ГЮМЮРДЖИНСКИЯТ КАРЛЪК - ЕДИН ОТ НАЙ-    

            КРАСИВИТЕ РЕЗЕРВАТИ НА БЪЛГАРИЯ

   Започвам с уточнение на името на резервата. Карлък е турска дума, така са се наричали много върхове в Родопите. Това означава връх, на който първо се появява сняг при започване на зимата. Превели са го на български език с името Снежник. Затова имаме толкова много снежници с добавено името на селото най-близо до тях, та дори и един връх Снежанка, някога собственостхна Райчо Пампора.

   Второто ми уточнение е името на гр. Гюмюрджина, което също е турско. Сега е променено на Комотини. Това е първият град в Гърция след преминаване през прохода Маказа, което в превод означава Ножицата. Има и местнос до прохода Къркъма, което означава стригане на овце. Част от миналото ни...

    Преди Берлиннкия договор от двете страни на централното било на Родопа са живяли предимно помаци, като тези от север на билото са били животновъди, преминаващи със стадата си през зимния сезон до Бялото море. Там не пада сняг, защото е по-топло и поради този факт животните на хората са се прехранвали през този период по огромните пасища от яката на Родопа до преговете на Бялото море. Да се събере храна за стотиците или дори хиляди животни на семейство през зимата не е било възможно. Константин Канев описва побратимяването на определени села от север и от юг на билото на Родопа, където хората са живеели в съдружие с роднините си отвъд билото на планината. Вземали са си булки овчерите отвъд, някои пък са оставали отвъд. Проходът за овчарите от с. Момчиловци се казва Деринкедик и е доста висок. Кедик означава проход. През пролетта хората с радост са очаквали завръщането на овчарите, а през тези проходи при не много лошо време през зимния сезон са преминавали товарните коне с храна за семействата на овчарите, останали по селата – сирене, масло и др. Тази дейност е била организирана от кехаите, собственици на големи стада животни. Такива са били Агушевци от с. Могилица, но след Деветото те биват обявени за гръцки шпиони и интернирани в Русе, други са осъдени на затвор или работа в лагери.

   Противопоставянето между Българя и Гърция след като

бяхме окупирани от СССР през 1944 г. и най-вече заради подкрепата ни гръцкия комунистически метеж, подобен на нащия от 1923 г. доведе до затваряне на границата с Гърция, а това означаваше милионите животни на хората, на територията на бълтарската част на Родопа да бъдат оставени без храна през зимата. Това катурна хилядолетния поминък на хората по Родопа. Последствията ги виждаме и днес. Зимните пасища, останали в Гърция днес са изорани и превърнати в лозя, цитирам Саръшабан. Тази страница на родопското животновъдство е затворена. За нас тя е брънка от трагедиите, които ни нанесе нашия двоен освободител, освен колективизацшята, изгонването на каракачаните от планината, разрухата на ценностната ни систевма и подмяната й с фалшива. Към тази сфера н приматщина ни стремят отново троянските коне на путин в България като Нинова/Радев, Сидеров и още още много други платени хубав/и/ци от най-високата трибуна на страната или от нета...

А сега конкретно за резервата Гюмюрджински снежник:

 Не ми е известна точната площ, определена за този резерват, ще опиша само тази по централното било на Родопа по десния бряг на р. Къпиновска по течението й към мястото на вливането й в р. Върбица. Централното било на Родопа след мястото на извирането на р. Арда впместността Ардашлъ, което означава смърчова гора, прави невероятни чупки. Аз съм изминавал това било, но после стъпил на висок връх по него не мога да определя къде преминава то, защото страничните ридове на места са по-високи от него. Като се преминава над с. Елховец билото се надига, към Златоград се снижава и там има проход, после отново се надига за да достигне до вр. Вейката. От вр. Вейката на юг се отделя могъщо било с три върха, и трите по-високи от Вейката. Те се виждат най-добре от с. Джерово. След това центалното било се снижава и следва нов проход, Маказа.

    За да се отиде до вр. Вейката се тръгва от с. Долно Къпиново, но разстоянието е много дълго и преходът горе в планината – много тежък. После ще предложа вариант за скъсяване на тази ужасяваща дължина на прехода.

    От с. Долно Къпиново се ползва горски път, който достига до Ловната /Горската/ хижа. Тя е на около 5-6 км, но денивелацията е поне 500 м. Може да се достигне до нея с джип. Сега ремонтират пътя и твърдят, че при хубаво време ще могат да се изкачват и коли. Ътят наистина става гладък, но е почвен.

    Тази хижа е възлово място за резервата и от нея има маркирани маршпути до забележителности от резервата. Маркировките са направени като от кучето с опашката си. До хижата има изкуствено езеро, много красиво, около което се пекат на слънце къси черни змии, дебели колкото ръката ми. Всичките ми опити да ги снимам пропадат, защото докато ги доближа, те се скриват във високата растителност около езерото.

  Кратка къса много стръмна пътека извежда на път, приспособен от граничарите за достъп до една застава в най-ниската част на рида, проход, през койта се преминавали на зимна паша онцете от Къпиново и Дрангово. На него има много голяма гръцка застава, към която има и параклис. За да се види цялата красота на рида, част от Гюмюрджинския снежник, трябват много усилия, бих казал и смелост.

    Пътят, който граничните войски са доправяли достига – в смисъл почестен е от тръни и висока трева – до място, от което се достига до централното било на планината. То не е далеч. За да се разгледа обаче цялото било, което е природен феномен е добре да се достигне по пътя до друга една точка от него, където е гръцката застава с параклиса. Така преходът става направо фантастичен?

  От тази седловина с гръцката застава следват седем върха, за да се достигне до вр. Вейката, а за да се достигне до върха, който се явява на гръцка територия трябва да се изкачат още три върха. Утежнаващо обстоятелство е това, че след всеки изкачен връх от него се слиза малко или повече и следващият се изкачва от по-ниска точка. Освен това се стъпва по меко - по трева или листа, което допълнително уморява.

    Стъпил на билото човек не може да не забележи огромната разлика мужда природата на Снежника у нас и в Гърция. При нас е гора, изцяло запазена, а по билото – огромни пасища. От другата страна се виждат сипейно-каменни пустини, морени, скали с чудноваги форми, почти няма гори. Скатовете към Гърция са толкова стръмни и опасни, че придвижване извън пътеките, по които някога са преминавали стадата ни на зимни паши не е възможно. А скалните образувания са какви ли не. Има на едно място половин стадион  така изглежда огромната скала, другата половина се е отцепила. Има и морени с чудновати форми, напр. сърце, лице на човек или животни. Най-страховит е обачедът ридът, който се отделя от Вейката и се надига още над Гърция. Това са толкова големи морени, в срвнание с които напр. Бъндеришката морена е едно мъниче. Но ако по Бъндеришката морена камъните са заклещени от лавините един към друг, тези са готови да образуват каменопад дори ако отгоре хвърлиш един камък върху тях. Интересното е, че по тези каменни много стръмни скатове се виждат пътеки...

    Друго особеност на този резерват е съставът на скалите. Едни са карст, други са сиви, но не сиенит, нещо друго са, има и сиенитни, има и гранит. Първият връх след гръцката застава е карстов, затова пък той през пролетта е покрит с цветя. Тук е царството на дивия божур, на родопския крем, на ириса. И още много, много цветя, от които познавам лайкучката, теменужките. От първия връх се вижда обаче, какво следва нагре. Върви се по алпийски терен, като горите се крият на завет от нашата страна. От гръцката страна дървета потти няма, само морени и каменни сипеи. Вторият рръх е много висок, голяма част от височината на прехода се набира по него. Вижда се Гюмюрджинското езеро /блато/, което е много голямо. Водата от карстовата част на планината се влива в ннего, вероятно има и вертикални извори в самото езеро. За това езеро съм чел, че тревата около него била леко солена и овцете, зимуващи там нямали нужда от сол. Господ си знае работата. Водата на езеротоизглежда сива, а водата на морето - синя.

   Под втория връх има две долини, които мязат на пустини. В тях живеят наши помаци, роднини на тези от с. Къпиново, но в резултат на помощите за Гърция от ЕС те скъсали с помвинъка си и се изселили, жевеейки от помощите на държавата за този изостанал регион. Имах среща с едно помаче от селата долу, говори гръцко-български. От село Къпиново ми казаха и населеното място, където са се изселили помаците от тази пустиня. Сред тях обаче са се заселили и доста цигани, което помаците не одобряват.

    На четвъртия връх има два поста, български и гръцки, на метри един от друг, изградени с камъни суха зидария. Сградите – българска и гръцка – са правени от майстори от една школа, помаците в този регион. Днес паднали, частично, те напомнят за ужаса от времето на противопоставянето между страните ни заради чужди б. м. съветски интереси/. Така и не пуснаха СССР да има излаз на Бялото море и да го нагъчка с пакети.

    Петият ввръх е доста алпийски, като може да се слезе от него само от лявата му страна в доста дълбок превал между него и следващия, по който са преминавали стада на местните хора към Беломорието някога. Голямо спускане след върха се осъществява, още по-голямо е катерене към следващия щшести връх, който се нарича Свети Илия. След него е вр. Вейката, като превалът между тях не е толкова дълбок.

   Основното било започва да слиза след вр. Вейката. Под него е с. Чакаларово, Горно Кирково, виждат се и други села, но не ги различавам кои са. От вр. Вейката обаче към Гърция какво следва? Един все по издигащ се рид с три коти на него се надига и надига. Това е най-силоотнемащата част от прехода. Разстоянието изглежда късо, но не е. Има маркировка с кафяво-червена боя по скалите и добре, че я има. Такава дивотия и толкова труден за преодоляване рид рядко се среща, а да се върви по него е и опасно. Върви се по едни треви, непасени от животните поне половин столетия, през ниски гори, под някои от дърветата се пълзи, върви се по едри и много опасни камъни, преодоляват се много стръмни участъци. По едно време се преминава през една скална порта, по-страшна от Синанишката, но тази е с гранитни скали. Последният пасаж преди вторият връх е една наклонена поляна, обрасла с остра трева. От върха се вижда гр. Гюмюрджина долу в равното, в страни остава езерото с форма на бъбрек, огромно. Такава дивотия тук горе и същевременно опасна алписка природа в не ъм срещал дори в Западния балкан, и той така див и по-висок поне с 500 м. но не толкова страшен. От тук поглеждайки някъде надолу се сковаваш. Пиринските морени в сравнение с този ужас са захарчета, по тях се върви спокойно и нагоре и надолу. Тук можеш да минеш само по едно място, добре, че са го маркирали с боя. Пред очите ми е една скала с форма на паралелопипед със страни по метър и половина и дължина огромна, която трябваше да преодолявам. Лесно се слиза по пея, на обратният път е доста труден. И една стръмнина, при коато се опасявах да не се откъсне клона, за който се държа – спиране надолу няма!

   Остана още един връх, но не остана и време, стана 15, 00 ч, крайното време, което си бях определил. Това ми бе четвъртото посещение на Вейката и първото по отклонението на гръцка територия. А съм тръгнал в 8.00. Обзе ме и безпокойство, че съм в Гърция. Ако случайно ме гепнат на тяхня туритория със сигурност ще ме глобят, защото ако те могат нещо да правят с вещина, както Надето Михайлова при провегждането на интимни контакти, така умело гърците паразитират към останалите хора по света по всички възможни поводи. Сега искат от Германия репарации заради ВСВ и то толкова милиарди евро, колкото е взтия от тях кредит от ЕС.

    За да не бъде преходът толкова дълъг и тежък препоръчвам дасе вземе от кмета на с. Горно Къпиново ключа от вилата /хижата/ над селото, да се спи там и на другия ден рано да се поеме нагоре към алпийската част. Така от прехода се спестяват час и половина-два за достигането до мястото на хижата и още час-час и половина да се слезе от нея до селото. Спестяват се и сили. В хижата /Горския дом/ има всичко с изключение на храна. Тя е на средищно място и от нея има маркирани пет прехода, венец на които е този до вр. Вейката и после по рида до втория връх, от койго се вижда гр. Гюмюрджина. Ако на хижата отидат неснобове, които обичат красивата природа, те могат да останат там няколко дни, та дори седмица. Прекрасно е тук. Може да се лови и риба.

     Посещението на малките населени места, селският туризъм, мисля, че това е размумната почивка. Почивка не за да се лежи на пясъка през горещата част на деня и вечер да се посещава таверна, а сред природата. Това е творчмеската почивка, при която загуената в града връзка между природата и човека се възстановява и такака човекът става по-истински...

   Най-близо да с. Горно Къпиново има хотели в Кирково, но в селата наоколо се построиха и доста къщи за гости, където също може да се остане.

   Приятна разходка из този рай, но напомням указанието ми:

   Тръгвайте към алпийското било не от с. Къпиново, а горе, от високото, където е Горския дом и където може да се нощува след вземане на ключа от кмета на селото.