На по-другата сутрин вече екипиран с всичко необходимо и не чак дотам, с нетърпение се отправих към далечната синева която толкова се синееше колкото и беше далеко. Направих си един съвсем прост лунен сал от няколко цилиндрични барабана , две ластични вериги и две оси между тях, като за платно ми служеше, стара плексигласова вълнообразна плоскот от навеса на нашата станция. Натоварих го с няколко провизии от първа необходимост и ползвайки остта на товарния модул за отбутвателен прът, преплувах  Морето на Спокойството още преди залез Слънце. Слава на Провидението тогава имаше и лек лунен веетрец откъм моята страна което много ме улесни.  

Докато стигна на достатъчно близко разстояние до него самия, целият товар от предишните мисии бе вече заровен под пясъка на „Бальшой Кратер” и сега сякаш луннохода се отправяше в неизвестна за мен, но видимо известна нему посока.

Това силно ме смути понеже беше напълно възможно той да попадне на моите леговища и познавайки добре съветската лунна техника и „добрата руска практика”, да открие огън по тях като всеки уважаващ себе си руски луноход. Тук за мое оправдание трябва все пак да спомена, че аз дори и за миг не допусках че това е просто лунноход, а не танк маскиран на лунноход. Вярно външно приличаше по-скоро на гъсенична тенджера от стар товарен леген на ЗИЛ, но руснаците са правили и по-странни разработки на танкове. Липсата на дула на оръдия не ме успокояваше кой знае колко.

Докато водех такива опасни разсъждения със себе си лунноходът внезапно спря и някак си видимо мина на спящ режим. Фаровете се изключиха и той застана на границата със светлата страна на Луната с обърнати слънчеви колектори към нея. Явно се приготви за режим на презареждане и това беше моя така да кажа „звезден миг” или поне „лунен миг”.

Скочих смело върху корпуса му и отворих люка сякаш се водеше битка на Курската дъга.

Останах изумен. Огромната по размерите си тенджера или както по-скоро го бях кръстил „верижен самовар” беше абсолютно празна. В нея стърчаха само няколко кабела от външните антени , които на вид бяха съвсем истински но вътре не бяха свързани към никакво оборудване понеже там... там просто нямаше никакво оборудване.

***

Ами да разбира се , как можах да си го помисля дори. Руснаците нямаше да изпратят нищо след като прекрасно знаеха че американците си седят удобно в студията в Холивуд. Това е просто едно шаси от танк и то малък, преработена кофа на ЗиЛ, с прикрепени слънчеви колектори. Дори нашият трактор „Болгар” е по-сложен. Как съжалявах сега че го бях зарязал на едно лунно лозе с южно изложение на няма и 3-4 километра от нашата база, като си мислех че той освен за прекопване на лозе за нищо друго не става. Оставаше ми единствено да потърся контролния блок на луннохода, който по описа на предния му капак, се казваше кой знае защо „Полярны” -имени Ленина и да изключа схемата за автоматичен режим тъй като най-вероятно настройките му бяха да работи без прекъсване в даден периметър пазейки „съветската територия”. Така и направих без никакво угризение на съвестта, понеже нямах такава, и  понеже като осъзнавах ясно и безотговорно, че и без друго на Земята ме чака военен съд за дезертьорство и неумишлено, но желано, бягство на Запад, то и малкото остатъци от здравомислие започнаха да ме напускат поради твърде слабата лунна гравитация и да се разпиляват из целия прилежащ космос.

Сега не ми оставаше нищо друго освен да залича следите и на американската територия, на която по неволя се оказах и на съветската на която съвсем доброволно дойдох. Единствено така обвиненията към мен можеха да отпаднат, като отпаднат и доказателствата към тях.

Тогава дори и не предполагах, че това, в комбинация с моите злополучни сигнали със сигнален пистолет „Шипка-06” ще доведе до тежко усложняване на американо-съветските дружески и приятелски връзки и до Карибската криза, понеже не след дълго те започнаха да се обвиняват един други във взаимен шпионаж и диверсия на своите собствени „лунни бази”. Мен ако питате това не бяха никакви бази, но за военните то си беше нарушаване на териториалния суверенитет и временно установените държавни граници на Луната. И понеже никой не подозираше за моето съществуване те си хвърляха взаимни нападки докато накрая съвсем се изтощиха като забравена четириволтова батерия „Никопол” във влажна маза с ланско вино.

Хак им е, си помислих тогава аз, с моя още мек лунен мозък и дори някак си ми стана още по-леко на сърцето, че и „ний сме дали нещо на света”. А може и да е било от по-лекото абсолютно тегло което човек придобива на Луната, не знам...но от тогава наистина ми поолекна.

Глава 24„Кратерът на съкровищата”

Глава 26  Подготовка за връщане на Земята

От следените в ефир предавания по радиостанция „Христо Ботев” и „Алма Матер” разбрах с голямо притеснение че прекараните от мен вече 23 години на Луната не ми се зачитат за стаж и поради това не мога да разчитам дори на социална пенсия. Също така имам и прекъснати здравни права както и невнесени социални осигуровки за просороченото време. Въпреки извършените от мене изкопни и тунелни дейности по рекултивацията на лунната почва това няма как да се счита за първа категория труд и аз не бих се ползвал с никакви пенсионни привилегии. 

Тук на Луната това не беше проблем, но сега когато се готвех за връщане обратно започна силно да ме притеснява.

(следва продължение в бъдещето... евентуално)