Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2016 20:15 - ЕМИН АГА БАЛТАЛЪ - 4
Автор: planinitenabulgaria Категория: История   
Прочетен: 1886 Коментари: 0 Гласове:
3



 
ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

В околностите на Айтос Кара Иван настигнал шайката иа Кара Фейзи. явил се пред него в позата на обиден от Еменаа и му предложил да мине под негов байрак, като изразил заедно с това признание към неговата слава и юначество.

Трябва да е имал и артистични заложби Кара Иван, защото Кара Фейзи повярвал на думите му и двамата си стиснали ръка за задружни действия. Няколко дена след това те заедно нападнали, ограбили градеца Айтос и се оттеглили иа лагер в село Енидже-кьой. Първия ден те делили плячката, пили, яли, веселили се, а на втория през ноща, когато всичко се успокоило и заспало изведнъж запукали пушки.

В лагера се понесли викове и започнало грозно клане, което траяло, докато шайката на Кара Фейзи била изтребена, а самият предводител намерил уж смъртта си от ножа ка Кара Иван. Когато слънцето изгряло, нощните победители натоварили на колите цялата айтоска плячка и тържествено се завърнали в Хасково с „тюлюмбеци, зурни, тъпани и пушечни гърмежи, весело посрещнати от хасковските жители, които им поднесли вино, ракия и разни гозби.

Тогава още, на това посрещане Емин ага дал почетното прозвище на Кара Ивана - „гази Кара Феиз”.

Победител на Кара Фейзи, или просто Кара Феиз”.

Историята е правдоподобна: възможно е да е имало наказателна експедиция срещу Кара Феиз и да е успял Кара Иван да го разбие.

Възможно е във връзка с това да са му дали прякора „Кара Феиз”, но що се отняся до смъртта на прочутия кърджалийски главатар официалните документи недвусмислено говорят, че Кара Феиз е бил дълго време след 1799 година жив и много още кърджалийски подвизи е извършил през годините 1803, 1804 и1805, когато при една нова амнистия той става дори аян на Филибе (Пловдив).

Бе могло да се очаква, че след изобилната кърджалийска “жътва" през 1798 година Емни ага ше се отдаде на почивка, но краткотрайният мир между Осман Пазвантоглу и султана, сключен през ранната пролет на 1799 година, през летните месеци неочаквано се .изпарява”, защото султанът „забравя" да даде обещавания на видинския отцепник везирски чин заедно с трите конски опашки, символизиращи тоя най-висок в империята сан.

При това положение Пазваитоглу отново насъсква кърджалиите и те подновяват своите действия край Одрин, но за кратко, защото Селим изпраща трите опашки, вълненията секват", а разбойниците изведнъж изчезват.

Изчезват, но не за дълго. На 22 декември 1799 година малко преди Коледа кърджалиите връхлитат съвсем неочаквано откъм Ново село. Троянско, и през Стара планина, по пъртината, направена от едно “пленено" от даалните свинско стадо, се явяват при Калофер.

Веднага щом идват в Калофер, те запалват плевните и къщите в покрайниннте на града и сключил и по този начин „огнената обсада", започват да ловят и мъчат хората. Според историка на Калофер Н. Начов даалните туряли на мъжете нажежени тава на гърдите н нажежени вериги на шията, за да изкажат скритото имане.

„Младите булки и момите чернели лицата си със сажди и се криели по тавани и по зимници, но пияните кърджалии ги намирали, умивали ги и заставяли да им сложат ракия и кисело зеле".

Някои по-юначни хора се промъквали през комшулуците, избивали кърджалиите, взимали им конете и бягали кому където виждали очите.

Мнозина потърсили убежише в Карлово, но сетне* когато и Карлово било на свой ред „бастисано", останалите живи калоферци извратили хора там, за да откупуват от кърджалиите заробените млади момчета и момичета.

Оттогава е и калоферскате песен:

Пушка се пукна в Мара Гидик,

ей, завалийо Емин ага,

дей гиди калоферци...

посветена на убития уж от калоферците Емипджик.

Ето и домашното известие за опленяването на Калофер, според както го е записал даскал Тодор в своя летопис:

„В лете 1799, кога даруваше султан Селим и пущаше влъви по Уруммелли, та гореха градове и села и стана тогава пленство на Калофер - месяц декември 22 ден. Такава неволя нападна християни, та ги в огън изгориха и (в) други маке (мъки) да изкажат кой (какво има)."

Че Еминаговите бюлюци не са се задоволили само с „алтън Калофер", се вижда от едно писмо с дата 22 март 1799 година, в което четем:

„И ония даглие, що беха на Калофер, отидоха по комшиите, а други са още на Пазарджик, колят и горят селата. И Панагюрище изгориха."

„Комшиите" са вероятно сопотненци и карловци, а що се отнася до Панагюрище, „съсипването" му е било така жестоко - вероятно поради оказаната съпротива, - че цели дванадесет години това цветущо селище е било мъртво пепелище. По-нататък събитията се сипят с такава бързина, че вече не може човек да се оправи кой, къде и какво граби и опожарява.

В рапорта си от 28 март 1800 година пруският дипломатически представител в Цариград барон Кнобелсдорф съобщава, че „разбойническата дружина се устремява към Родос и Силиврия, а шефът е Кара Фейзи, аян на Хаскьой, голям град близо до Силиврия".

Както в много други случаи и това донесение Кнобелсдорф изгражда върху слухове и затова е сгрешил местоположението на Хасково, като го обозначава до Силиврия.

По същия начин той може да е сгрешил, обявявайки Кара Фейзи за аян на Хасково, освен ако за кратко време наистина Кара Фейзи е успял да отнеме от Еменаа аянството на Хасково.

А може пък да става в случая дума за Еминовия бюлюкбашия Кара Иван по прякор Кара Фейзи. Все едно как е, два месеца по-късно, на 28 май 1800 година, Кнобелсдорф уведомява своето правителство, че султанът е отсякъл главата на измирския паша, защото, след като бил заградил кърджалиите, дал им възможност да изчезнат срещу сто и трийсетте камили плячка, която те му били отстъпили.

Не пише в тоя рапорт за кои кърджалии става дума, но има косвени данни, че измирският паша е имал работа с Еминовнте кърджалии. За това ни говори оня пасаж от биографията на Емина, където Ст. Заимов въз основа на Марковите записки разказва как бил той преследван от „царските войски" под командуването на двамата паши: измирския и Гюрджи паша.

В станалата между Свиленград и Харманли битка кърджалиите победили. Повечето от царските войници дезертирали и се присъединили към бюлюците на Еменаа, а самият Гюрджи едва успял да се спаси зад дебелите стени на Одрин.

После обаче, когато се върнал той в Цариград, „пашите го обвинили в измяна и подкуп; султанът заповядал, главата му отлетяла, а имуществата му взели за сметка на султанската хазна" - приключва Заимов въпросния пасаж.

Заимов е издал своята работа за Емин ага през 1891 година, седемнадесет години преди в Сборниците за народни умотворения от 1908 година да бъдат публикувани дипломатически доклади за кърджалиите, сред които се намира и рапортът на Кнобелсдорф за екзекутирането на измирския паша.

С други думи, Заимов ни е предал едно наистина неповлияно от литературата известие с тая разлика, че той приписва съдбата на измирския паша на неговия колега - Гюрджи паша.

Независимо от тая неточност, известието на Ст. Заимов ни дава възможност да установим, че злощастният измирски паша е имал работа тъкмо с Еминовнте кърджалии, тях е преследвал той през май 1800 година, а след това освободил срещу отстъпените му сто и тридесет камилски товара плячка.

Все по същото време, когато се разиграва драмата с измирския паша, „султанът и даалпиците" нападат и опожаряват Елена.

„Дивата и свирепа кърджалийска орда (пише Преслав Кършовски в своята книжка за кърджалийското нашествие в Елена) нахлува в града със свирни, биене на барабани, диви викове и пр... Предали се на обири, грабежи, палежи, убийства, кланета и на низките скотски инстинкти - изнасилвания на невести, моми и момичета, оскотелнге кърджалии най-сетне прибягнали към опожаряването на града; запалват го и със същия салтанат, и със свирене, биене на барабани, викане, гърмежи и прочие го напущат и си заминават”.

След разорението на Елена била изпратена делегация в Цариград да измоли позволение от султана еленчаннте да си съградят каменно кале. Разрешението било дадено, а събитието записано в една богослужебна книга със следните редове:

„Да са знай куга отидуха в Цариград поп Дойну, Йоан Кършув и X. Панайот, за калету, на вознесение господне, сене (година) 1800,"

Разорението на града Елена даскал Никифор записал на дневника си в следния пасаж:

„1800 година. И тази година додоха даалийците със Султана (Герай) в Елена, на Гергевден и изгориха църквата Свети Никола."

Бурният за Османската империя XVIII век завършва през 1800 година с повторното разграбване на Жеравна от една сборна кърджалийска кавалерия, в която е отбелязано участието на Еминовия съсед по каза - Сюлеймана Токаджикли, аянинът на Султанери.

В кървавите хроники от 1800 година името на Емин ага не се споменава, но едва ли е за вярване, че докато другите са грабили, той е прекарвал времето си в пост и покаяние.

Кърджалийските грабежи продължават и през 1801 година с разоряването на Тетевен, връхлетян от даалиите на 1 март пак „с биене на барабани и свирене на музики. Нападателите събличали голи жертвите си - моми, жени и млади момчета, мятали на раменете им отпред и отзад нанизи с жълтици до под пояса и така накичени са ги заставяли да им играят на чом-пари". Градчето след това било, разбира се, опожарено.

След кратко затишие, през 1802 година есента новоназначеният пловдивски бейлер-бей Али паша Тепеденли прави опит да потуши размириците в Румелия и да прогони „могъщия аян Токаджик", но не успява нито в едното, нито в другото”.

Следващата 1803 година през май Али паша Янински отново се сблъсква с румелийските аяни и те му обявяват - както Кнобелсдорф се изразява - „открита война - И ето Към том събше ни подава една „връзка” свещенник Кожухаров в една своя статия за Емин ага, публикувана през 1893 година в сп. „Китка”, където се разказва за опита на „арнаутите по предводителството на Тенедалян да покорят Еминаа".

„Емин ага (пише Кожухаров) се укрепил в Гидикли и почнал да се брани. Арнаутите денем ходили да се бият около Гитикли, а ноще - понеже било зима - дохождали да нощуват и Хасково. Това се продължило близо три месеца. Най-после Еминаа тайно се съгласил с хасковци и една нощ ненадейно нападнал града.

Гражданите почнали да убиват арнаутите отвътре; и те, като видели каква е работата, почнали да бягат, но Еминаа ги гонил и убивал чак до Пловдив. В тая битка байрактарят Юргата Иван хванал до четиридесет души живи арнаути и ги довел пред Еминаа, който го наградил с едно „аферим", а арнаутите заповядал да изколят като овци."

Това историческо предание, очевидно, съвпада напълно с по-късно публикуваните рапорти на Кнобалсдорф за конфликта на Али паша Тепеденли (Тепеделян) с румелийските аяни.

Несъмнено е, че сред тези бунтуващи се аяни е бил и нашият хасковски султан Еменаа, който през 1803 година - според друго едно известие - става най-сетне законен аянин (диктатор) на Хасково, вероятно след спечелената победа над бейлер-бея Али паша.

И след това „повишение* обаче умиротворение не настъпва нито в Хасково, нито в Румелия - „отново заляна" през 1804 година от разбойниците и преди всичко от шайките на Кара Фейзи.

„Чудно е (пише Кнобелсдорф в един рапорт от 24 юли 1804 година), че малкото число на разбойниците, което не надминава повече от пет хиляди души, може да отстоя срещу две армии от по десет-двадесет и пет хиляди всяка, които ги обграждат отблизо.

Напоследък (продължава пруският полковник да се чуди) те са били заградени близо до Родосто и на другата заран щяла да започне атаката, която е трябвало да ги разкъса и довърши, но в това време се получава писмо от Портата да се отложи нападението с 24 часа и разбойниците си отишли."

Очевидно, екзекутирането на измирския паша никак не е подействувало на дебелоглзвите паши, а и дворцови сановници, които покровитедстаували тайно кърджалиите срещу даваните им богати и пребогаги подкупи, та все намирали как да осуетят опитите за тяхното залавяне.

Ето защо размириците не секват нито през 1804 година, когато румелийският генералисимус Ибрахим наша успява все пак да подгони „шайките" на Токаджикли Сюлеймана, а него самия да обезглави, нито през следващата 1805 година, когато отново му е възложено да възстанови „реда и спокойствието" в пламналата от „революционен огън" и „гражданска война" Румелия. Как е протекла борбата на генералисимуса Ибрахим с „размирниците" не знаем, но е известно от рапорта на барон Кнобелсдорф, с дата 9 септември 1805 година, че „главните началници на разбойниците в Румелия" свързват мир с Портата, която ги „надарява с управлението на същите окръзи, където са извършвали обирите си".

Тази нова четвърта, а може би пета или шеста поред спогодба с някои от кърджалийските главатари Селим III предприема вероятно във връзка с опитите му за потушаване въстанието в Сърбия и подготовката за нова война срещу Русия, която ще избухне през 1806 година и с едно прекъсване от две години — ще трае до 1812 година.

Мирната спогодба с кърджалийските главатари има, изглежда, известен успех, защото произведеният в чин капуджибашия аянин на Бургас Дели Кадри заминава през май 1806 година заедно с другия разкаял се кърджалия Исмаил Сирозлу (Серески) на воина срещу сърбите. Една конна армия от шест хиляди души кавалеристи изпраща към Сърбия и Осман Пазвантоглу, но в боевете с оглавяваните от Кара Гьорги сръбски въстаници тоя отряд претърпява поражение, а Пазвантоглу, научил за това, се поболява от мъка и умира на 5 февруари 1807 година.

Кротувал ли е Емин ага по туй време и вместо да граби е събирал данъци; а вместо да развърта ятагана е наглеждал своите орачи и копачи? Или запазвайки външното приличие, е участвувал тайно в грабежите чрез верните свои бюлюкбашии, за да делят заедно награбената плячка?

Всичко това засега не е известно, но се знае, че смъртта на Пазвантоглу е била за Еминаа голям удар, защото с видинския властелин той загубва не само своят главен съюзник, но заедно с това своята надежда да се добере чрез него до заветната си мечта – хазнатор на Османската империя.

Смъртта на Пазвантоглу, който почти всяка година след 1794 разгромявал по една султанска армия, е зарадвала по всяка вероятност Селим III, но и той не е имал достатъчно време да се наслади на тая радост.

На 31 май 1807 година, четири месеца подир смъртта на Пазвантоглу, противниците на неговите реформи - еничарите, го свалят, хвърлят го в зандана, а на престола възцаряват неговия племенник Мустафа IV.

Изтребени са и съчувствениците на Селимоните реформи, а придобилите кураж и нова сила от погубването на Селима кърджалии отново се оживяват и започват своите грабежи, в това число и нашият Емин ага.

За размера и посоката ка неговите подновени върлувания съдим по един махзар с дата 5 септември 1807 година от жителите на Карлово и нахията Гьопса, в който се казва, че „опирайки се на подкрепата на някои лица от Пловдив и Пловдивско, Еминаа минал през тази каза, набирайки войска и извършвайки известни безчинства. Когато неговата дружина се увеличила на две хиляди души, той предприел нападение на Гьопсата, където изгорил много села, избил мирните хора, ограбил имуществото им и отвел добитъка им към Хасково."

Научаваме също, от други документи, че двама от подвластните на Емни ага кърджалийски главатари, а именно ел хаджи Еюб ага и Ахмед Ариф ага „се грижели по същото време - 1807 година — за „реда" в цяло Пловдивско и отбивали нападенията на новопоявилия се главатар Дервиш бей".

Тези документи ни показват между другото начина, по който са се увеличавали кърджалийските дружини - по време на походите от примъкнали се към тях жадни за слава и богатство авантюристи, а освен това, че кърджалиите са имали своите надеждни помагачи и съчувственици между местните първенци, които са улеснявали техните зулумства срещу пай от плячката и най-сетне, че анархията след свалянето на Селим III очевидно се е разпалила и обхванала притихналата за кратко време Източна Румелия.

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА 1808 ГОДИНА, ЕМИН АГА - В ЦАРИГРАД. ОБРАТНИЯТ ПЪТ КЪМ ХАСКОВО И ОТНОВО КЪРДЖАЛИЯ

Навъртането на Емин ага през лятото на 1807 година в крайпловдивската нахня Гьопсата не е никак случайно и не е за първи път. Филибе (Пловдив) е една от заветните мечти на Еменаа; Филибе е по онова време седалище на белер-бея и завладяването му само по себе си е изравнявано с тая висока длъжност, да не говорим за плячката, която би дал в ръцете на хасковския аянин тоя най-многолюден и богат румелийски център.

Освен това за Еменаа ще да е било особена примамка по същите улици, където някога е минавал като лукопродавец, с кирлива гъжва на главата - да мине като всесилен предводител с атлазена чалма върху белия си ат, край сведените глави на пловдивските бели кокони и подгърбените в поклон бейове и челебии.

Ето защо наедрелият от плячка кърджалийски вълк ще обикаля много често здраво пазената пловдивска стара кошара и ще се опитва неведнъж да скочи вътре. Затова през 1807 година той се навърта по Гьопсата, граби и опожарява не без съдействието на своите пловдивски съмишленици и приятели; затова през следващата 1808 година той отново се насочва към Филибе (Пловдив) начело на осем хиляди души, тоя път с намерението да не се връща, докато не го превземе.

Укрепеният и въоръжен обаче с топове град оказал упорита съпротива. Несвикналите на топовни гърмежи кърджалийски кончета се плашели и няколкото атаки пропаднали, преди Емнновата кавалерия да достигне градските стени. В това положение се намирал Емин ага, когато при него дошла неочакваната новина, че сераскерът (главнокомандуващият) на Дунавската султанска армия, русенският аянин Мустафа Байрактар се е отправил с войските си към Цариград с намерението да свали наложения от еннчарите султан Мустафа IV и да възкачн на престола отново Селнм III Благородни.

Татаринът, който донесъл това известие канел Еменаа от името на Мустафа Байрактар да участвува в контрапреврата, разбира се, със съответните обещания, че при благополучен резултат двамата ще си поделят властта и всеки ще получи своя „кардаш-пай” (равен дял) от плячката.

Предложението е малко странно даже за един Емин ага, който през цялото време, докато султанът-реформатор е царувал, се е борил срещу него й неговите проклети реформи - сам и като съюзник на Пазвантоглу, а сега изведнъж Мустафа Байрактар го вика, за да възкачи пак сваления султан и да застанат зад отменените негови реформи.

Всеки би се поколебал да налравн това политическо салтомортале, но не и Емин: преценявайки, че предложението на Мустафа ще му даде възможност да осъществи (най-сетне!) своята отколешна мечта - хазнатор на Османската империя, - той плюе на всичко и приема предложението на Байрактаря да участвува в контрапреврата за възстановяването на Седим III.

Преди обаче да потегли към Истамбул, давайки си вид, че е склонен да пощади Филибе (Пловдив), Емин ага успява да измъкне един нищожен откуп от пловдивските челебии и чорбаджии и обръща гръб на бейлербеговата столица, за да поеме към Истамбул.

През август Еминовите орди се съединяват с войската на Мустафа Байрактар недалече от Истамбул и след като уговарят окончателно условията на съюза, започват съвместно действие за възстановяването на Селима.

Започват с една странна от всякакво гледише малка военна „операция", извършена посред бял ден с един само конен ескадрон румедиоти, които спокойно и дружелюбно се придвижват към Истамбул и влизат в столицата, обявявайки, че искат да се срещнат за преговори с великия везир Кабакчиолу. Проникнали обаче въз везирството, стоте отбрани главорези изваждат калъчите, нападат великия везир, заколаат го, а след това - все така спокойно се изтеглят под слисаните погледи на обърканите от невероятната случка царнградчани.

Докато еничарнте се опомнят от тая „случка”, Мустафа Байрактар нахлува с конницата си в Истамбул заедно с Емина и обсажда султанския дворец. Водят се кратки, но безуспешни преговоря с дворцовата стража за отваряне на здраво залостеяата „Висока порта”, сподирени с щурмуване от специално въоръжените с брадви „румелиоти". Първо място сред тези брадвари заемал, както се твърди, самият Емин ага и неговите бюлкжбашии, откъдето е .и прозвището на Еминаа „Балталъ" - брадваринът, секирджията. Когато насилената от брадварите дворцова порта най-сетне се отваря, втурналите се през входа румелиоти виждат пред себе си напреки сложен на входа токущо удушения бивш султан Селнм III.

Докато смутените румелиоти начело с Мустафа Байрактар се суетели край трупа на Селима, стъписани от смъртта на човека, когото искали отново да направят султан, при тях се явява един от дворцовите евнуси и довежда пред Мустафа Байрактар непознат осемнадесетгодишен, целия в сажди момък. Оказва се, че това е вторият племенник на Селим III - Махмуд, по чудо спасил се в един комин от джелатите на Мустафа IV, конто ималн заповед да го удушат.

При радостните възгласи на румелиотите още същата минута пред трупа на удушения Селим за нов султан е провъзгласен Махмуд II, низвергнатият Мустафа е на бърза ръка изпратен с помощта на удушвачите при своя чичо Селима, а Мустафа Байрактар е назначен за велик везир.

Как ли ще е трепнало сърчицето на Кърджалъ Емин ага Балталъ при поемането на везирския печат от неговия съюзник Мустафа Байрактар в очакване малко подир това той самият да получи ключа па държавната хазна! И как ли му е загорчало в устата, когато пипналият държавното кормило Мустафа Байрактар отклонява кандидатурата на Емина за държавен хазнатор!

Идва най-сетне и реда и Емин ага да бъде веднъж излъган и заставен, макар и със скърцане на зъби, да се оттегли. На него му е идвало в ума навярно да се улови за ятагана, но той очевидно не е смеел да си премери силата с мощния Байрактар, единствения от пашите, който е можел да се похвали, че е нанесъл победа над Пазвантоглу по време на междуособната му разпра с Исмаил ага Тръстениклията през 1803 година.

Що се отнася до Мустафата, той е познавал, изглежда, много добре Емни ага, за да повярва, че тоя кърджалийски вълк може да се превърне във вярното онова куче, което на него му било потребно за доброто пазене на държавната хазна. За това дава „пътя” на своя несигурен съюзник и го изважда от „голямата игра”.

Преди да направи това, изглежда, че великият везир Мустафа Байрактар известно време е отлагал разчистването на сметките си е Еминаа, докато да разгони противниците на преврата и да организира новия военен корпус „низами-джедит”, в който влизали като сегбани (солдати) много еничари и бивши кърджалии. (Твърди се, че някои от тях носели върху калпаците си украшения от злато, маргарит и елмазм от пет до десет хиляди гроша.)

В началото на октомври Мустафа Байрактар решил да събере на съвет всички румелийски и анадолски паши, аяни, по-видни главатари, бейове и деребейове, за да одобрят сторените преобразования.

Именно по туй време изглежда, че е настъпил разривът между великия везир и Еминаа, та разлютеният кърджалийски главатар открито се противопоставил на новата войска и забранил на зависимите от него управници и кърджалийски главатари да вземат участие както в съвета, така и в новия военен корпус.

След всичко това естествено Емин ага е трябвало да напусне заедно със своите бюлюци Истамбул, заканвайки се открито на султана и великия му везир, че скоро ще ги види обесени на „Ат мегдан”.

Заплахите на Емин ага подействували на мнозина от румелийските аяни и те не се явили на свикания от Мустафа Байрактар съвет на пашите през октомври. Това обаче не попречило другите да одобрят преобразованията на Мустафа Байрактар и създаването ка новата войска „низами-аскерие".

Междувременно Емин ага Балталъ поел със своите дружини обратния път към Хасково, само че не направо, а през Силиврия, Родосто и Шаркьой - за Гелибол, с намерението да ограби тоя град и увеличи огромната и без това плячка, придобита от Стамбол, която „вървяла" подир бюлюците му, натоварена на кервани от катъри, камили и коли.

И ето че тук, край Гелибол, кърджалийският късмет на Еминджика като че ли му изневерява за първи път, а в лицето на коменданта на Гелибол - Мехмед Али паша той си намира, както се казва, майстора.

Съблазнен от идеята да обсеби Еминовата плячка, Мехмед паша въоръжил цялото християнско и мюсюлманско население в Гелнболско срещу кърджалиите, които били разбити и обърнати в бягство, а имането им - присвоено и поделено между самия Мехмед, султана и великия му везир - Мустафа Баирактар.

Преследвани от гелиболския паша до към Свиленград, Еминаговите бюлюци се разпръснали на малки чети, откъснали се от главатаря си и се ройнали из Югоизточните Родопи, а обявеният за „изменник на престола" Емин ага едва успява да се добере до Хасково, за първи път - с празни ръце.

Смутен и озлобен, хасковският властелин влиза в тайни връзки с недоволните от Мустафа Байрактаря еничари и ги подтиква към нов бунт, като ги подпомага и подкупвг. Усилията на недоволните от новия велик везир еничари да обърнат нещата в своя полза се улесняват твърде много от самия Мустафа Баирактар: през втората половина на ноември 1808 година, в навечерието на рамазана, той разпуща своите войници-румелиоти, за да прекарат празника по родните си места, и подпомага по този начин тъмните кроежи на враговете си.

Един ден еничарите неочаквано се вдигат и нахлуват във везирския дворец. Мъжественият Мустафа Баирактар с петдесет души свои телохранители в продължение на два дни отбива атаките на своите душмани, докато най-сетне ги увлича в складовете за барута и хвърля във въздуха себе си, своите съратници и преследващите го около петстотин и повече еничари.

Новата войска потушава този еничарски бунт, но все пак с премахването на Мустафа Баирактар Кърджалъ Еменаа се спасява от един наистина силен и опасен враг, което му дава възможност да се задържи като властелин на Хасково и кърджалийски главатар.

КЪРДЖАЛИЙСКАТА ВОЙСКА - СТРАТЕГИЯ И ТАКТИКА.

ПОСЛЕДНИТЕ „ПОДВИЗИ" НА ЕМИНА СЕКИРДЖИЯТА И ... ПОСЛЕДНИТЕ МУ ДНИ

Наличните исторически сведения за последните пет години на Емин ага са наистина малко, но те са достатъчни, за да си направим заключението, че той и през тези години си остава все същият кържалия, както и преди, с тая разлика, че заедно с това е и владетел на чифлици едва ли не във всяко хасковско село, че събира данъка десятък от поданниците на своето кърджалийско владение, където той е самовластен господар със собствена войска, бюлюкбашии и дори с хазнатор (ковчежник).

За хазнатор Емин ага отбрал едно красиво и лукаво хасковче с подвижен ум. което играло в неговият щаб за известно време ролята на сьгледник и таен куриер. Опрян на своето имане, на своите чифлици и на прочутото си име, Емин ага е можел да събере, както се твърди, до към 12 000 “нефери", раздеделени в много бюлюци, всеки от около 500 души, командувани от предани бюлюкбашни.

Сред тази пъстролнка военна сбирщина имало, както вече споменахме, и доста българи, което ви кара да си зададем въпроса: какво са търсили българите сред даалиите и арнаутите на Еминаа? За какво са се събирали те под Еминовите знамена, за какво са се били и на какво са се надявали?

Недалновидно би било да предположим. че единствената подбуда за превръщането на мирните български селяни в кърджалии ще да е грабежът, плячката в жаждата за отмъщение - за тези, конто са имали на кого и за какво да отмъщават.

За българите не е било без значение, че кърджалиите воюват срещу омразното им султанско царство; защото разгромът на това царство ще да е било за тях една многоочаквана желана перспектива, нзход от политическата и социалната безизходица. Друг е въпросът, че кърджалийското движение се изражда, и става инструмент за печелене на власт и богатства в ръцете на крупните кърджалийски главатари.

Българите са се надявали на друго и това личи от обстоятелството, че много от тях израснали по-сетне от кърджалия, във видни борци за “християнска свобода”.

Така завършили своето кърджалийско поприще двамата най-стари Еминови бюлюкбашни - Пехливан Кузю н Кара Георги - като участници в гръцкото въстание. Подобна е съдбата на Кондю войвода, известен кърджалия от сближите на Гушанц Али, който минава през 1806 годнина към сърбите и участвува в тяхната борба за освобождение като командир на отряд.

Подобна е съдбата на хайдут Велко - започнал като Пазвантов кърджалия и завършил като именит войвода, главатар на отряд срещу османските поробители по време на сръбското въстание. Такава е горе-долу и съдбата на легендарния Индже войвода, един от най-известните кърджалийски главатари, завършил живота си в бой с турците на реката Прут.

Много са още примерите в тази насока и те определено подсказват, че за българите кърджалийството не е било само едно бойно поприще за каляване на юмруците и за грабеж, а една (повтаряме това) политическа перспектива и надежда с дълбок социален и психологически подтекст.

Но да се върнем към кърджалийската „война". Понякога бюлюкбашинте на Емин ага сами отивали да „плячкат", понякога се събирали в по-големи съединения, но винаги под надзора на своя баш главатар, който прибирал лъвския пай от награбените предмети и богатства. За редовните ратници кърджалийските главатари усвоили званието „нефер" - както се наричали редниците и в новата войска „низами-джедит". Ония от неферите, които се отличавали със своето юначество и храброст, получавали званието „кабадаи" от „дай" - вуйчо, бачо, в смисъл на юнак, побойник, ала „каба" - суров, неизпечен, непълноценен още юнак.

Това звание се давало на българите, за да не се дразни честолюбието на турците, макар че българите -„кабадаи" в Стара Загора, Сливен, Котел, пък и в кърджалийските дружини не падали по-долу по юначеството от своите съратници - мохамедани.

От кабадаите Емин ага подбирал своите най-близки другари по оръжие, които го придружавали в мирно време и в бой и образували личната му гвардия. Всеки в кърджалийската дружина получавал точно определен дял от плячката в зависимост от заслугите, като в замяна на това имал грижата сам да поддържа своето въоръжение и облекло.

Еминовите кърджалии били въоръжени с известните дългоцевни пушки, произвеждани в пашакьойските и хасковските тюфекчийници, наричани „кърджалийки". Заедно с тях са се употребявали и други - „каранфилки" с шесттръбови дула и „гегалийки” – употребявани главно от кърджалиите - ариаути.

В зависимост от украсата имало пушки теллии" - с вбита в кондаците им сребърна тел, „седефлни" - ошарени със седеф и мидени черупчици, а още и „пушки дремсъзни", в които можело да се насипва барут без мярка.

Всички тези пушки се пълнели през цевта с фишеци от барут „джепане" - куршуми или сачми.

Понякога пълнели пушките е по два куршума, свързани с една телена спирала, която се развивала след изстрела и движена от въртящите се куршуми, можела да сече като нож.

Куршумите се потапяли понякога в отрова „сюлмен" и тогава се наричали „зехирлии" — отровни.

Освен с пушки кърджалиите се въоръжавали и с пишови, най-често с пищовите, наречени „демир тепеллии" - с железни дръжки и дълги цеви. Такива дългоцеви пищови носели главно ездачите, защото цевите стърчали навън от пояса, та ако случайно пълният пищов се „бушандисвал" (изгърмявал) - да не засегне конника.

Употребявали се още пищовите „сърма-демирлии" с цеви, изковани от желязо, размесено със сърма, пъстри на вид и неръждаеми.

Някои от пищовите се носели окачени и през рамото на върви от гайтан, а гайтаните се украсявали с алени пискюли.

Много съществена част от въоръжението на кърджалиите съставляват обикновено гърбавият, извит към острието ятаган с бели или черни кокалени дръжки, украсени с корали, седеф, златни или сребърни гвоздей чета, телчета и накрая с „уши".

Както вече споменахме, повечето кърджалии са били ездачи: главатарите, бюлюкбашиите и съратниците им кабадаи - на коне, а неферите - повечето на катъри и на мулета.

Много издръжливи на глад и студ. на дълъг път и тежък товар „твърдоглавите" кърджалийски мулета, снабдени с кожени чували и мешнненн дисаги за пренасяне на плячката, са били почти незаменими, съчетавайки ездитните нужди с товарните. Снабдени е високи дъски отзад, седлата на кърджалийските коне и мулета прикривали при отстъпление като с щит бягащите конници и ги бранели от куршумите на враговете им.

Що се отнася до Еминовата кърджалийска тактика, любопитно е да се отбележат следните характерни моменти. Той е разчитал при своите нападения главно на изненадата и затова връхлитал неочаквано, буреносно, с много рев и шум, за да стресне и слиса своите жертви. В боевете са помагали и гювендиите, преоблечени в мъжки дрехи, грижейки се за кухнята, конете, а в критични моменти и водели бой наред с мъжете,

„Тактическо" оръжие за кърджалиите са били също така грозната външност, която вдъхвала страх и ужас, и преди всичко името „кърджалия".

В зависимост от задачата Еминовата дружина се е раздробявала на малки самостоятелни бюлюци или бюлюците са се съединявали в големи орди, какъвто е случаят при повторното нападение над Жеравна и Котел.

Кърджалийските дружини са били много подвижни, способни към бързи и дори светкавични преходи и в това отношение са имали винаги едно голямо преимущество над тромавите пеши войски, съставени от хора, насила мобилизирани и често пъти съвършено необучени.

При появяването на „царска сила" конните кърджалии се пръскали и на бърза ръка се лзпокривали по планините и ставали „неуловими" или пък изтощавали в безплодна гоненица пешите султански армии.

С кърджалийските дружини вървели винаги голям брой тъпанари и зурнаджии, които забавлявали даалиите в бой и след бой, по време на отдих, с маанета и кючеци.

Нападенията започвали с биене на тъпани, дрънкане на тюмбелеци и грозни викове и завършвали пак с грохота на даулите, когато сред опепеленото селище под такта на дивата кърджалийска музика пияните победители разигравали своите обнизани с ограбени нанизи пленнички и гювендии.

Така завършвали Емнновите „победи" през 1793 година. Така завършвали те и през 1808 и през 1810. Разликата между 1793 и 1810 е само тая, че през 1793 година Емин ага е разполагал с хиляда събрани от кол и въже дриплювци, а през 1810 година той е можел да събере под знамената си едно десет хиляди души добре въоръжени кабадаи и нефери, готови да го следват, в името на грабежа, дори до края на света.

Докато през 1793 година Емин ага е бил само един „разбойник", „проклетник" и прочие, след това той ще бъде и „мухасъл", и „мютесалим", и „аянин" на Хасково, и законен владетел на гори, земи, чифлици и четиридесет хиляди глави говеда, кози и овце и претъпкани с имане скриварища.

Докато през 1793 година бившият лукопродавец е трябвало да дели мегдан с третостепенни главатари, като Деведжиоглу, след 1808 г. той е в Румелия един от първите по сила и значение кърджалийски главатари, който открито се стреми към една от трите първи длъжности в Османската империя, а тайно може би към първата.

 

И най-сетне, докато през 1793 година, тръгвайки на поход, Емин ага се изнизвал със своята дружина тихомълком, нечут и невиден от никого, след 1808 походите му се оповестяват с глашатаи - предварително, за да могат хасковчани, и преди всичко жените, да го изпратят. 




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12180236
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031