Въведение:

      Имах среща с мой приятел от Канада, на МНОГО ВИСОКА ПОЗИЦИЯ  в България. Той изрази безпокойството си, което свърза с бъдещата ни принадлежност към ЕС, НАТО и демократичните държави по света, на което ние самите можем да сложим край. Никой не е умрял за Вас, каза приятелят ми, Вие сами си решавате бъдещето. В момента при Вас се подготвя референдум през близките години, да останете ли или не в ЕС и всичко върви много финно. Сценарият при Вас няма да е „кримски”, каза той.  Избирането на новия Ви президент е първа точка от този план. Нито САЩ, нито  Евпора, каза той, могат да Ви помогнат, Вие си решавате сами – със света или бандитска държава, изолирана от света - каквото си решите на референдума, ако достигнете до такъв, това!

    Това е единият ми аргумент да поместя статията на г/н Марков в блога си, но имам и друг. В тази статия се твърди същото, което го казва великия наш сънародник от гр. Босилеград, поетът Иван Николов, че съвременният свят цъка върху несправедливите „мирни” договори след Първата световна война. България е претърпяла много национални катастрофи и нещастия, в основата на които на първо място са английските интереси тук. Авторът се спира не само на последсвията за нас от пагубната полотика на Великобритания на Балканите, той ги разглежда в един по-широк исторически аспект.

   Ако някой следи блога ми е забелязъл, че аз също съм помествал доста постинги, в които изразявам мнението си, че вината за днешния хал на България е почти изцяло на Великобритания. Част от моите постинги са свързани със Западните покрайнини, с придаването ни към  СССР след ВСВ без да сме воювали срещу тях - това е бил един излишен подарък от Чърчил за Сталин, чиято политика в Българя на национализация и колективиизация причини на страната ни най-страшната катастрофа в нашата история, защото унищожи ценностната ни система, формирана хиляди години. Поради това ние още не можем станем нормална държава както тези в Европа и лъжите на хибридните войници на Путин намират почва у нас. 

    Ето и статията:             

               КРАЯТ  НА  ЧЪРЧИЛОВА  ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

     Ако някой ми каже, че заглавието „Чърчилова” в заглавието на статията ми не е много точно, ще се съглася с него. Защото от текста е неоспоримо, че представям на читателите си период от осем столетия /от края на Средновековието до наши дни/, от които само последното е ознаменувано от присъствието в него на личността Уинстън Чърчил. Но надявам се читателят да се съгласи с мен, че именно тази личност заслужава да украси с името си понятието Великобритания, чийто край вещая в статията си и за който край той не малко е допринесъл. Защото тази Великобритания на последните осем века вече я няма и няма да я има.

     Да, тя бе осем века най-великата държава на света.

     Стартът й бе точно преди 800 години – през 1215 г. И бе великолепен: Magna Carta Libertaum освободи човешката мисъл и воля от стегалата на хилядолетната религиозна догматика на Средновековието и утвърди тази свобода като основен принцип на междуличностните, междудържавните и държавно-личностните отношения, отключи държавното пространство за духовно и материално творчество и разцет на Ренесанса.

     Разбира се, тази свобода, характерна за новата епоха на Ренесанса, бе неизбежно свързана с „разцвет” на волята за мощ, характерна за всяка велика човешка общност в период на подем, както и на всяка велика човешка личност. А английският народ бе безспорно велик.

     Така началото на Ренесанса, почти непосредствено следван от откритието на океанските простори и „Ноовите земи”, насърчи велика Англия – Великобритания – макар дори и само за това, че е единствената европейска островна държава, присвоила си правото именно тя да тури ръка върху тия новооткрити морски пространства и нови земи. И закрепи у английската общественост за векове имперската доктрина, че всяка „континентална европейска държава, която си позволява да оспори това нейно призвание, е враг на Великобритания и трябва да бъде разгромена”.

     Най-напред трябваше да бъде разгромена морската мощ на Холандия, чиито безстрашни чеда напускаха отечеството си и като „летящи холандци” се отправяха чак до най-южния край на Африканския континент и там основаха своята „държава на бурите”. А и тя наколко века по-късно бе разгромена в Англо-бурската война в началото на ХХ век от същата Велокобритания.

     Така бе разгромена и велика Испания, чиито мореплаватели бяха поизпреварли английските си колеги и съперници в завладяването на новооткритите океански простори и земи. Разгромът на Великата испанска армада бе краят на велика Испания.

     Не отмина разгромът и велика Франция, която в множество религиозни /Тригодишна, Тридесетгодишна, Стогодишна/ и Наполеонови войни, подклаждани от Великобритания, изгуби величието си и до днес не може да го възстанови. Така бе и с Русия в Кримската, и с Германия в двете световни войни.

     Но контролът на Великообритания над европейските сили с оглед да не бъде допуснато те да преминат граниицата на „приличието” и се опитат да се доберат до величие бе съпроводен от волята такъв резултат да не бъде осъществен с помощта на малките европейски държави, включени в една или друга степен под егидата на по-големите, стремящи се към величие. Подобно развитие Великобритания също не биваше да допусне и това бе политиката й през целия 19-ти и началото на 20-ти век. В това отношение достатъчно е да упомена  как постъпи най-великата държава  при възстановяването на българската държавност след почти петвековен османски гнет. Тя можеше да подкрепи това възстановяване в етническите граници на народа й, установени чрез три международни акта и документа: Първо, референдумът за фанариотската патриаршия или за новоучредената независима Българска екзархия, проведен от „изостаналата”, но чрез тоз акт проявила се като най-напредничавата европейска държава Османска империя: резултатът от този референдум очертаваше територията, в която българският етнос бе в преобладаващо мнозинство спрямо гръцкия и погърчилия се. Второ, този резултат е  потвърден и на Цалиградската международна конференция, свикана след кръвопрполитното потушаване на Априлското въстание /1876 г./. Трето, той бе предвиден в текста на Санстефанския договор /3.. 1878 г./, с който бе турен край на поредната Руско-турска война /1877-78 г./.

     Как постъпи най-великата европейска държава, каквато бе Великобритания на кралица Виктория, с министър-председател Дизраели – лорд Биконсфийлд? Тя прокара политиката си на свикания през м. юни 1878 г. в Берлин конгрес на европейските сили, който разкъса отечството и народа ни на пет части. Така вместо да станат район на добросъседство, общонародно благополучие и мир, Балканите бяха превърнати в димящо „буре с барут”, което всеки миг можеше да се взриви. Това и в действителност на няколко пъти стана и последиците обхванаха не само региона, а цяла Европа и дори света.

     Отбелязвам съвсем бегло Англо-бурската война /1899-1902 г./, в която инситуцията концентрационни лагери е използвана в непознат до тогава мащаб за смазване на справедливата съпротива на бурския народ, желаещ свобода и независимост. Младият Уинстън Чърчил, участник и военен кореспондент в началната фаза на Англо-бурската война, опозарява името си с възхвала на концентрационните лагери.

     Изоставям и целия следващ ХХ век, изпълнен с революции, войни, религиозен и идеен фанатизъм, жестокост и омраза, погубили повече човешси същества, отколкото за целия предшестващ период /не поо-малко от 1 милион години/, откак на маймуночовека е дошло на ум да слезе от дърветата, тръгне изправен по земята и почне да избива и изяжда подобните си.

                                                 *

     Стигнах до заглавието на статията ми, „Краят на Чърчилова Великобритания” в последната седмица, когато вече подготвях поредния бр. 25 на вестника /”Истина”/, който отвреме навреме издавам. Светът бе потресен от резултата на референдума, който бе проведен във Великобритания  40 години след включването на престижната страна в престижния съюз на европейските народи – за оставането й в Европейския съюз или за напущането му. Английското общество се оказа разделено с почти математическа точност на две половини, като нищожен брой в повече подадени гласове дадоха зелена светлина за напущане на Съюза.

       - О-ле-ле-е-е-е! – ревнаха  „мъдреците”. Кво ще стане с банките, с валутите, с търговията и производствата, със силата на Съюза, със силата на Великобритания!? Хаос, хаос и безпътица, и то в такъв драматичен момент не само за Великобритания и Европа, но и за целелия свят! Ужас!

       - Какъв ти ужас?! Никой почти от разтревожените „мъдреци”  в Европа и Великобритания не обърна внимание на най-важния резултат от референдума: Подавляващото мнозинство от гласувалите  за излизане от Съюза са хора над 40-50 годишна възраст. Това са хората, принадлежащи към Чърчилова Великобритания, която няма приятели, а само интереси”: която след Първата световна война раздели Европа на победители и победени, виновни, въобразявайки си, че това състояние ще е до веки веков: а всъщност то бе само прелюдия към Втората светоовна война, в която за да разгроми отново Германия, за да победи злото на Хитлеровия Райх, на Великобритания този път й се наложи съюз със сатаната, т. е. Московската иимперия. Всъщност тя никого не победи и никакъв мир не постигна, а бе принудена да заплати на Моосковската империя приноса й за разгрома на Германия, като й предаде почти половин Европа. Лично Чърчил бе принуден още и да обяви в речта си във Фултън /САЩ/ Студена война на СССР. Тази война трая половин век и за народите на Източна и Централна Евроопа съвсем не бе студена, а твъре горееща, защото в нея бяха погубени милиони невинни хора под жестоокия гнет на московската „Империя на злото”.

     Това бе за щастие краят на Чърчилова Великобритания.

     И все пак „за щастие на цялото човечество”  медалът има и обратна страна: от другата половина граждани на Великобритания, гласували за оставане в Европейския съюз, подавлаващо мнозинство са младите хора между 18 и 40 годинии. Те искат да имат приятели в Евопа и света, и то много приятели. Те се чувстват отговорни, чувстват и страната си отговорна за нерешените проблеми на Европа и искат да участват в решението на тези проблеми, жертвайки нужното от себе си. Това е нова млада Великобритания, наша, европейска, човеша.

     Затуй съм непоколебим оптимист и вярвам, че след това бъдеще ще бъде благополучно за Отечеството ни, за за Европа, за добрите хора навред по света.С тази непоколебима своя вяра сега казвам:

   Сбогом, Чърчилова Великобритания! Не те проклинам, защото си осемвековната същност на една велика нация, която даде немалко на света.

     Почивай в мир!

     Привет, млада и засмяна, наша българска, европейска Великобритания! Щастливи сме, че днес си с нас и непоколебимо вярваме, че ще бъдеш с нас и през всички утрешни дни.

    За твоя морален избор, чувство за оттоворност и воля за действие.

    Бъди благословена!

                                      Д/янко/  М/арков/