ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

След тая кървава саморазправа кърджалийският бюлюк, използвайки прикритието на нощта, неусетно приближил до Станимака и призори се намерил пред заспалия град. Щом първата пушка загърмяла - уговореният знак, дружннниците „зафирири" конете, тюлюмбеците забили, ревнали хилядата гърла и шайката нахълтала в улиците на града.

Запукали пушки, заиграли ятагани, писъци, размесени с псувня, процепили зората. Тук-там се завързала борба, но тя била кратка.

Кърджалиите „грабили, клали, пленили” и чак надвечер, когато всичко било обрано и опленено. започнали да се изтеглят към Бачковския манастир.

Сега и пешаците били на мулета (отвлечените мулета от Станимака) и карали със себе си двеста катъра, натоварени с пари, чоха, коприна и жени.

Тая плячка се видяла недостатъчна за лакомите разбойници, та се опитали да проникнат и в Бачковския манастир, но там, предупредени, види се, за намеренията на главорезите, пазвантите залостват вратите на манастира и откриват огън.

Няколко дни тъпкали кърджалиите около манастира, заканвали се, заплашвали и се опитвали да проникнат вътре. Но дебелите стени и дългите шишанета на манастирските пандури и аргати винаги успявали да ги отблъснат.

Най-сетне нападателите се отчаяли и в желанието си по-скоро да се насладят иа станимашката плячка, отправили се към своите свърталища.

Богатствата били разпределени, жените - също.

Започнали нескончаемите кърджалийски оргии и надпреварване в пиянство и разврат. Пленените жени слугували на своите господари, играели им и ги забавлявали, а която отказвала, връзвали краката й на два катъра, обръщали катърите в противоположни посоки и като ги подгонвали с удари, разчеквали нещастната жертва на две.

Тези кървави зрелища смразявали пленените и ги правели покорни и послушни за всичките заповеди и прищевки на полудивите разбойници.

Най-много спечелил от станимашката плячка, разбира се, предводителят Еминаа - „цял биволски тулум", напълнен със злато, камари с коприна и най-красивите жени, конто превърнал в свои наложници.

За това кърджалийско нападение пише в книгата си „Княжество България" и Г. Димитров. Според него от Станимака, която била „съвършено разорена, останала здрава само една къща на „някой си християнин, наречен Мюфтията", и на тая къща се виждали, когато Димитров е посетил Асеновград, дългите едновремешни кермиди.

Първото нападение на Еминаа върху Станимака оставило дълбоки незаличими дири не само в спомените на хората, но и в техния фолклор с народната песен „Кърджалии в Станимака”. Ето и съдържанието на тая „кървава" песен:

Събрали се кърджалиите,

кърджалиите и капасъзите,

та са отишли на Станимака,

та запалили новата църква.

И са разбили до девет врата,

до девет врата - девет железни,

и уловили стари владика,

та го горили, та го мъчили –

отрязали му дясната ръка,

още го горят, още го мъчат:

-Я казвай, казвай, старя владико,

сребро и злато, златни кръстове!

Отговаря им стари владика:

-Не ма мъчете, не ма горете!

А искайте сребро и злато.

Побягнаха си млади полове,

та занесоха сребро и злато.

Не ме мъчете, не ма горете,

не ми режете дясната ръка.

Отрежете ми милата глава!

Ала кръв на земята да не падне,

че ще изсъхне зелена трева,

и ще изсъхнат зелени ниви.

Най-насечете два кола шума!

Те му отсекли милата глава.

Глава се търкаля, езикът дума:

-Брей, ок на тебе боже господи!

Аз нямам майка да ме жалее:

Нека ме жалее ясното слънце,

ясното слънце, макар до пладне.

зелене гора, макар до месец!”

Макар да е художествена интерпретация на събитието, народната песен ни подсказва съвсем определено за безпощадните изтезания, прилагани от кърджалиите, за да отскубнат скритото имане, за ограбването на черквите - изобщо за необузданите изстъпления на тези сурови хора, превърнали Станимака от цветущо селище в пепелище.

Във връзка с първото ограбване на Станимака ще спрем вниманието на читателите върху един султански ферман от август 1794 година, отправен до молдовския войвода Михаил:

„Въпросът е за грижите (четем в началото на тоя документ) които трябва да се положат, за да не се позволи да остане и да не се настани там (във Влашко и Молдова) нито едно лице, като се върнат пак по местата си станимашкнте раи, преминали във Влашко и Молдова вследствие постоянните безчинства на даалийските разбойници... и другите избягали от Румелия хиляда семейства българи, които бяха дошли в Молдова миналата година."

Работата е съвършено ясна: през 1793 година Румелия е била опустошена от кърджалиите и ужасеното население - хиляда семейства българи само от Румелия - търси убежище във Влашко и Молдова.

Тамошните власти го заселват в разрушената от русите гранична крепост Измаил. но там условията били така непоносими, че бежанците се разбягват. Султанът заповяда връщането им в крепостта с изключение „раите от Станимака”.

Три-четири пъти във фермана се повтаря: „да се върнат бежанците от Измаил с изключение раите от Станимака".

Във фермана няма данни за това, дали станимашките бежанци са се върнали в своя град, но по всяка вероятност това е станало, защото през 1810 година възстановената Станимака е отново прицел на кърджалийския грабеж.

Тук му е мястото да отбележим, че при нападението на Станимака са участвували като съюзници и други родопски кърджалийски главатари, като устовския деребей Аджи ага, а вероятно и Мехмед Синап.

Участието на Аджи ага е „документирано” чрез една черковна камбана, която Аджи ага пренесъл в с. Смилян, родното село на жена си, и я поставил на часовниковата кула, съградена от него в същото село за „хаир".

Разорението на Станимака не е изолирано явление, а само едно от многобройните огнища на разпаления през 1793 година всеобщ кърджалийски пожар, обхванал току-речи цяла Румелия.

Едновременно или почти едновременно със Станимака под кърджалийските удари попадат Макри, Димотика, Гюмюрджина, цялата Източнородопска област, Султанери (Крумовградско), цялата Среднородопска област Ахъчелеби (Смолянско), Пловдивско, Пазарджишко, Самоковско, Старозагорско, дори Котлеиско.

Султанските фермани от 1793 година споменават имената на редица кърджалийски главатари, като Селвили Кючук Хасаи, Търновали Келямиоглу, Мефтул Идриз, Мехмед Синап, Дертли Мехмед и много други, да не говорим за видинския отцепник Осман Пазвантоглу, осъден с ферман от 13 април 1793 година иа смърт и обявен за „най-опасен от всички държавен враг".

Всъщност, Пазвантоглу е оня „зъл дух"* който през 1793 година, влизайки във взаимодействие с кърджалийските главатари, раздухва и разпалва анархията в близките и далечните околности на Цариград.

Взаимната изгода в случая е очевидна: в лицето на кърджалиите Пазвантоглу намира буфера между себе си и Селим III, а кърджалиите пък намират в Пазвантоглу вълнолома, дето ше се разбива насочената среощу тях султанска въоръжена сила.

Ето защо отсега нататък дори до смъртта на Пазвантоглу видинският отцепник ще бъде невидимият режисьор иа кърджалийската кървава драма в Румелия, „главата” на размирниците, ръката, която ще ги укротява когато преговорите с Портата вървят добре, или ще отваря саваците на кърджалийския порой - когато султанът ще трябва да се притисне и принуди към отстъпки.

Съюзът между Пазвантоглу и кърджалиите поставя Селим III в много трудно положение, затова с ферман от 17 май 1793 година великият везир и валия на Силистра Зъхнали Хасан паша е натоварен с преследването на кърджалиите, но те успяват да се изпокрият тъкмо в Силистренската област.

В началото ка юли 1793 година „царските войски” обсаждат „въстаналите” кърджалии около Златица, но водачите им - Дертли Мехмед и Мехмед Синал успяват да се измъкнат я да продължат пътя си към родопските свърталища. Потърсен е тогава изход от безизходицата в една необикновена мярка: с ферман от 29 юни 1793 година султанът заповядва да се даде „абсолютна свобода иа всички казалийскн аяни и на раята-християни за отбрана и общи действия срещу въстаналите кърджалии".

По силата на тая заповед за първи път от установяването на турското владичество раите-българк ще се видят с оръжие в ръцете и редом с турците ще отбраняват застрашените от кърджалиите свои селища

Въпреки тая изключителна мярка опитите на Зъхнали Хасан паша през юни 1793 година да обуздае „даалиитеи не сполучват и потушаването на размириците е възложено на друг един, Хасан паша управителя на санджака Чнрмен, с ново напомняне, че трябва да се „позволи на раята да взема участие в боя и смело да се сражава".

Срещу Дертли Мехмеда и Мехмед Синап са изпратени нови войски и безплодната гоненица из планинските проходи на Родопите и Стара планина продължава.

В същото време друг един кърджалийски главатар - Кара Феиз, разорява Копривщица, вероятно и Панагюрище, а Индже войвода се опитва да превземе Котел.

Разбойниците „безчестили и залавяли момичета на десет-петнадесет години, а низостите им нямали край".

„Цялото население избягало от страх за честта и имота си” - четем във ферманите, издадени през нажеженото лято на бурната 1793 година.

В кошарите не останаха овце, а в селата - добитък. Спряно е движението по пътищата и са вече нетърпими мъките и воплите на обезумелите от отчаяние деца и жени."

Ето при това положение, след като султанът се уверява, че няма сили да се справи с настъпилата всеобща анархия, намира изход в едно споразумение, по-право - в една всеопрощаваща амнистия, с която се опитва да привлече кърджалийските главатари към престола, като им раздава придворни санове, офицерски чинове, а по силата на все още живата феодална традиция - вероятно и земи.

Изглежда, че при тази първа амнистия Емин ага е получил, вече и формално завладяното от него село Пашакьой (Войводово), където преуспяващият кърджалийски главатар установява своя военен лагер.

СВЪРТАЛИЩАТА НА ЕМИН АГА

Феодалните владетели са имали своите крепости и кули. Кърджалийските главатари са имали също така своите укрепени убежища (свърталища), които специално за Емин ага са изиграли доста важна роля за усилване на неговото могъщество.

Казахме вече - Гидикли (сега изчезнало) е селото, в което се установява да живее Емин ага, след като скъсва с кираджилъка и търговията на дребно.

Там забогатява той - видяхме как, и там вероятно прави първите си кърджалийски стъпки. После, когато работата му наедрява, той прави от Гидикли своята „домашна”, може да се каже, крепост, където се установяват неговият харем и личната му хазна.

Гидикли се е намирало десет-дванадесет километра северозападно от Хасково в една гънка от най-северните разклонения на Североизточните Родопи, край Гидиклийската река.

Заобиколено от скалисти, насеяни с дупки рътлини, то си е било жива крепост в ония времена, когато по височините му са били разположени Еминаговите сараи, оградени с дебели зидове и бойни кули.

В своите „Исторически разкази от миналите времена” Петко Славейков разказва, че в Гидикли стари турци го били завели в подножието на един „каменлив рът” и му показали пещерите, където Емин ага насипвал някога своите пари, „шейсет катъра сребърен обир”.

Някои автора твърдят, че Гидикли заедно със земите около него било дадено във владение на Емин ага от султан Селим по време на амнистията през 1797 година есента заедно с признание на правото му да събира държавните данъци, част от която е трябвало да изпраща в султанската каса.

Освен това Емин ага се бил задължил да изпраща на султана определено число конници по време на война, откъдето всъщност произлиза името „Гидикли* (Конево. Бадачево).

В Гидиклн Емин ага построил освен големите „конаци” (сараи) за себе си и за многобройните свои избрани по хубост наложници, и подземни скривалища за „безчетното" си имане.

Вместено сред една пресечена планинска местност, прорязана с деретини и деренца, това най-първо свърталище на Еминджика ще да е било едно доста добро убежище, но то е могло да задоволява кърджалийския предводител само в началото, докато дружината му е била още малобройна.

По-сетне, когато се въздига той и започва да се налага струпването на големи конни сили, планинското гнездо Гидикли се оказва тясно и Емин ага установява своя военен лагер в разположеното на десет километра в югоизточна посока от Хасково Пашакьой (Войводово).

Когато Емин ага се появява там, той е заварил в опустошеното вече от разбойниците село само едно полуразвалено римско укрепление (кастел) — просъществувало чак до 1906 година, когато две от стените му били измерени и се оказали 18 метра високи.

Вътрешността на една от кръглите кули иа това ухревлеиве служела на войводовци за хорище до 1906 година, а след това по решение на общинския съвет тези мошни руини били съборени с взрив, „за да не затиснат някое дете или човек”.

И кулата, и селото - все под това име „Пашакьой” - се споменават в пътеписа на Евлин Челеби от 1670 година заедно с обяснението, че там била резиденцията на пашата-надзорник на текето „Осман баба".

По времето на Емин ага римската кула е била все още много добре запазена, та може тъкмо тя да го е примамила на това място. И трябва да се признае, че Емин ага не се е излъгал, когато е направил тоя избор. С малко доизиждане кулата се превърнала яка твърдина, разположена край една пълноводна, удобна за водопой река — реката Олу дере, - в подножието на цял еднн планински лабиринт - друга природна крепост, която е могла в случай на нужда да даде убежище на Еминаговите съратници.

Що се отнася до досадната в началото близост на Пашакьой с аянското средище Хасково, срещу опасностите, идващи оттам, кърджалиите на Емни ага са имали друг еднн мощен и почти непобедим съюзник в „лицето" на просторната девствена дъбова гора, която покривала цялата гола, сега вълнообразна равнинка между Пашакьой и Хасково.

Да се премахне тоя лес от стари - престарели дъбови гиганти не е бнло никак лесно, а да се изброди с оръжие в ръка - още по-мъчно, като се има предвид, че всяко дърво е можело да се превърне в стражева кула, всяка пътечка - в капан, всяка клада - в преграда.

На това отгоре на хвърлей място от римската кула в един от падовете на реката Олу дере се намира дълбок, отвсякъде затворен дол, обраснал, и тогава и сега, с дива, претъпкана с повет и шума гора, наречена „Колю дере”, където за няколко минути са могли да изчезнат цели дружини.

Ако врагът, по някакво чудо успеел да проникне през дъбовия лес, ако по някакво чудо успеел да се справи с хоросанения бункер на Емин ага в Пашакьой, „Кюлю дере" давало необходимото убежище.

В краен случай раздиплените гънки на Източните Родопи разтваряли своите шумаци, за да скрият от враговете им немирните кърджалии.

Всичко това давало възможност Пашакьой да се развие като идеално кърджалийско свърталище, в един наистина внушителен военен лагер.

Думата „внушителен” не току-така употребяваме, като се има предвид, че недалече от „римската кула” и досега личи огромен правоъгълник с размери петстотин на двеста метра трамбована с баластра и чакъл земя, където са били коневързите, а вероятно и оборите на кърджалийската конница.

Сто хиляди квадратни метра, приспособени за десет хиляди катъра или коне!

На около двеста метра от „римската кула” (цитаделата на Емин ага) са открити и продължават да се откриват следите от хамамите (баните), казармените фурни, сарачниците, ковачниците, барутчийнииците и тюфекчийниците, където са се кзработвали прочутите дългоцевни пушки , наричани „кърджакийки” – специалитет на Еминаговите оръжейни майстори.

Като се има предвид, че в разцвета на своята мощ Емин ага е можел да събере под знамената си около дванадесет хиляди души конници, лесно е да си представим каква бясна работа е падала за привеждане в ред на облеклото, амуницията и оръжията по време на пролетното и съсредоточаване.

„Хубавото" на тази кърджалийска войска било, че при един само знак на своя предводител тя се „стопявала" и изчезвала.

Всеки поемал тайните пътеки към своите пръснати из планината села, селца и махали, за да се наслади там на удобствата на домашното огнище, на събраните богатства и заробени жени.

При даден знак тия същите хора отново са опасвали оръжието, яхвали конете и се събирали на определеното място в определеното време, готови за нови подвизи.

И все пак имало е и постоянен охранителен, „гвардейски" да го наречем, отряд за охрана на „крепостта”, а заедно с него - стотици платени или заробени занаятчии, и оше повече ратаи, чифчии, говедари и овчари за обработване обширните земи на Емин ага или за пасене на неговите огромни стада, така че скоро Пашакьой се превърнало в едно доста оживено селище.

Толкова оживено, че по едно време неговата мера се оказала тясна за насъбраната от цялата страна „жива плячка” - в добитък, та се наложило козите да отидат на отделно място, овцете - на друго, говедата и кравите - на трето, и по този начин възникнали в околностите на Пашакьой селата Коча шля (Козлец), Мандрата (където били овчите стада) и други.

Възникването на тия и на други селища по тези места се дължи преди всичко на несигурното време: когато един Пловдив ставал плячка на насилниците кърджалии, една Стара Загора треперела от тях, а по-малкнте градове и села и селища били в по-голямата си част по няколко пъти прегазени, единствените спокойни места оставали именно тези - около свърталищата на Емин ага и под неговата зловеща сянка.

Освен двете главни свои убежища Емин ага притежавал и селото Текекьой, където също имал укрепления, имоти и сараи, а също и селото Гювеидилер (селото Гълъбец), приспособено за убежище на много Еминагови и на неговите сподвижници пленички, използувани като „гювендии”, жени за развлечение (буквалният превод на „гювендия” е мила. нежна, привлекателна, в смисъла на лека жена).

Далеч от ревнивите очи на харемските жени, зад дебелите стени на гювендилерските сараи зимно време там се разигравали разюздани сцени и страшни оргии, докато кукувицата оповестявала идването на пролетта и бурните забавления отстъпвали място на нови походи и приключения.

Ето това са били свърталищата на Емин ага; една домашна столица, любимото му Гидикли, един военен лагер в Пашакьой заедно с потребните арсенали и обори, едно китно и красиво място - Гювендилер – за еротични забавления, многобройни села с чифлици, безбройни кошари, претъпкани с добитък, и най-сетне – една непроходима за враговете планина, която е дава на на Еминджика най-добрите скривалища и най-отбраните си хора.

С такъв един мощен съюзник зад гърба си Емин ага е можел да гледа извисоко не само на одринския бостанджибашия и на пашите, които ог време на време султанът изпрател срещу него, но и на ония кърджлийски главатари, с кои го от време на време той ще си преплига ножа, за да ги отстрани от пътя си.

СТАРА ЗАГОРА И СЛИВЕН ПОД УДАРИТЕ НА ЕМЕНАА

След разорението на Станимака, Кърджалъ Еменаа се отправя с увеличени сили към втория след Филибе (Пловдив), румелийски център Ески Заара (Стара Загора), с много великолепие и салтанати.

Самият предводител тоя път бил целият облечен в сърма, чоха и коприна, бюлюкбашиите и приближените му хора не отстъпвали по великолепие, въоръжения и облекло иа своя главатар, а пищовите и ятягаинте им блестели в злана и сребърна обковка.

Заедно с щаба се движела и традиционната музика от тъпани и зурли, двадесет и пет отбрани гювендии и десетина „олани" (красиви момичета), накичени със златни гривни и гердани.

Всички били в най-отлично настроение, защото пратените съгледвачи били вече разказали за баснословното имане на Ески Заара (Стара Загора), която била „десет пъти по-богата и от Станимака”.

Заедно с това шпионите съобщили, че градът никак не е безопасен, има укрепления и добре организирана отбрана, за това щаба на Еменаа било решено Ески Заара (Стара Загора) да се нападне едновременно от всичките и страни

За изпълнението на тоя план Еминовата кърджалийска орда била разделена на четири бюлюка, които под началството на четирима бюлюкбашии се отправли по различни пътища към Ески Заара (Стара Загора).

Преди да разкажем как старозатрци успели да се справят с кърджалийската угроза ще спрем вниманието на читателя върху спомените на Радю Миев Чешмеджиев от село Кокарджа (Мариино), стигнали до нас чрез записките на неговият внук д-р Радев за „зулумите и хайтлъците на даалиите и гаджалиите” при похода на Еминовите бюлюци към Ески Заара.

„Било подир Великден - започна патиланската повест на дядо Ради за страданията на дяда му Митю Радеолу.

- Пролетта била много ху6ава и обещавала голямо плодородие, та и селяните били весели по великденските празници” и разбира се, никой не подозирал каква опасност е надвиснала над главите на простодушните селяни, до оня петък – наричан „празен петък” – след великденската неделя, когато към икиндия в селото пристигнали няколко въоражени „старшини, непознати” хора и отседднали в селската кръчма.

Отседнали и започнали да разпитват кои са в това село богатите хора и где се намират те. До ушите на кокарджанци били вече стигнали смътните слухове за кърджалийските грабежи в Станимака, затова присъствието иа “старшините" ги хвърлило а голяма тревога.

Часовете минавали в неизвестност. Оставали три копрали, докато слънцето залезе и се зачуло „биене на тъпани и свирене на зурли” откъм съседното село Каяджик, където в това време пристигнали „кръвожадните и полудиви даалии – гаджалии” от бюлюците на Еменаа.

А когато слънцето залязло, в Кокарджа допаднали, прекарани със салове през Марица, около 15-20 души с големи чалми даалии балканджии от шайката на Еменаа. Даалиите останали на брега на реката, докато се мръкнало съвсем и огряла пролетната месечина.

Всичко живо се спотаило и заключило по къщите си в очакване на грозната беда.

През нощта на Радювата врата се потропало и пред очите на отишлия да отвори вратата аргатин се явява „едно късо и младо човече с дълга брада като на поп, без оръжие, ала с фес, което говорело „фарси", т. е. много хубаво на български, и поискало да види стопанина на къщата - Митю Радеолу.

Накратко казано, попчето поискало двеста алтъна, в замяна на което даалиите щели да останат на двора край запаления царевичак и нямало да позволят на никого да припари там и да иска нещо повече.

Разбира се, Митю Радеолу наброил исканите алтъни и откупил спокойствието си през тая зловеща пролетна нощ, изпълнена с писъците на изплашени хора, кучешки лай и пушечни гърмежи.

На разсъмване всичко затихнало и даалинте безшумно се измъкнали от селото Кокарджа и се изгубили зад ридовете на север и северозапад от селото.

От разказа на дядо Митю Радеолу се вижда, че на пьт за Ески Заара Еминовите кърджалии не устояли на съблазънта да земнат по нещичко от богатите села в Мариината низина и макар да са се мъчили да го направят тихомълком, старозагорци се под сетили какво ги чака и овреме успели да се подготвят за едно наистина „хубаво" посрещане.

Човекът, който им приготвил това посрещане – ескизаарийският (старозагорският) войвода и аянин, капуджибашията Карагьоз Мехмед ага, е един от малкото хора, успели да дойдат „дохаки” на страшните кърджалии, поради което заслужава да се кажат няколко думи за него и за неговата дейност.

"”За втори път Кокарджа било ограбено или по-право „доограбено” от Еминаговите кърджалии на връщане от старозагорския им поход на път за Хасково, и за трети път - след „доста години", когато се чуло, че Емин ага превзел Хасково.

На ден Кръстовден, когато цялото село е било на хорището, една шайка от стотина даалии с „диви викове” се спуснали на хорището и започмали да колят.

Цялото село потънало в барутни димове, плачове и писъци. За да спаси душата си, дядо Мите Радеолу бил принуден да даде тоя път кемера си на даалиите, които ограбили много нещо, отвлекли много жени, „гаврили се с тяхната чест пред очите на техните мъже, бащи и майки, братя и сестри" и след това напуснали селото в посока на Търново сеймен - Свиленград.

Името на Карагьоз ел Хаджи Мехмед ага срещаме за първи път в доклада на старозагорския заместник - кадия от 17 октомври 1785 година във връзка с преследването на „хасковските разбойници” и отбраната на Казанлък.

Оттам научаваме, че той вече учствал в това преследване с двеста души от своите сеймени и се е добре запознал както с разбойниците, така и с последиците от техните нападения върху опожарените казанлъшки селища.

По всичко личи, че старозагоският аянин е оценил добре кърджалийската опасност и тогава още е пристъпил към защитата на своя град чрез укрепяването му с шарампол.

Шарамполът е представлявал дълбок изкоп (ров) с насип откъм вътрешната му страна и забити в насипа подострени дъбови колове с височина до пет метра (както е било в Сливен).

Между коловете пробивали тесни дупки - „мазгали*, „митиризи” (бойници), през които защитниците на града стреляли срещу настъпващия неприятел.

Подсилени с високи каменни кули, ъглите на шарампола свършвали най-отгоре с дървена ограда (чардак).

На чардака се изреждали на денонощна стража нарочни „съгледатели", които вдигали при опасност гражданите в тревога чрез биенето на тъпани.

В Ески Заара по туй време се влизало през тежко обковани с желязо дъбови порти, по три подвижи дървени моста, които денем се спущали, а вечерта вдигали.

Хаджи Мехмед ага заповядал да се въоръжи цялото мъжко население на Ески Заара, с изключение на болните и на децата, и всички, без разлика на вяра народност, трябвало всеки момент да бъдат готови за бой.

Строг и властен, а когато трябва - брутален и жесток, старозагорският аянин не позволявал никому се отклони от стражевата служба, все едно дали е турчин, евреин или българин.

Нарушителите на неговите наредби и престъпниците той биел, „докато се изкажели самички", а след това заповядвал да бъдат обесвани или изгаряни през нощта в пещите на градските бани (кюлханнте).

Все тъй безпощадно постъпвал Мехмед ага със съмишлениците, ятаците на кърджалиите и с техните съгледници.

Чрез вярната си градска стража той зорко следял кой излиза и влиза в града и при най-малкото подозрение, с едно само подшушвзне на стражите, че тоя или оия „не е добър човек", посочения клетник го „изяждала липсата", т. е. изчезвал завинаги в огнените пещи на хамама.

Такава ще да е била съдбата на много кърджалийски разузнавачи, превърнати от безпощадния капуджибашия в пепел и дим.

При тия безцеремонни чистки на града от подозрителни лица, не ще и дума, че липсата е „изяждала" често пъти невинни, но вярно е и това, че благодарение на твърдата Хаджимехмедова ръка и въведения от него железен ред в отбраната Ески Заара била спасена от кърджалиите и запазила през тоя страшен период своето население и своите богатства.

Хаджи Мехмед ага укрепил не само града, но и неговите покрайнини, като заприщил улиците им с празни талиги, отсечени цели дървета, а зад тия противоконни барикади поставил опитни стрелци.

Ето този е бил човекът, с когото е трябвало да се пребори Кърджалъ Еменаа при опита си да ограби Ески Заара (Стара Загора).

И наистина този опит се оказал злополучен: когато обсадилите града кърджалии се впуснали в атака с грозни ревове, биене на тъпани и тюлюмбеци, „пукане, рукане и дунанма", пушките на старозагорските защитници ги посрещнали и даалиите започнали да се търкалят - пребити и пречукани.

Новият им налет бил посрещнат по същия начин. Станало ясно, че Ески Заара (Стара Загора) не е Станимака и Еминовите даалии отстъпили.

Десет дена (според Стоян Заимов) бюлюците на Еменаа се опитвали да проникнат в града, но при всеки опит те се натъквали на добре обмислената и непроницаема отбрана на града, в която особено се отличили българите.

Самият Хаджи Мехмед ага, докато траели кървавите схватки, обикалял от място на място, за да окуражава защитниците, и сам давал пример на точна стрелба.

Не помогнали нито заплахите на главатарите, нито хитрините на разпопеното попче -изпратено като шпионин в града и попаднало по всяка вероятност в кюлханите на градските бани.

Загубили надежда да превземат Ески Заара, озверените даалии втасали само да подпалят една от крайните махали, а след това изчезнали в посока на Казанлък.

На път за Казанлък кърджалиите опленили Тулово, Чанакчи и Мъглиж, но затова пък казанлъчани успели да ги отблъснат, като се отървали само с няколко хиляди гроша откуп.

През Енина и Шипка бюлюците на Емин ага пре хвърлили Балкана и нападнали Габрово и Елена, а след това се върнали към Хасково, прегазвайки Панагюрище, Сопот, Карлово, Калофер и най-сетне - Чирпан.

Къде са успели те в своите нападения и къде били отблъснати, засега не може положително да се установи, но се знае, че наесен се озовали в своите родопски овърталища; претоварени с богата плячка, с увеличени апетити и планове за нови походи.

Третият, „сливенският", можем да го наречем, поход на Еменджика започва през пролетта на 1794 година с орда, доста увеличена и още по-добре въоръжена.

От четиритомната история на Сливен на д-р Табаков научаваме доста подробности за отбраната на града при това първо кърджалийско нападение върху Сливен.

Узнаваме на първо място, че добре поучен от случилото се със Ески Заара (Стара Загора) и Казанлък, Сливен също се укрепил с шарампол, с кули и подковани с желязо врати.

Над всяка врата имало каменозидни стражарници и наблюдателници, а стражата се подбирала от местните привилегировани българи, наречени „харбалии" - хора с боен опит, които се оказали отлични войскари, та не давали „пиле да припари".