ГРАНИЦА

 

                                                         Не сме разделени! С еднакви надежди,

                                                         Сплотени сме ний в любовта и смъртта!

                                                         Жетварка запее оттатък – копнежи

                                                         събуди и в нас песента.

                                                         Светулки прелитат от нашата жетва

                                                         и мигат над вашето село натам,

                                                         Овчари оттатък ли с огън засветят,

                                                         привет ни отпраща оскъдният плам...

                                                         Напролет и нашите ластовки сини

                                                         отлитат натам къмто стари гнезда.

                                                         Срещнете ги вие за вести петимни:

                                                         Това са крилатите наши писма!

                                                         Пчелите ни даже от кошери лете

                                                         прехвъркват натам като златни стрели,

                                                         Та медена паша да дирят в полето.

                                                         И нищо ни вече от вас не дели.

                                                         През гробища тъмна браздата минава.

                                                         Напразно: в задушница тука гори

                                                         кадилница глинена, дим се развява

                                                         и вятъра отвъдни гробове кади.

 

                                                                                    Емануил Попдимитров

 

 

 

 

         ВЪВЕДЕНИЕ:

         Унизителният за бъгарите Ньойски „договор” и съдбата на българите в  т. н. Западни покрайнини винаги е била болезнена тема за мен. Първата ми среща с тези наши сънародници беше преди много години в Железопътния завод в София. Бяха наели от Босилеградско работници по линията на някякво споразумение. Тези хора работеха най-тежката работа в завода, за която трудно се намираха работници – при електропещите, където отливаха заготовки, на местата, където бе най-запрашено и шумно. Въпреки това работниците от завода не се отнасяха добре с тях и ги наричаха сърби. Това още повече унизяваше хората, които казваха, че в Сърбия ги наричали българи и се отнасяли лошо с тях, в България ги наричали сърби и също се отнасяли лошо с тях. Това за отношенията между хората, но отношенията между държавниците на двете страни винаги са били на висота и в основата им според мен е била далаверата, а където има успешна далавера, за хората никой не мисли. По време на юговойната ходех като турист по планините между нас и Западните покрайнини, където вече можеше да се пътува свободно. Но граничните застави още не бяха ги разкарали от далаверата и бяха в основата на доставки на стоки, които тогава бяха забранени. И какво се получи тогава:

   Аз преминавам перпендикулярно на контрабандните пътеки, граничарите пускат контрабандистите, мен ме арестуват като заподозрян в организиране на контрабандна дейност. Тази дейност протичаше на държавно ниво, но там тя беше в степен, която днес наричаме организирана престъпност. Колко цистерни тръгваха за Калотина тогава, не вярвам да са били за Унгария или Германия. Днес междудържавната далавера продължава. Всеки ден по няколко влака със скрап, откраднат от къщите на хората, от БДЖ, от енергото, от складове и др. преминават през Калотина, но скрапът подминава Сърбия. А далаверата с цигарите? Но не е само тя. След като потремонтираха пътя от Годеч до Калотина, по преминават страхотни наши джипове с цигани с регистрация Враца и Монтана. А на границата полицаи качват в автобусите емигранти и поръчват на шофьора къде да ги остави. Ако и това не е далавера!

   С това се занимават правителствата ни днес. За българите, останали заради англичаните извън границите на родината им никой не мисли. Има едно понятие, много грозно, разменна монета, май така гледат на хората в западните покрайнини държавниците. От това разбира се печели повече Сърбия, която постепенно сърбизира българите в Пиротско, а българите в Босилеградско напускат населените си места, защото се явяват в един природен капан – затворени са отвсякъде от запад с високата 2000 м. планина Бясна Кобила, а от изток...с граница. Освен това сърбите класифицират нас по Софийско като шопски етнос със свой език, издадоха и шопско-български речник, а тези по Белоградчишко като турлаци, също със свой език. Може да са появили и турлашко-сръбски речник. Нашите държавници мълчат по този впърос като балъци, мога да приложа и друго сравнение. Мисля, че правителствата на двете страни са се договорили по въпроса: нашите вероятно не си искат Западните покранини, зашото хората там са бедни и от тях няма какво да се открадне – спестявания, пенсионен фонд, заводи  др. В историята имаме вече такъв пример, когато цял родопски регион поради безизходност прави Тъмрашка помашка република, посла Триградска и т. н. Винати им – бедни, няма да могат да си плащат данъците и България ги не иска в пределите си. Нашите държавници, които Лютиф Местан нарече най-великите до сега, са неспосони да решат и най-елементарните проблеми на хората. Поради това възникна едно положение, наричано битов тероризъм, в резултат на който се извършва обезселване и подмяна на етноса в цели региони, посочвам 2/3 от Северна България.  Ако същите тия, „великите” се заемат да оправят и поблемите на Западните покрайнини, това ще е като все едно да си турнат таралеж за възглавница, а положението на сънаридниците ни там ще стане още по-тежко.

   Коя инситуция у нас отбеляза тази трагична годишнина, направиха ли нещо напр. за откриването на ГКПП Петачинци, за който има отпуснати пари от ЕС? Да, направиха, откраднаха помощта на ЕС за пътя покрай река Ерма. А от другата страна направиха трасето и преди да го насипят със скални материали, разтовариха по него боклуците от депото в Пирот. А за да съществуват що годе нормални условия за живот на българите в Западните покрайнини трябва да се открият още няколоко ГКПП, аз съм посочил точно местата им. Беше тук сръбския президент, мЕниха мисли с нашия, кво са менили те си знаят, но да се подобри положението на българите там трябваше да се договорят за тези пунктове.

   Единствено няколоко истински българи за жалост, или пък за тяхна гордост, родени в Западните покранини подържат българския дух на хората там. Едната от тях е Зденка Тодорова, която имам честта да познавам. Добре, че ги има тези хора, иначе българските корени на откъснатите от родината ни българи щяха да бъдат безвъзвратно изгубени.

   Моята туристическа дейност в последните 6 години през лятото бе насочена към тези райони и отговорно казвам, че ги познавам много добре. Упознах Западния Балкан, Влашката планина, Руй, Гребен планина, Видлич, защото планините на България ги свърших, а тези също са български.

   В този постинг помествам материали от честването на нашия бележит съгражданин, Емануил Попдимитров, произлизащ от Западните покрайнини. Той се оказва в село /Груинци/, разделено с граница и при това в сръбската част. Сърбите „без да искат” убиват баща му, който е свещеник както баща си. Първенците навсякъде ги избават при комунизЪма – кмета, учителя, попа, фелдшера, пощаджията. Интелигенцията – реакционна маса, е казал Ленин и ги разпратил по манастирите, преустроени като госконцлагери. Разделените села не са рядкост при определянето на трасето Наказателната граница, посочвам и още села – Петачинци, Врабча, Долно Невля и др. Това, което е съществено за този наш съгражданин, с който се гордеем е казано от г/жа Зденка Тодорова в двете й статии, които помествам. Помествам и едно нейно интервю, което е много важно То засяга и настоящата тема.

 

 

 

         ВЪЗПОМЕНАТЕЛНА ВЕЧЕР ПО ПОВОД 94 ГОДИНИ

             ОТ ПОДПИСВАНЕТО НА НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР

 

       На 27 ноември 2013 г. в Салона на НЧ „Славянска беседа 1880”в София се проведе   Възпоменателна вечер по повод 94 години от подписването на унизителния и несправедлив за България, Ньойски договор. Вечерта беше посветена на най-изявеният българин от Западните

покрайнини, Емануил Попдимитров и неговата преиздадена поема „Златни ниви и бойни полета”, посветана на Балканската война /1912-1913/.

    Емануил Попдимитров е роден в с. Груинци, Босилеградско на 23.10.1885 г. Завършва Педагогическо училище в Кюстендил, следва философия в Софийския университет, от който е изключен заради участието си в освиркването на Фердинанд при откриването на Народния

театър. Продължава следването си в Монпелие, Франция, звършва философия във Фрибург, Швейцария /1912/. Взема участие в Балканската и Първата световна война. Сътрудничи на най-авторитетните български списания по това време, пише и публикува поезия,проза, публицистика, философски статии в най-авторитетните за онова време вестници и списания като „Демократически преглед”, „Везни”, „Хиперион”, „Българска мисъл”, „литературен живот”. В периода 1923-1943 г. е преподавател по сравнително литературознание в Софийския

университет. Автор е на голям брой книги, десетки от които бяха преиздадени в пeриода 1990-2013 г.

 

Като българин,роден и израснал в Западните покрайнини, Емануил Попдимитров развива мащабна дейност в защита правата на своите сънародници в Западните покрайнини, останали по силата на Ньойския диктат в Кралството на сърби,хървати и словенци.От името на Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини, през 1929 г. е

изпратен, макар и без покана, на Петия конгрес на малцинствата в Обществото на народите в Женева. Там поетът успява да се пребори за правото на съвещателен глас, изнасяйки блестяща реч за погазените права и свободи на своите братя и сестри в Западните покрайнини. С голямо лобиране от негова страна, конгресът практически признава съществуването на българско малцинство в Югославия. Благодарение личните заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На

следващия ден на конгреса в Женева, Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнин и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските

малцинства. Успехът на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация, подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември 1929 г. Поетът издава книги за

Западните покрайнини, освен на български и на немски и английски език.

 

     Възпоменателната вечер, посветена на Емануил Попдимитров, която се проведе на 27 ноември  2013 г.в НЧ „Славянска беседа 1880” в София, беше организирана от Кръг „Слово” към читалището, със съдействието на неговата дъщеря д-р Светла Попдимитрова и редактора на книгата „Златни ниви и бойни полета”, Константин Еленков – автор на филма за Емануил

Попдимитров. Стихове от поемата и от символистичната лирика на поета четоха актьора Илия Божилов и рецитаторката, член на Кръг „Слово”, Камелия Казанджиева. Съвременен прочит на поемата направи неговия правнук, историка Александър Мошев, подчертавайки че в България все още твърде малко се знае за тази епохална поема, написана в стихове за Балканската война.

     Особена тържественост на проявата даде професор Йосиф Радионов с изпълнението на няколко музикални твърби на цигулка в съпровод на пиdно на неговата съпруга Зорница Радионова.

     Най-вълнуващият момента настъпи когато дъщерята па поета д-р Светла Попдимитрова се обръна към присъстващите в залата с благодарност, че в толкова голям брой са уважили поканата на Кръг „Слово” да присъстват на Възпоменателната вечер, посветена на нейния баща, който до края на живота си се е борил срещу несправедливия Ньойски диктат. Тя също така благодари на членовете на голямото семейство на Емануил Попдимитров, че са я подпомагали в преиздаването на книгите на и за нейния баща, както и на всички останали, които уважават делото и творчеството на нейния баща. Също така беше подчертано, че Емануил Попдимитров, е един от многото български учени и интелектуалци, взел участие в Балканската война. В тази плеяда се нареждат и: Александър Балабанов, Асен Златаров, Панайот Пипков,

Кръстьо Сарафов, Атанас Кирчев, Христо Ганчев, Симеон Радев, Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Владимир Димитров Майстора, Ярослав Вишин, Димитър Гюдженов, автора на „Един завет” , Трифон Кунев и други. Странно защо, за този самоотвержен жест на тези и останалите неизвестни участници във войната, твърде малко се знае.

    Книгата „Златни ниви и бойни полета” заради голямото търсене ще бъде преиздадена, което означава, че българите тепърва ще научават много неща за някои несправедливо премълчавани личности от по-близкото и по-далечно минало от нашата история.

 

Специално за:блога „Планините на България”, Зденка Тодорова,

 

ръководител на Кръг „Слово”

 

 

 

 

 

 

Зденка Тодорова

 

ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ –„ЗЛАТНИ НИВИ И БОЙНИ ПОЛЕТА”,

 

ПОЕМА ЗА НЕЗАБРАВИМИЯ ПОДВИГ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

 

  Доклад, прочетен във Военна академия „Г.С.Раковски”

на 24 октомври, 2013г., по повод 100 г. от Балканската война

 

Сред интелектуалците, които взимат участие в Балканската война е и

поетът Емануил Попдимитров. Всъщност, трудно е човек от такъв мащаб да бъде определен само като поет. Безспорно, той е и най-изявената личност в българската история и литература, посветила живота и делото си на каузата Западни покрайни. В миналото, неговата известност се дължеше

преди всичко на неговата символистична лирика. Революционната му дейност умишлено се премълчаваше. А без нея, ние не можем да

разглеждаме този мастодонт на българския дух, оставил в наследство

на поколенията българи огромен архивен материал, който ни разкрива

сложните взаимоотношения на Балканите в периода преди и след Първата

световна война, в това число и на подписаният преди 94 години Ньойски

договор.

 

      КОЙ Е ВСЪЩНОСТ ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ?

 

      Българин, роден в разделеното на две след Ньойския договор

босилеградско село Груинц, в семейство на трето поколение свещеници,

оттам и името му Емануил -“вървящ с Бога”. Баща му, свещеник Димитър

Захариев, през 1937 г. е убит с ловна пушка от сръбска засада край

границата. Като високо образован човек с диплома по фолософия и

литература получена в навечерието на Балканската война през 1912г.

в Фрибург, Швейцария можел е спокойно да си живее в някоя от

западноевропейските столици където да се занимава с академична работа

и изнасяне на лекции по философия и литература. Воден от националния

си дълг към отечеството, Емануил Попдимитров, подобно на голям

брой негови сънародници, предпочита да се завърне в България и като

истински патриот да вземе участие в Балканската и Първата световна

война а след това и да води битка за правата и свободите на своите

сънародници от Западните покрайнини, част от които са потърсили

убежище като бежанци в България. Като интелектуалец и човек на перото,

той осъзнава, че с писаното слово, връзките които има сред академичните

и журналистическите среди в някои западноевропейски столици и с

перфектното владеене на няколко чужди езика, може да свърши много

по-полезна работа от политиците и дипломатите. Освен като писател и

журналист, той е и перфектен оратор. Времето е такова, че принуждава

поета-философ да стане и революционер. В Югославското Кралство го

обявяват за персона нон грата.

 

       ПОЕТЪТстава революцинер, когато разбира, че избягалите от Западните покрайнини в България негови сънародници не намират необходимото разбиране сред управляващите кръгове в тяхната майка-родина. Много от тези нещастни хора не са подготвени да разберат вътрешните политически разпри в България, която след Ньойския договор е изпаднала в икономическа и духовна нищета. Това е причината той

заедно с група по-изявени представители на бежанските организации от

Западните покрайнини да сложат основите на организирано национално

революционно движение. През 1929 г. Емануил Попдимитров е избран

за председател на Върховният комитет на бежанците от Западните

покрайнини. Като стратег много добре разбира, че освен с мирни

средства срещу терора който сръбската кралска власт упражнява върху

българите в Западните покрайнини, постепенно трябва да се премине и

към националноосвободително движение, не изпускайки възможността

навсякъде където има пролука да се интернационализира въпросът с

правата на неговите сънародници. През месец август 1929 г., Върховният

комитет на бежанците от Западните покрайнини го упълномощава да

замине, макар и без покана, на Петия конгрес на европейските малцинства

в Женева. Там поетът прави невъзможното! С връзки, чар и лобиране, успява да влезе в сградата на Обществото на народите в Женева а оттам и в пленарната зала, в която част от делегатите пледират да му се даде думата. Пред делегатите на Конгреса в Обществото на народите Емануил Попдимитров произнася прословутата си реч предварително подготвена на блестящ френски език, касаеща не само нарушаване правата на българите в

Западните покрайнини, но и международното право към което трябва

да се придържа Обществото на народите. Част от делегатите в залата го

аплодират. Сръбската делегация прави всичко възможно да му се отнеме

думата. Някои от делегатите, впечатлени от неговата реч и ерудиция му

задават въпроси, на които той отговаря на съответния език. Така успява да

спечели и симпатиите на чуждестранните журналисти, които го канят да

вземе участие в Конгреса на журналистите от европейските малцинства

още в същия ден. Датата е 28 август, годината е 1929! Годината в която

излиза от печат и неговата уникална за българската история и литература

поема за Балканската война, „Златни ниви и бойни полета”.

   

    А сега нека да минем към самата поема, преиздадена по повод 100 години от Балканската война и 84 години след излизането от печат на първото издание на книгата. Книгата е издадена със субсидия на Министерството на културата на Р България, както и със съдействието на неговата дъщеря д-р Светла Попдимитрова и литературният критик, Константин Еленков. Тя е, както пише върху една от първите й страници „Ново, съкратено и преработено издание, с поправки на автора от 1931г.” и още една крачка в утвърждаването на името и делото на Емануил Попдимитров сред плеядата на големите български класици от първата половина на 20 век.

 

        В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА Емануил Попдимитров служи като редник пехотинец в 13-и пехотен

Рилски полк, в който е мобилизиран и един от неговите най-добри

приятели, Владимир Димитров-Майстора. В полка Майстора успява

да нарисува над 200 прекрасни картини – графика и живопис, скици на

войници и на българските военачалници от Балканската война, участници

в боевете при Булаир, рисунка на любимия му кон, който го е придружавал

в похода.

    Книгата „Златни ниви и бойни полета” поета пише в продължение на

4 години за да излезе от печат през 1929г. От спомените на д-р Светла

Попдимитрова научаваме, как нейният брат Здравко й разказвал за картата

на Балканския полуостров, която стояла в кабинета на баща им. На нея той

отбелязвал със знаменца хода на военните събития. Защо обаче поемата

излиза 16 години след края на войната? Най-вероятно заради факта,

че на такъв стратег и писател му е било нужно време за да обмисли и

анализира всичко което се е случило преди, по време и след Балканската

война, да събере разкази на участници във войната, да проучи някои

български и турски архиви и на края да пресъздаде събитията с мирогледа

на един сериозен и зрял творец. Все пак това е и периодът след Първата

световна война, в която той участва като преводач в главната квартира на

щаба на Българската армия в град Кюстендил. В годините докато пише

поемата, той става и борец за свободата на своите откъснати от България и

Краището, братя и сестри в Западните покрайнини. Първото издание на книгата излиза в тираж от 3 000 екземпляра, 100 от които на луксозна хартия със златна корица предназначени за

Министерството на отбраната. Златната рисунка на корицата представлява

полегнали житни класове и забодена в земята сабя, с натъкнат върху нея

венец като надгробен кръст. Изящната рисунка е изразителна като лого.

Златни ниви, но, уви, и бойни полета!

    Заради голямото търсене на книгата, същата претърпява няколко

преиздавания: през 1943 г. и 1944 г. Само че рез 1944г. по време на англо-

американските бомбардировки на София, издателството на ул. „Веслец”

№5 е поразено от бомба и синът му Здравко успява да спаси едвам

няколко екземпляра. Не по-малко страшни от бомбардировките над София

през1944г. изглеждат забраните на новите власти след 1944 г., книгата да

бъде иззета от всички регионални и столични библиотеки, както и да бъдат

унищожени всички книги, в които е поместена поемата. „Златни ниви и

бойни полета” влиза в спискъка на „вредни книги” защото възхвалявала

буржоазния морал, частната собственост и споменавала Господ. С указ

от 1952 г. по решение на ЦК на БКП, списъкът със забранените книги

се разширява. През 1956г., поемата е обявена за „забранена книга”. В

този списък влизат още 17 книги на Змей Горянин и всички до една на

Фани Мутафова Попова. Едвам през 1985г. поемата пак се появява на бял

свят, само че в орязан вид. В сборника със стиховете на Арсени Йовков и

Никола Ракитин с общо заглавие – „Златни ниви и бойни полета”, поемата

на Емануил Попдимитров е цензурирана, като е изхвърлена от нея 7-ма

песен за Македония! А сега нека да минем към съдържанието и посланията

на самата поема!

 

      Тя освен че пресъздава в стихове и рими героичните подвизи на

българитепо време на Балканската война има и родово-биографична форма. В нея са представени членове на семейството на поета въз основа на неговите лични наблюдения. Основният герой, който е и стожера на семейството е поп Димитър, чийто прототип е поп Сребро около който се обединяват останалите членове на семейството – синове, снахи и дъщери. Поп Сребро, издънка на три поколения свещеници има петима синове и две дъщери. Ученият му син е самият поет, Емануил Попдимитров, чийто прототип е Андрей. Учителят е Боян и брат му Лазар а най-големият син на поп Сребро е Ангел. Поемата е съставена от осем песни с пролог и епилог на общо 238 страници. В книгата са използавни картини, портрети и скици на участници във войната направени от Владимир Димитров-Майстора. Публикувани са факсимилета на корицата на книгата от 1931 г., с поправки върху текста извършени от самия автор същата година, както и два негови акварела – Охрид, 1916 г. и Солун, 1912 г. Поемата започва с описанието на мирния, почти идиличен живот на село.

 

                     „Животът е нива: блазе си му който,

                       Събуден отрано, с могъща десница

                       Изтръгне от нея негодния плевел”

      За войната, която е на прага, поетът казва:

 

                  „Но както в живота съдба непозната

                    Внезапно се втуря, надежда сломява

                    И бури изпраща и сее печали

                    Тъй злата пролука и нивите дебне”.

 

       Кичестата картина на село Малина под синята Рудин, съответства по

описание на село Извор, намиращо се на 6 км от Босилеград. В село Извор

се намира голямата църква „Св. Троица”, най-голямата в Кюстендилско

Краище, в чието построяване участвал и поп Лазар, дядото на Емануил

Попдимитров, лежал в затвора в Куршумли Хан като наказание, че е

построил черквата с размери, по-големи от разрешените. До черквата

се намира килийното училище в което е учил поп Димитър, бащата на

поета. След построяването на прогимназията в село Извор, Емануил

Попдимитров завършва основното си образование там. В стихотворението

„Разказ на бащата” той описва участието на местните жители в

построяването на храма и килийното училище „училище малко до черквата

тука израсло тогава”, мъката на хората заради постоянните преследвания

на турците, стремежа на децата да учат в килийното училище, но и да

помагат на родителите си в тежката работа.

    Идиличната мирна картина на село Малина е нарушена от войната. Поп

Сребро, който въпреки разгара около събирането на реколтата, разбира че

синовете му искат да вземат участие във войната. По време на вечерята,

поп Сребро разказва за неговото участие като доброволец по време на

руско-турската война:

 

                           „Да гоним проклетите турци. /От Плевен

                             На бег го удариха:идеше края.

                             За град Кюстендил доброволци се сбрахме

                             В Горановци слизаме ние: с пищови

                             И брадви, с коси, с търнокопи и вили „

 

     Мъжете отиват на война, жените с младата им снаха Ана, съпругата

на Петър, остават да гледат къщата и полската работа. В цикъла „Под

знамената”, поетът описва мобилизацията по следния начин:

 

                        „Младежи под нова премяна и с китки

                          На шапките бързаха, снажни, чевръсти...

                          Запеваше някой, а други изтихо

                          Пригласяха.”

 

В песен трета, поетът описва случващото се на фронта с приповдигнато

настроение. В песента „Уплаха” много задълбочено описва загрижеността

на, командира на цялата източна армия, Абдулах паша. На турската

граница е и синът на поп Сребро, Боян, ротен командир. Там се среща

с „първата смърт” в живота си. Войната вече е започнала. ”Чела и гърди се

задъхват” казва поетът. И продължава:

 

                         „Борбата кипи от Кайпа до Каджкьой:

                          По цялата линия огнени вихри

                          Избликнат, загаснат и пламнат отново –

                          Там сякаш море се разбива в скалите

                          И в огнена пяна вълните обръща...”

 

          В четвърта песен са описана в рими боевете край Лозенград,

Карагачкия бой, Люле Бургас. За военните подвизи на българския

войник Емануил Попдимитров написва безсмъртният си стих:

 

 &