойде…
Не ми ее жал за това, че не дойде, но ми е жал за това, което той загуби. Щеше да разгледа Свети места от Западна България. Не е необходимо да уточнявам, че това може да стане само с мен. Щеше да срещне българи от Западните покрайнини, живеещи според ценностната ни ситема, която е била валидна за времето сто години преди нас и да види как сме се променили. Щеше да посети и изключително красиви места…
Такъв казус в съда наричат пропуснати ползи. Хората пък от Софийско имат друго обяснениие за него:
На човек не можеш да му дадеш, можеш само да му вземеш!
Не обстоятелството, че този изтъкнат наш поет не дойде ми тежи, а това, какво той загуби. Това пътуване пропадна, не може да има „поправитеелно”, защото емоционалните ми сили се прекършиха и аз не мога вече да го осъществя. Предметите, които бях приготвил за подърък за него ще подаря на други. На принципа както сторих с престарялата помакиня, на която свалих по козя пътека един товар с трайна храна.
Как се чувствам след неосъщественото пътуване – както в прелюда от Бах, които ще приложа в линк.
Подаръците понякога носят и тъга…
