Надниквам през отворената врата и леко, на пръсти прекрачвам прага й…
….
Зелени безбрежни поля и цветя, цветя, пролетни. Жълтурчета и маргаритки, сини незабравки. Славеи пеят любовно, пеперудки, с всички цветове на дъгата летят. Слънцето топличко и златно, небето дълбоко синее, мааалки облачета, белички и пухкави, радостно надничат към Земята.
Оглеждам се, замислям се и бавно пристъпвам. Отнякъде дочувам звън на медни звънчета, агънца радостни блеят, видели наблизо своята майка. Козленца припкат до спокойно пасящите си майки. В редичка след бяла като сняг гъска писукат подредени малки, жълтички, пухкави патенца. Бързат към близкото поточе, а то бълбука, прескача камъчета, пръска бисерни капчици наоколо. Навела се над него, млада върба е напъпила и очаква деня на Възкресението.
Досещам се къде съм попаднала тоя път, прекрачвайки заедно с Музата ми през вълшебната врата на моите поля. Днес ме е отвела в средата на двайсти век. Пристигнали сме точно в една чудна, спокойна и светла Пролет. Това вероятно са дните между Цветница и Великден. Природа и хора спокойни, ухае на вкусни козунаци, камбанен звън оглася всемира, миришат цветя, пеят птици, неземна светлина залива света. Омая, безбрежност, светлееща далнина.
….
Музата леко ме побутва по рамото, хваща ме за ръка и бавно се връщаме назад. Прекрачваме прага на вратата към нашия свят, а тя плавно се затваря за нас. Времето ми във вълшебния свят свърши. Върнахме се в началото на 21 век, където сме допуснати с Божие благоволение.
Оглеждам се. Пак е пролет, но пролет в друг век, отдалечен с години от този, който видях преди малко в полето на моята Муза. Взех със себе си и вас, приятели, да се постоплим и порадваме.
Милка Маркова
Задава се пролет – време е да се погрижи...
Задава се пролет – време е да се погрижи...
Понякога се сърдят, друг път седят упорито до теб, пък после се смеят на ентусиазма ти е те оставят да се мотаеш из своите заблуди :)))))