С посвещение на блогъра Санде, който пък много обича кучета:
ЗАРАДИ КОНСКО СТАДО СИ ПРОПУСНАХ
ВЛАКА
Които ходят по планина виждат, че броят на конете там расте. Причината е, че в Италия купуват коне за месо. Това превърна коневъдството у нас в бизнес, който се осъществява предимно по планините, защото там е най евтино. Давам за пример едно огромно /!!!/ стадо, което от години на принципа на полудивото отглеждане целогодишно обитава Губешкия понор.
Коне има в планината и по други причини. През късната есен, когато селяните не се нуждат повече от работната сила на коня си, те го пускат свободно в планината. Там той се присъединява към другите коне, пуснати преди него и така прекарва зимата. По този начин стопаните на коня си спестяват грижите да събират храна на това голямо животно за зимата и да го хранят и поят всеки ден. През пролетта, когато отново хората имат нужда от коня си, отиват в планината, викат силно името му и по някое време един кон с цвилене тича към стопанина си.
В нашата мутрешка страна от това правило има и изключения. Известният мафиот Курилеца преди години отстреля коне на селяните от селата Гниляне, Войняговци, Подгумер, Локоорско, Кремиковци и др. за месо. От застрелянитее коне джелатите му „измездряха” по не повече от 100 кг. месо от кон от бутовете и гръбнака му, което се твърди, че са продавали на фирмата БРАВО. От застреляните коне се е изваждала и „отбрана карантия” - черният им дроб за яденне, черва за производството на салами, луканки. Аз видях една рядка гора с простреляни коне в нея тогава, случка, която съм описвал. Конете изтърбушени, червата им на метър от тях, задницата им одрана, бедрените им кости оголени. Пълно бе с лисици и птици, а на слизане към долината попаднах и на три вълка. Върхът на напрежението бе когато чух изстрели на стотина метри пред мен и видях какво стана. Ловци с джип до тях застрляха още един кон. Засвирих с уста, за да ме чуят, забавих се, а когато излязох от където те да ме виждат, бяха покрили застреляния кон с платнища и стояха между мен и него. За да не го видя. Попитах ги има ли днес прасета, да си помислят, че не видях какво направиха, но докато се отдалеча от тези джелати ме беше страх.
Аз много лесно се сприятелявам с конете, имам подход към тях. Имах приятел един огромен ангорски кон под с. Кръстец, на когото давах по две филии хляб. Той се радваше, клатеше ми глава и пръхтеше, аз го галех по носа. Имах случай, когато този кон, видял ме отдалеч зацвили и дойде при мен с намерение да ми окаже внимане. Той бе водач на стадото, което също дойде. Аз съм изтъквал в постигите си, че установявам много бързо контакт с коне, с кучета, с жени, с германци и турци. Описах случая, как две големи като мечки бели кучета, с които се познавах се оказаха извън оградата на двора на мутробарока. Така ми се радваха, оказали се на свобода, че ме бутнаха многократно в снега, препречваха ми пътя, изправяха се пред мен за да ме прегръщат и ближат. Изпуснах си влака тогава. Сега стана същото, но преди това какво се случи на един чакал.
Чакалите много намаляха в планината, обяснимо е – няма храна за тях. Един млад чакал обаче бе разкъсан почти пред мен от две кучета на местен козар. Приближавам аз оброка Света Петдесетница и чувам страхотен лай и ръмжене. Нещо страшно ставаше сред едно козе стадо. Кучетата усетили чакал в горичката го подгонили, изпохапали го, той се скрил в козето стадо. Там го бяха довършили. Гушата на чакала бе разкъсана така, че се виждаха прешлените на врата му, коремът му бе разкъсан, червата – съвсем празни и тънки! – бяха в страни от него. Козарът с тоягата си държеше кучетата в страни от чакала, за да не го изядат и да станат хищници, което значело да се научат да ядат месо с козина. А те гледат гордо на това, което са свършили, все едно победители от Вип брадър. Чакалът бе съвсем млад, женски, слаб като скелет. Стана ми мъчно за него. Около него беше само кръв, козина и черва. Толкова пъти съм срещал чакали, винаги съм им подхвърлял по малко хляб. Козарът върза чакала през врата и се готвеше да го закачи на високо място, недостижимо за кучетата му.
Не се забвих много тук, беше ми криво за добичето и продължих към едно от недовършените калета тук. Под него има няколко единични къщи с ливади покрай тях, може по 20, по 50 или по 100 декара, не мога да преценя. Като попадна на такова място си казвам: Боже, каква красота! На една от ливадите имаше конско стадо. Знам си урока аз, движа се спокойно и свиря с уста, без да гледам към конете, защото могат да се подплашат. Чувствам, че се приближава леко кон към мен и виждам един огромен кафяв кон, явно с намерение да ме проучи, да се запознае с мен. За запознаванто също си знам урока, дадох му половината от милинката си. Той ме последва, а с него и стадото от около 50 или повече коне, между тях и малки кончета. Между тях един приличаше на Бисер Киров, друг един приличаше на министър Ангелкова, трети приличаше на бившия президент Петър Стоянов, друг приличаше на един икономист от прехода, Венцислав Димитров, известен като Венци Коня, друг един пък наподобяваше в главата досущ на водещата „На кафе” Гала. Всчките коне бяха много мили. Тръгнаха те след мен, но не вървят след мен, а започнаха да ме изпреварват. Аз на пътя, който е доста тесен, от двете ми страни коне, които ме побутват с коремите си. Ами ако ме настъпят, мисля си аз или ме съборят или се подплащшат и побягнат? Подминаха ме конете, но след малко ги настигам. Те, спряли на пътя, гледат към мен. Между тях не може да се мине. И аз по стръмния скат под пътя с големи трудности се разминах с тях. След малко обаче ситуацията се повтори. Подминаха ме пак, изпревариха ме, достигнах ги. Пак спряли и ме гледат, но като да се бяха наговорили - всичките се бяха изсрали на пътя, могили от фашкии. Под тях бе по-рядка гората, разминах се отново, но времето върви, влакът няма да ме чака. Тръгнах по една пътека към селото, сметката ми отново излезе крива. Явно конете добре си познават района, виждам ги на пътеката пред мен, минали по друг маршрут. Цвилят, пръхтят. Тук беше по-равно и намерих ливада, обрасла с тръни, по която отново се разминах с тях, наближих и махала. Срещу мен идваше стадо кози между двама дядовци отпред и две баби отзад. Казах им, че на ливадата на метри над тях има конско стадо. Те знаеха за него, знаеха и за номерата му, че си играели като плашели козите и бягайки от тях, козите се разпръсквали по планинаата. Знам такъв случай на коне, които плашат магаретата на хората от с. Джанка - вид тяхно забавление, сега научавам, че този номер го прилагали и към козите. Тръгна старецът към стадото коне да го напъди обратно към планината, аз продължих надолу. Не само, че конете ме забавиха, оказа се, че изплашен да не ме насъпят или бутнат тия големи животни, съм поел по друг път.
Останах за следващия влак, моят отдавна бе отпътувал.
Ако съжалявам за нещо е това, че не минаха всичките коне пред мен един по един да ги видя на кого проличат, а само 4-5 от тях…
Години преди да падне Берлинската стена,...
ЩЕ ИМАМЕ ЛИ И ВТОРА ЦЕНТРАЛА НА ФСБ В БЪ...
Където има военно поделени в гори или селски стопани "по колиби", чакалите са там
покрай кльона минават, в гората вечер вият, а лично съм виждал как лисица с малко се гледа лице в лице с вързано куче, голяма картинка бяха :) гледаха се и не си ръмжаха въобще
***
Навеждаш към неочаквани и чудновати размисли.Конят е бил винаги много важен за човека. И то през вековете.Александър Македонски стига до Индия на коне. Легендарният Василий Чапаев не можем да си го представим без летящите в степта коне. Бялата армия - и тя на коне ! А с домашните коне историите са без начало и без край. Историите са трогателни и страшни по време на войни. Стопанинът е убит на бойното поле, а коня му извървява стотици километри и се завръща в родното село. Когато се появява на хълма, жените започват да пищят, да вият. Конят носи грозната вест!
Връзката на коня с Човека е необяснима, извън реалността, извън баналното, тя е и лесно обяснима, и напълно божествена, съдбовна. Тя го свързва с цялата природа, за която човека има наивни и практични обяснения. Тя е като религията. Ако не вярваш си неверник и никой не може да ти помогне. Писателите се чувстват безпомощни да пишат на тази тема. Непозната им е, респектираща, тъмна, мистична ... или просто я чувстват недостъпна.
Мечтая да имам кон и да препускам по полята и горите...
И край нас има чакали, на отсрещния хълм, ала не идват към селата, явно ги е страх.
Рано напролет, когато слизам край реката да бера коприва, ги чувам отсреща, звучат като цял хор...:)
