Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.01.2023 09:39 - Муртаг - покръстителя на българите. Слухът за покръстването през 865 г. се оказа силно преувеличен
Автор: iliyanv Категория: История   
Прочетен: 3436 Коментари: 5 Гласове:
4

Последна промяна: 28.01.2023 20:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Акта на покръстването в българската академична мъгла

Покръстването на българите е историческата тема, която илюстрира най-представително безпомощността на българските историци за изясняване на един немаловажен въпрос от българската история. Това, което убягва от обхвата на нашата историография е, че българското покръстване е дълъг и продължителен период, а не кратко, почти моментно събитие. Това, което се изплъзва от този обхват е, че  българското покръстване се основава на законодателен акт. Нито един български историк до ден днешен не е благоволил за посочи наименованието на този законодателен акт и неговата правна същност, въпреки задълбоченото му изследване от нашия учен Стефан Бобчев още през 1903 г. В купища научно-популярни статии и уикипедия покръстването се обяснява като приемане на християнството за официална религия. Но фактически то е постигнато чрез  разпоредба с обратен знак –  забрана за изповядване на всяка друга религия. Българския закон повтаря напълно едикта на имп. Теодосий I от 392 г. за забрана на езическия култ в обществени храмове и частни домове, а не регламентира задължително приемане на християнство от езическото население. Затова този процес  не е еднократен акт,  а неговата продължителност може да се измери с десетилетия. Законът за съденето на хората (Закон соудный людъм - ЗСЛ) е уникален български правен кодекс, без пряк аналог в източноримското право. Притежава характеристики на наказателно-процесуален и наказателен кодекс, включва граждански и наказателни правни норми. По силата на инерцията, дори Бобчев не изключва да е издаден по времето на архонт Михаил, бащата на базилевса Симеон около 866-867 година, макар да прави уговорката,  че това е възможно най-късната хипотетична дата, а в действителност се оказва, че датирането е много по-ранно. Основния фундамент на ЗСЛ се съдържа в първата му статия, която определя теоложката база на държавата и обществото, а именно - противоправната същност на езичеството. Наподобява известния член първи от конституцията на НРБ по време на комунистическия режим за ръководната роля на БКП в българското общество. Първата статия е илюстрация на процеса, наречен от българските историци „покръстване на българите”. Този текст изглежда е зает от едикта на Теодосий Велики (392), с който се поставя езическия култ извън рамките на закона. Това представлява и изчерпва юридическото съдържание на реалното „покръстване на българите”, а не както комично бе представяно от историци със забавно телевизионно поведение като върволици от хора, тръгнали организирано и под строй към купелите на християнските храмове. Според Бобчев (Ст. Бобчев, „ Старобългарски правни паметници”, 1903, стр. 53-54), датирането на ЗСЛ сочи времето преди издаването на т.н. „Прохирон” от император Василий I през 875 година, т.е. съставителя на ЗСЛ е заимствал текстове от Еклогата по времето на Лъв III Исавър ( 717 - 747) и Константин V Копроним (741-775) (б.м. - т.е. когато България  все още е обособена част от Ромейската империя) .  Чл.1 от ЗСЛ гласи: „ 1. Преди всяко право, трябва да се говори за Божието право. Затова и свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в което се вършат езически треби или клетви, да се отдаде на божия храм с всичкия си имот. Които господари има в това село и вършат служби и клетви, да се продадат заедно с всичкия си имот, а цената им да се даде на сиромасите.” Забележителната подробност в текста на чл. 1 е, че не се споменава името на император Теодосий I Велики, автор на едикта на забраната на езичеството и задължителността на християнски култ, а друг, още по-ранен и по-известен император – Константин I Велики, който обаче не е издавал такива закони. Или българите от първата половина на IX век сочат император Константин I Велики за създател на основите на българското битие в първия им изцяло „български” главен закон.

Сибирския шаман Златарски и неговите заклинания

Сведенията за покръстването на българите са многобройни, съдържат противоречива и объркваща информация, поради което първата ни задача е да ги систематизираме в няколко основни категории. Този подход  използвах успешно при научното изследване на историческата и агиографска измама „Кирил и Методий. На първо място трябва да  ги разделим  в две основни групи: сведения, съдържащи се в извори, т.е. в трудове на хронисти, които описват процеси на реални исторически събития с тяхната хронология, закономерности и водещи личности и сведения, съдържащи се в агиографски съчинения, църковни менологии и др. Втората група е известна като източник на относително  необективна, преднамерена и манипулирана информация.   Според времето на съставянето и хронологичната им отдалеченост спрямо изследваното събитие можем да ги разделим на ранни, по-близки и късни, по-отдалечени от събитието. Друга класификация е възможна според  принадлежността на автора на сведенията  към двата основни центъра на политико-религиозно влияние в Европа – Константинопол или Ватикана. В този конкретен случай изворите, които произхождат от Константинопол имат сравнително предимство, тъй като през IX век българите са обособена част от Източната римска империя. Летописни сведения за покръстването  са от периода 866 г. до началото на XII век : патриарх Фотий, Йосиф Генезий, т.н. Продължител на Амартол, Продължителя на Теофан, Хрониката на Скилица, Бертински анали, Саксонския аналист, Хроника на Екехард, Хроника на Зигеберд. Най-ранните общи сведения без конкретика  се съдържат в Отговорите на папа Николай I на допитванията на българи (867), Посланието на патр. Фотий до източните патриарси и до архонта на българите Михаил (866), преобладаващите и най-важни сведения са от средата на X век, а най-късните латински са от началото на XI век до средата на XII век. Групата на агиографската и църковна книжнина е особено интересна: Никита Пафлагонски „Житие на патр. Игнатий, „Мъченичеството на 15-те тивериуполски свещеномъченици”, Пространното и Кратко житие на св.Климент Охридски, жития на светите помощници на Климент Охридски – Наум, Сава, Ангеларий, Горазд; дори легендарното четиво „О писменех (За буквите)” от Черноризец Храбър, приписката на Тудор Доксов. Без сведението на Никита Пафлагонски, което има спорно датиране, всички останали без изключение са доказани ватикански и руски фалшификати, най-ранният от който -  „О писменех” е от третата третина  на XVI век, а всички други – не по-ранни от 1740 година. Тук е особено важно да посоча обединителния белег на  изброените късни фалшификати: всички без изключение съдържат измисленото владетелско име Борис /Борис-Михаил, вместо реалното, засвидетелствано от два ранни византийски извора Богор/Богорис или от други извори и археологически артефакти  - архонта Михаил. Въз основа на множество изворови и археологически данни мога да направя научно-обоснованото предположение, че Богорис и Михаил са две различни исторически лица. Името Борис/Борис-Михаил, използвано в документ с произход преди  XVI век  трябва да бъде възприето от историческата наука за сигурен маркер за  фалшифициран артефакт, по същия начин както думите „славяни – словени” и техните производни за артефакти, датирани също преди XVI век. Освен това двата отделни независими един от друг маркери „Борис/Борис-Михаил” и „славяни-словени и производни” в огромна част от изброените фалшификати се срещат заедно, което гарантира 200%  фалшификацията на документа. Но имаме и фалшификати-рекордьори в които освен двойката маркери „Борис/Борис-Михаил” и „словени-славяни” се срещат и другите категорични маркери „Кирил” и „Методий”, при което гаранцията достига 300%. В този контекст никак не е случайно, че в официалната българска историография на XIV век (Манасиевата летопис) ватиканските изобретения като „Борис, Борис-Михаил”, „Кирил и Методий” и „Климент Охридски и компания” са абсолютно неизвестни на летописците на цар Йоан Александър. И така, ако от привидно големия списък с извори отстраним доказаните късни и обидно елементарни фалшификати, остава една шорт-листа, която можем да анализираме без особени затруднения.

Съвременната представа за покръстването в европейската историография започва да се формира след средата на XVIII век. Струва ми се, че версията на Паисий Хилендарски е показателна и може да послужи за илюстрация на процеса. Впечатляващо е, че дори неособено грамотния Паисий, който е затрупан с множеството противоречиви сведения, в т.ч. и с част от вече споменатите фалшификати  разбира, че до средата на IX век българите берат плодовете на религиозната толерантност между основните религии в империята – християнство и езичество. Хилендарския монах съвсем ясно вижда историческата тенденция на толерантното съществуване на двете антагонистични религии , за разлика от високоерудираните ни историци. И тази толерантност той обяснява по свой оригинален начин. В неговата версия на българската история първия възприел християнството владетел  е „крал Тривелия” още през 703 г., а неговия първороден син също за кратко време е християнин, но по-късно се връща в езичеството. Тривелий се намесва, ослепява сина си и връща християнството, след което започва една дълга гоненица между християни и езичници. Докато не идва на власт Муртагон, който  решава да се покръсти чрез конкурс: едновременно изпраща пратеници при папа Николай I (858-867) в Рим и при императрица Теодора II (842-856) – както вече би следвало да  забележите,  двете исторически личности дори не попадат в един и същ исторически период, но да не търсим чак такъв кусур на хилендарския старец. Императрицата излиза по-чевръста, изпраща  епископ със спешна доставка по „DHL”, който тайно през нощта кръщава Муртагон. Но и папа Николай не остава с празни ръце – неговите пратеници Павел и Формоза кръщават не заявителя на поръчката Муртагон, а някой си Михаил, а след него и целия му електорат. Тук Паисий успява да запази тайната за това как Муртагон изведнъж се превръща в Михаил, но не бива да имаме към стария монах  по-големи претенции, отколкото към академичната ни мисъл. Запомнете важния исторически жалон на дядо Паисий –  покръстителя на българите  Муртагон-Михаил извършва този духовен подвиг в лето Господне 845 г.  Католическия монах Блазиус Клайнер пише своята „История на България” (1761), синхронно с Паисий (1762). Клайнер посочва Богор за покръстител, а покръстването става при имп. Теодора, т.е от 842 до 856: „Богор или Богорис, единадесети цар на българите, ненаситно отдаден на лов, а самият той попаднал щастлива плячка в мрежите на св. Петър. Когато заплашвал императрица Теодора с война, от нея бил укротен с находчив и смел отговор. ... Той обърнал българския народ в католическата вяра, въздигнал много храмове и основал епископство, тъй че заслужено би могъл да се нарече апостолически български цар. Умрял около 868 г., след като щастливо царувал 43 години.” И така – двама автори на исторически съчинения засвидетелстват по едно и също време почти една и съща гледна точка – покръстването става около  844 г. и в него не участва историческа фигура с име „Борис” или „Борис-Михаил”. Двамата автори живеят и пишат в различна културно-историческа среда – православната Света гора и католически манастир с ватиканска книжнина. Същевременно е сигурно, че двамата отразяват и актуалното схващане на европейската историография за покръстването на българите към третата третина на XVIII век.

            Следващата ни спирка по хълмовете на времето са 70-те години на XIX век. Времето, когато голобрадия юноша Константин Йозеф Иречек подписва  авторството на капиталния си научен труд „История на българите” (1875). Изразът „подписва” не бива да озадачава читателя – Иречек само подписва това, което му написва по поръчка на императорските специални служби руския историк от българско потекло граф Марин Дринов. А тезата на Дринов де факто е теза на руската държава, която в навечерието на поредната  руско-османската война възлага задачата за написване на „модерна история на българите”, на които им предстояло поредно „освобождение”. За изпълнение на височайшата заповед се налага Дринов да бъде командирован от Харковския университет и да пътува няколко пъти до Прага, за да приключи поставената  задача в срок. Причината е съвсем прозаична - юношата Иречек в онзи момент не знае нито български, нито руски език и не може да разбере изпратените му  материали за книгата от Дринов и няколко членове на Българското книжовно дружество в Браила, на което историка-разведчик Дринов е основател и председател. Иречек вкарва в научен оборот чисто новата историческа личност „Борис”, а  годината на покръстване вече е 864, без той да се задълбочава излишно с посочване на детайли за интуитивното си решение. Руско-австроунгарския тандем Иречек-Дринов трябва да запомним с използването на   невероятно  чудноват извор за „покръстването на Борис”  от  персийския хронист Ибн Даста, в който липсва думите „българи”, „България” и „Борис”, както и годината на покръстването: „ ... И ти ще излезеш от него (анонимен град западно от Солун) и ще вървиш из гъстите гори сред сакалибите. Те имат дървени къщи, в които живеят. Те са християни. Приели са християнството по времето на цар Б-оуса и до днес все още изповядват християнската вяра” (Иречек К., „История на българите”, стр. 170). Мнението на Иречек-Дринов отразява не само руската гледна точка за покръстването, но като цяло господстваща визия за него по това време в цяла Европа. Новата версия е променена драстично само  век след  епохата на Паисий Хилендарски и Блазиус Клайнер. В основата на промяната стои широкото разпространение на ватиканските и московски фалшификати и безкритичното им възприемане от европейската наука като важни исторически извори.

Модерната българска историография приема европейското гледище  за покръстването безусловно, особено спрямо личността на княз Борис. Тя е точно толкова исторически достоверна, колкото Дядо Коледа и Червената шапчица. Декоративна дискусия без късане на ризи предизвиква само годината на събитието, но и там вариациите са по-скоро символични. Според историческата ни гилдия  датата на българското покръстване е доста разтегливо понятие и донякъде наподобява постулат от Теорията за относителността на Айнщайн. Иван Дуйчев без много обяснение си  заплюва симпатичната дата 865 (И.Дуйчев, „Рилският светец и неговата обител”, стр. 5). Силно притеснени от  привидния информационен хаос по темата, Васил Гюзелев и Иван Божилов предпазливо и прагматично приемат едно  гъвкаво датиране от 863 до 870 година. При това разтегателната дата не е посочена изрично в основния текст, а скромно и почти невидимо в бележка под линия. Явно и двамата автори дори в края на ХХ век успяват да  съхранят в себе си някакви минимални остатъци от чувство за срам (И.Божилов, В.Гюзелев „История на средновековна  България VII-XIV век”, т.1, дял III, глава първа). На фона на купищата откровени  глупости за покръстването, анонимния автор на статията в уикипедия също е предпочел да не се излага чак толкова очебийно и  избира мъдрата формула „след 864 година”, намеквайки на читателя да се обърне за рекламации към някой маг или екстрасенс.

Голямото изключение сред нашите историци е „патриарха” на българската история Васил Златарски. Проф. Златарски дава всичко от себе си и  преднамерено пренебрегва редицата по-убедителни и по-достоверни ромейски и латински източници и особено български, за сметка на споменатите преди това фалшификати, към които изпитва неустоимо привличане. Той активно участва и при легализирането на може би най-грубия от тях -  „Мъченичеството на 15-те тивериуполски свещеномъченици”. Познава прекрасно критичната работа на Иречек  за този фалшификат, в които са показани основните грешки на фалшификаторите. (C.Jirecek Das christliche Element in der topografischen Nomenklatur der Balkanlander”, Wien 1897, български превод С.Аргиров, 1898  ПСп кн.55-56). През 1922 г. сам публикува една кратка студия, в която основно се позовава на констатациите в съчинението на Иречек, към които за жалост добавя свои тези, с които изцяло в свой личен интерес извършва научна реабилитация на фалшификата („Легенда за откриване мощите на Тивериуполските мъченици”, Отчет на Българския археологически институт за 1921 г.1 , София 1922 стр. 22-37; избрани произведения 1972, т.1, стр. 190-205). Златарски избира  темата за  покръстването  за да блесне на българския историографски хоризонт като учен-откривател с цената на невиждано и нечувано шарлатанство. Извършва чудовищно манипулиран прочит и интерпретация на късния руски фалшификат „Приписка на черноризеца Тудор Доксов”, за да докаже недоказуемото - че израза „лето етхь бехти” означава датата 865/866 година. След умопомрачителни разсъждения за „българската ера и нейните слънчево-лунни астрономически особености” и лексикален анализ на прабългарския израз „в лето етхь бехти” , т. е. през петия (бехти) месец на единадесетата (етхь = куче) циклова година”,  Златарски отсича следното зашеметяващо заклинание: „ ...  покръщането на Борис и на неговия народ станало между 1 и 19 септември 865 г., може би на 14 септември (стар стил) — на Кръстовден 865 г.” (В. Златарски,  История на българската държава през Средните векове , том 1, стр. 56). За съжаление, огромна част от официозната ни академична мисъл не е в състояние да оцени честно и обективно научния виц  на феномена Златарски и приема с престорена сериозност и  юнашко доверие 865 г. за безспорна дата на българското покръстване.  Кулминацията на неговото научно мошеничество обаче е т.н. „надпис от Балши”, гравиран върху мраморна колона от днешна Албания, където именития учен лично подправя  най-важната буква „В” във факсимилето на надписа (В.Златарски, „Намерения в Албания надпис с името на българския княз Борис-Михаил”, Slavia II, Praha 1923-1924, стр. 61-91) и от само няколкото запазени изцяло думи, сред които категорично липсват трите най-важни -  „Борис”, „България” и „покръстване” съставя знаменития си прочит-фалшификат „ ... Покръсти се от Бога архонта на България  Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.)”, докато в действителност строителния надпис отбелязва построяването на манастир и църква на името на „Света Мария” през 866  г. от ромейския император Михаил III (К.Гербов, 2008 „Спорният „надпис от Балши”). Най-ужасното следствие от шарлатанията на Златарски е, че впоследствие годината 865 се приема безусловно от официозните ни историци и става основна база за датиране на археологически артефакти на територията на страната и най-вече в „прабългарските аули Плиска и Преслав”.

 

Покръстването на българите според изворите

 

На пръв поглед ромейските извори - Никита Пафлагонски, патриарх Фотий, Йосиф Генезий, т.н. Продължител на Амартол, Продължителя на Теофан и  Хрониката на Скилица-Кедрен  наистина изглеждат объркващи за един студент-първокурсник по история. Никита Пафлагонски например разказва, че преди събитието силно земетресение стряска  българите, но основната причина да приемат Христос в сърцето си е силния глад в страната им, а и императора ги подкупва с дарове и те се престрашават да станат християни; Продължителя на Георги Амартол държи на версията, че император Михаил III с кесаря Варда тръгва на поход срещу българите (а такъв поход в действителност никога не е осъществяван), българите пак се стряскат и искат да станат християни на бърза ръка; императора кръщава незнайно къде и как архонта на българите и допълнително подкарва велможите му като стадо в Константинопол и там кръщава и тях; версията на Генезий отново е свързана със страшен глад, който измъчва езичниците-българи, поради което те кандисват да станат християни, техният архонт приема името на кръстника - ромейския император Михаил, който  иначе изглежда разбран човек и изпраща подбрани архиереи да кръстят електората на място в България. Също така е интересно да знаем, че нито един от споменатите извори пряко не посочва годината на събитието. Единствен Генезий пише най-общо, че то  става по времето на императрица Теодора, т.е. докато нейния син имп. Михаил III е  малолетен (842-856). Генезий обаче  не е случаен човек -  заема висока длъжност,  доверено лице на имп. Константин VІІ  Багренородни, по чието поръчение пише историята  на императорите Лъв V Арменец, Михаил  II, Михаил III  и Василий I Македонец („Царе”, ГИБИ IV, стр. 320 - 335). Генезий  усилва машината за мъгла, като вкарва в употреба ново име на архонта-покръстител на българите : „ ... А предводителят на българите, по род произхождащ от аварите и хазарите и водещ името си от господаря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Доростол и Мизия, отправял към ромеите враждебни думи, като ги заплашвал с нападение.”. Това е обичаен творчески похват през средновековието – когато не знаят действителното име на личността, хронистите използват наивния похват: Вулгар е началник на вулгарите, Котраг - на котрагите, Хазариг – на хазарите и т.н. Така или иначе списъка с кандидати за покръстители вече е достатъчно набъбнал: Богорис, Борис, Борис-Михаил, Михаил, Булгар, последния за затвори вратата. Казано с други думи – дори в императорските византийски архиви липсва категорична и ясна информация за покръстването на българите, поради което в хрониките са използвани и някакви устни предания и неясни градски слухове. За това, че както в Рим, така и в Константинопол нямат нищо общо с изцяло вътрешното решение на българите да забранят езическата религия в полза на християнската, говорят и словата на константинополския патриарх Фотий,  който не крие изненадата си  в Посланието му до източните патриарси : „ Но и българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се пресадиха в християнската вяра.” Четвъртия извор – Продължителя на Теофан – е съставен по нареждане на самия император Константин VІІ Багренородни (913-959). Според  увода му, сведенията са събирани и подредени от самия император Константин VІІ на основа на писмени извори и устни предания  и  са само преписани от неговия секретар. Продължителя на Теофан потвърждава сведението на Генезий – сагата с българското покръстване  става по времето на императрица Теодора, т.е. между 842 и 856 година. Този извор обаче съдържа допълнителна конкретика за времето на събитието, защото указва, че архонта на българите Богор след като разменя с имп. Теодора II няколко остри реплики от общ характер, все пак не предприема нищо враждебно към нея и подновява договора с Константинопол. А ние знаем, че предходния т.н. тридесетгодишен мирен договор е сключен между имп. Лъв V Арменец и архонта Муртаг през 814 или 815 година, чийто срок изтича през 844 или 845 година и именно архонта Богор продължава изтичащия стар договор с имп. Теодора. Че архонта на българите Богор е този, който подписва новия 30-годишен концесионен договор с Източната империя пише и Блазиус Клайнер: „...В лято Христово 845-то, когато на Петровия престол седял папа Сергий ІІ, българският княз Богор, като узнал че над ромеите владее жена. Посрамен и побоял се от тези думи, той  се укротил и подновил предишните мирни договори”. (Б. Клайнер.”История на България” 1977, с. 56-57). Двата основни византийски извора, които Златарски преднамерено пренебрегва – продължителя на Теофан и Генезий удивително съвпадат с може би най-важния  източник за покръстването – българския. Това е  добавката от Манасиевата летопис, включена към царуването на имп. Михаил, синът на Теофил (842 - 867): „ ... При този цар Михаил и неговата майка се покръстиха българите. Оттогава има 511 години.” Малолетния Михаил управлява с майка си – регентката имп. Теодора II от януари 842 до февруари 856 година. Трите най-важни източника за покръстването сочат една приблизителна крайна дата 842-844 година. Обаче втория уточняващ текст в приписката „Оттогава има 511 години” указва, че това става по-скоро около 842-843 година, когато наистина Михаил е невръстно дете. Имаме данни, че Ватиканския препис на Манасиевата летопис е завършен най-късно през годините 1341-1345 година. Ако от  числата 1341- 1345  извадим изминатите 511 години се получава годините от  830 до 834, т.е. още по-ранна година от управлението на малолетния император Михаил III. Формалното разминаване изглежда като колизия между годините: 831-834 и 843. Но не е. Би било колизия само ако приемем , че покръстването е прост еднократен акт. А то е далеч по-сложен и продължителен процес,  който може да започва  десетилетия преди 843 г. и да завършва според указаното време в Манасиевата летопис. По-ранната дата на българското покръстване изненадващо се подкрепя дори и от два латински извора– хрониките на Екехард и Саксонския  анонимен аналист, сочат година на покръстването 841 г., обвързват го със смъртта на имп. Теофил  и по този начин елегантно потвърждават данните на Манасиевата хроника и византийските извори. Един археологически артефакт, открит в землището на град Смядово (ок. 30 км от Плиска) през 90-те години на миналия век завинаги погребва и второто предположение на историците: оловен моливдовул (днес частно притежание) на някой си Исая – епископ на България (Иван Йорданов, „Корпус на печатите на средновековна България”, 2001). На лицевата страна се чете ясен надпис    „ ИСАИА  ЕПИСКОПО  ВОVЛГАРИА” , който съдържа съвременната кирилска графема „И”, която използваме днес. В кръстовидния монограм на другата страна  е използвана същата буква. Първоначално Йорданов, един от най-добрите български фрагисти, ръководен от фундаменталното делиорманско научно правило „българско християнство – следователно след 865 г.” датира   политкоректно артефакта 864-866 г., въпреки, че моливдовула носи всички необходими белези за произход  от времето на иконоборците, т.е. преди 843 г., тъй като  няма изображение на Христос, Богородица или светец-покровител. Няколко години по-късно Йорданов осъзнава елементарната си ученическа  грешка и през 2008 г. променя драстично първоначалното си датиране, изказвайки становище, че моливдовула се отнася към първите десетилетия на IX век (Йорданов, И. „ България при Борис I (852-889,+907). Приносът на сфрагистиката – Християнска култура в Средновековна България , В. Търново, стр. 47, изд. „Фабер” 2008), (б.м. - но генерално може да се отнесе към целия иконоборчески период (787 – 843 ).

Димната завеса около бунта срещу покръстването

Темата за покръстването на българите върви ръка за ръка с на пръв поглед производната и  - т.н. бунт на боилите. Естествено е да предположим, че неяснотите и хаоса при покръстването ще се повторят и при бунта срещу него. За „бунта на боилите” изворите не са толкова многобройни: Продължителя на Теофан, Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите, Хрониката на Регион и Бертинските анали.  Първият въпрос, на който трябва да отговорим е – кога е извършен бунта. Продължителя на Теофан пряко не посочва конкретна дата, но дава косвена представа, като посочва при кой владетел е осъществено деянието – при този, който е извършил покръстването – архонта Богорис, а както вече установихме покръстването започва и завършва в периода 830- 844 година. Въпросите до папа Николай, в които се съдържат данни за бунта обаче са зададени (средата на 866), а отговорите получени (края на 866) по времето на друг архонт – Михаил. Макар и да не е посочено изрично в отговорите на въпросите,  името Михаил не  подлежи на съмнение, защото е споменато в други писма на Ватикана от 866, а също и в посланието на патр. Фотий (866). Бертинските анали датират бунта през 866, а Хрониката на Регион – 868 година. И двата последни извора не споменават името на българския владетел. Вторият въпрос, който се нуждае от отговор е не по-малко важен: причината за бунта. Според Продължителя на Теофан българите възнегодували срещу Богорис не защото ги покръства против волята им, а защото разбрали за потайното му нощно покръстване. Тази теза звучи абсурдно, защото вече знаем за верската толерантност на които се радват българите и че много от техните архонти изповядват християнската вяра. Хрониката на Регинон разказва една почти семейна драма между анонимния владетел-християнин, който се оттегля от властта и ставайки монах, предава властта на големия си син. Който обаче тръгва по кривите пътеки на живота и пропада нравствено: „ ... Между това неговия син започнал да върши  грабежи и да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и да възвръща новопокръстения народ към езически обреди. Когато баща му узнал това облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се боели от бога, опълчил се срещу сина си. Скоро го заловил без затруднение, извадил му очите и го пратил в затвора. След това поставил за княз малкия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското.” Както вече изяснихме, Бертинските анали изтъкват едновременното извършване на покръстването на анонимния владетел и бунта на част от неговата аристокрация, която подбужда обикновените хора към въоръжен бунт, с цел да го погубят. В този разказ има бунт, насочен към смяна на законно избрания владетел. И още една особеност на разказа – бунта се случва веднага след покръстването на владетеля и може да се тълкува, че покръстването е само търсен формален повод за отстраняването му.

За нас сведенията от отговорите на папа Николай I са най-важни, тъй като се предполага, че въпросите са съставени лично под контрола на архонта Михаил: „ ... И тъй, разправяйки как сте възприели по божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целия ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас, и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не претърпели никакво зло, вие желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях заради тях“. Този кратък текст ни дава  представата, че бунта е извършен неизвестно кога, но все пак преди лятото на 866 г. Особено важен е момента на извършване на бунта: за разлика от Бертинските анали, според които бунта възниква при акта на покръстването на народа, тук бунта избухва известно време след покръстването, той е извършен от християни и няма  ясна индикация за конфликт между християни и езичници, а напротив – налице е намек, че е търсен повод за бунта с мотива „че не е даден добър закон”. Ето това е важния момент, който убягва от разсеяното внимание на академичната българска ученост. А както е добре известно – тя защитава тезата за конфликт „християнство-езичество”, по-скоро по силата на навика, отколкото чрез анализ и преценка на изворовите данни. Следва да обобщя важната особеност на българското покръстване. То е извършено в периода 830-843 година в условията на господстващото в Константинопол иконоборство. Но точно в най-драматичния период на българското покръстване през 843 г. имп. Теодора II слага край на иконоборческия период на християнството, поставяйки на патриаршеския престол в Константинопол патр. Методий I. Впоследствие патр. Методий I е канонизиран и става един от най-тачените светци на православната църква. Неслучайно Продължителя на Теофан разказва за монаха художник Методий, който нарисува страховити сцени от второто пришествие на Христос и точно тези въздействащи с необикновената си сила картини подтикват архонта Богорис да приеме божественото кръщене. Алюзията за талантливия художник-монах Методий и патриарх Методий I, който връща иконопочитанието през 843 г. е впечатляваща; удивително е съвпадението във времето между данните за покръстването на българите и възвръщането на иконопочитанието. Именно възвръщането на иконопочитанието би могло да влезе в конфликт със съвсем скорошното покръстване на българите, извършено в условията на иконоборството. С това обобщавам, че конфликта между Михаил и част от поданиците му може да възниква както  по линията на противопоставяне „християни-езичници”, така и по алтернативната линия „иконоборци-иконопочитатели”, но второто предположение е много по-вероятно.

Отключено заключение

Законодателния акт за покръстването на българите е издаден през периода 830-834 г. и с него се слага край на толерантното съществуване на християнството и езичеството. Впрочем това не е изолирана верска политика в Източната империя. В многото склавинии (териториално обособени архонтства във Византия с ограничена автономия, пълен аналог на вулгариите) тази практика съществува и е упомената изрично.  Теофан разказва, че като форма на тормоз и репресия имп. Никифор I заселва принудително в преобладаващо езическите  склавинии  войници, стратези и граждани – християни , които не му се подчиняват и имат бунтовно поведение (ГИБИ 3, стр. 280). И тук възниква допълнителния въпрос – кой владетел на българите би могъл да е издателя на указа?

Българската история не разполага  с точни данни, както за управлението на Муртаг,   така и за неговите наследници Маламир и Пресиан. За Муртаг преобладава с нищо необоснованата хипотеза, че  управлява до 831 г. Но предположението, че  управлява до 832 и  833 г. може да бъде също толкова вероятно. Но дори да приемем, че е починал през 831 г., статистическата вероятност да бъде покръстителя на българите е 50%. Административната кариера на Муртаг е толкова впечатляващо успешна, че вдига тази вероятност поне до 90%. Кана сюбиги Муртаг е първия архонт на българи, издигнат за базилевс поради  заслугите му към Източната римска империята (фактически съимператор на Михаил II). Преди него само архонта Тервел е стигнал до позицията „кесар” на империята. Този факт е засвидетелстван без коментар от родните ни историци в авторитетната хроника Продължителя на Теофан и два пъти в хрониката на Йоан Скилица – веднъж в текста на хрониката и втори в път в известната миниатюра „Муртагон базилевса на българите изпраща пратеник при Михаил”. Муртаг манифестира лоялност към императора и защитава правовия ред в Източната империя срещу узурпатора Тома Склава. Известната миниатюра № 55 от Манасиевата летопис показва как Муртаг посяга с ръка в опит да отнеме короната от незаконно коронования  бунтовник Тома. Но в пояснителния текст към статията на уикипедия за Тома „Славянина”   анонимния неграмотен автор е посочил, че  миниатюрата е озаглавена „император Михаил II разбива войската на Тома Славянина”. Наистина невярното обяснение е взето от монографията на  Иван Дуйчев „Миниатюрите на Манасиевана летопис”, 1962. Но 20 години по-късно Дуйчев  осъзнава грешката си и я изправя в книгата „Страници от миналото”,  1983 г. Той показва отново въпросната миниатюра № 55, но с различен обяснителен текст: „Хан Омуртаг разбива узурпатора на византийския трон”. За съжаление тази дразнеща грешка в уикипедия все още не е изправена. Тя обаче бледнее с пасквилния текст на цялата статията на уикипедия за Муртаг, която съдържа лавина откровени глупости и неверни факти за един от най-известните ни владетели.Няма по обидна констатация за ниския интелектуален праг на нашите историци от факта, че за 150 години модерна българска историография нито един български учен не успя да научи, че правилното име на владетеля не е Омуртаг, а Муртаг и буквата „О” пред името му се използва за членуване на личните имена: „...Личните имена имат винаги член, както в новогръцки, [220] напр. ὁ Τερβελις (№ 1 Ic, 14), τὸν Τερβελιν (№ 1 Ic, 7-8), ὁ Κρουμεσις (№ 1 II, 12), ὁ Κρουμος (№ 13, 1) ὡ ( = ὁ) Κόρσης (№ 59, 2), ὡ Νεγαβον ... ς (№ 60, 2), ὁ Ησβουλος ὁ καυχανος (№ 58, 5), но само веднъж μετὰ τὸν καυχανον Ισβουλον”(В.Бешевлиев, „Първобългарски надписи", 1992, стр. 43)

            Муртаг е доказан християнин по вяра. Историческата и личностна оценка на него не зависи от това, дали е бил или не християнин, езичник или дори тангрист. Генералната презумпция  е следната: само  факта, че е  архонт и базилевс на Източната римска империя ни дава право да заявим категорично – да, Муртаг е бил християнин. Абсолютно невъзможно е езичник, тангрист, будист или комунист да стои начело, макар и като съимператор и владетел на българите в империята, на християнска теокрация като Византия през IX век. За историята на българите и тяхното покръстване няма никакво значение, дали Муртаг е роден християнин, или приема християнството през 814 година, когато подписва  „мирния” договор с имп. Лъв V Арменец. Никой не може да оспори  засвидетелствания в много хроники факт, че Муртаг подписва този договор, полагайки християнска клетва. Никой не може да оспори християнската символика върху златните му медальони: „...Допоясно изображение на владетел, голобрад, облечен с дивитисион и хламида, закопчан с кръгла фибула на дясното рамо, на главата ниска корона с кръст и пропендули; в дясната ръка кръст, а в лявата, свита пред гърдите, навярно акакия”(В.Бешевлиев „Първобългарски надписи”, 1992 г., стр. 249). Никой не може да оспори кръстния знак върху множество надписи върху камък  – лични или посветени на негови подчинени, за които Бешевлиев пише: В тясна връзка с възприемането на византийската императорска титулатура стоят и хризмата, и кръстният знак, които се явяват в четири надписа. В № 59 и 60 е издълбан Христовият монограм, а в № 56 и 62 — кръст пред титлата на българския кан. Тези два християнски знака се смятаха обикновено като доказателство, че надписите са издълбани или съставени от гърци християни.  Обаче в случая се касае пак за подражание или възприемане на една практика на византийската императорска канцелария. Това са т. нар. invocatio symbolica и monogrammatica, които стоят обикновено пред императорската титла във византийските официални документи вм. invocatio verbalis,  а също във византийски строителни надписи.”(Бешевлиев, 1992, стр. 83). Глупаво-наивното обяснение на Бешевлиев   за подражателния кръстен знак и имитативното християнство на Муртаг  изглежда е предназначено за деца в предучилищна възраст или за хора в неравностойно ментално положение. От Иречек през манипулатора Златарски и компания в продължение на 150 години българската историография разпространява клеветата, че Муртаг е гонител на християните. Единственото свидетелство за това е грубия ватикански фалшификат на гръцки език от средата на XVIII век „Мъченичеството на светите славни 15 тивериуполски мъченици”. (вж. моето изследване „Историческата и агиографска измама „15 тивериуполски мъченици” и българското участие в нея” –  https://iliyanv.blog.bg/history/2021/10/15/istoricheskata-i-agiografska-izmama-15-tiveriupolski-mycheni.1784222  ). В Златната книгата на българските исторически научни глупости  ще остане завинаги вписано „откритието” на Бешевлиев, че Омуртаг е тангрист. Именития ни кабинетен епиграфист и филолог, се позовава на един надпис върху начупена мраморна колона от Мадара, върху която са запазени само няколко ясни букви, но категорично липсва думите „Муртаг” и „Тангра”. Така от историческите свидетелства и пасквилите на неколцина български историци с нисък праг на интелигентност  излиза, че Муртаг е едновременно християнин, елинист и тюркски езичник. Рекорд, достоен за вписване в книгата за световните рекордите на Гинес. В контекста на установените категорични факти мога да заключа – базилевса кана сюбиги Муртаг е  най-вероятния покръстител на българите.

 

 

 

 

 




Гласувай:
4



1. dobrodan - А как би коментирал това?
21.01.2023 14:06
https://tangrabg.wordpress.com/2013/06/07/omurtag-kinamon-teofilakt/

Омуртаг, след като принесъл тържествено жертва и по този случай приготвил богата трапеза заповядал на доблестния Кинамон да седне на трапезата и да се нахрани заедно с другите началници." Кинамон отказал да яде от идоложертвеното. В завързалия се спор с кана Кинамон казал: "А тези разни богове, които Вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения - слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората". В крайна сметка Омуртаг го оборва: "Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя." и го праща в затвора.

Мога да ти посоча и други писмени източници.

цитирай
2. kirk - Много добре!
23.01.2023 20:00
Изключително интересно и ново с приносни елементи! Това за св.св.К. и М. няма защо да го споменаваш, след като не можеш да го аргиментираш. Има и други детайли с които не съм съгласен, но като цяло - търсиш и намираш обективната истина, което е много добре. Освен всичко за княз Борис- Михаил има и друг неприемлив феномен. Обявен е за покръстител, за какъвто руснаците обявяват и сексуалния маняк Владимир Ясното слънце. Питам се за какви християни се имате, щом не разбирате, че покръстител може да бъде само християнски духовник, а не езичник?! Представата, че покръстването се извършва в купели в църкви е конгениална!!! Освен тоеа никакво масово покръстване не е имало, а част от славяните били покръстени по-рано, защото в Славиниите са регистрирани бунтове срещу безплатното им изпольване от фанариотските свещеници за строителни и др. работи по църкви и манастири.
цитирай
3. kirk - Паралелът между двамата Методиевци е находка
24.01.2023 12:11
Това добре, но щом търсиш точната година, дата, то ще трябва да се поровим във вътрешните борби до схизмата при патр. Фотий, арианството в което обвиняват българите и замесването им в противопоставянето между иконоборците и иконопочитателите. Щом Куфара е рисувал хора, значи е от иконопочитателите, може би прибежник по време на гонения от страна на иконоборците. Моята догадка е, че пак се касае за неграмотен лапсус и правилното име е Калафат! Обаче е по- известен като Михаил и той е кръстник на хана, а не императорчето!
цитирай
4. marknatan - Илян, правя то официална забеле...
01.02.2023 21:58
Илян, правя то официална забележка, че когато използваш чужда работа се посочва съафтурът. Така, както съвестно си посочил Гербов, посочи пълният член на школата на ист анарх за автор на " новинката ", както правилно е оценил кърк в блога новото в компилацията, че под художникът Методий е представен най-великият константинополски патриарх Методий. Тоже постановката, че няма покръстване, българите от иконоборци се присъединяват към победилите иконопоклонниц8, по времето на същия този " художник " Методий, убедил ги да "станат" християни. ...преди да си фърлил бомбата, че Митодий е и брата Грим, който научил прабългарите на словото...божие
цитирай
5. iliyanv - Прав си, Марк ...
02.02.2023 07:21
Че и твоя любим историк Ганчо Ценов е писал за иконопочитателя патр. Методий. Макар, тази история да не е съществена по темата, тъй като все пак има формален акт на забрана на езичеството.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliyanv
Категория: История
Прочетен: 350570
Постинги: 69
Коментари: 440
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031