Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.04.2019 20:45 - ЧЕТВЪРТИ АКАДЕМИЧЕН ПОНОРОВ МАРШРУТ
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 224 Коментари: 0 Гласове:
5



 

   ЧЕТВЪРТИ  АКАДЕМИЧЕН  ПОНОРОВ  МАРШРУТ

/ В помощ на ентусиастите, правещи филм за Понор планина/

 

    Първите три маршрута отнесох към Средния и Малкия Понор. Този маршрут, който  ще предложа в три варианта,  изминаващи се в строга последователност, ще отнеса към Големия Понор, една от планинските ми любови. Да бъде разбрана и оценена тази планинска красота е трудно. Някога тази планина е била дъно на море. Милиони години са били потребни да се издигне дъното на морето до височината си днес, около 1500 м. н. в. Утаените по дъното на морето неорганични останки от морски обитатели и соли са причина образувалите се утаечни скали да не са хомогенни. Поради различният им строеж - една част от скалата е трудно разтворима, друга – по-лесно разтворима, в продължение на милионите години са се изваяли чудноватите  форми по тях, украсени с черупки от миди и раковони и цели вкаменени водни  животни. Вътре в скалите са се образували и подземни /вътрешноскалните/ русла на реки. В някои от от тези пътища на реките в скалите може да се влиза, ще посоча такава водна пещера в следващите понорови постинги, други такива пътища на реките в скалите са образували пещери. Посочвам за пример пещерата Ягодина, чието русло под скалите е дълго 14 км, от които два пригодени за посещение от туристи.

    Не само тук – на Понора - се е издигало дъното на морето. Стара планина е младонагъната планина, затова река Искър я е разрязала в разтворимата й част докато тя се надигала. Напомням и за местността Цепина до Велинград. Издигайки се там, земята се е разцепила, изтекла е водата на малкото останало море, на чието дъно днес е разположено Чепинското корито. Животните, оставайки без водоизточника си са тръгнали по пътя на водата и са умрели където тя се е изгубила. Така се е образувало Животинското гробище до с. Костандово. Тези процеси не са приключили. И днес Балканът се надига бавно, а Родопа, близо до която се събират три тектонични плочи се надига по-бързо, затова по нея  има много минерални извори с топла вода.     

    Поноровите планини могат да разкрият красотите си

за малка част от посещаващите ги, които са имали интереси и са добили някякви познания за този тип планини. Ще направя аналогия с музиката .Дали някой би могъл да разбере в по-висока степен величието на увертюрата на Моцарт към операта му Вълшебната флейта, ако няма познания по полифония? Дали някой би разбрал творбите на Бах, ако не притежава познания по теология?

 

    А сега за Големия Понор, който макар и уникален за природата ни има подобни на него планини, които ще опиша в следващи понорови постинги.

 

   Първият маршрут по него съм нарекъл „По язовирните стени”. Спускайки се от рида Козница на Балкана, Четирите големи понора се явяват леко наклонени, като от определено място те са като преградени с огромни, дебели язовирни стени. От тези стени, които имат различни форми може да се огледа всеки понор. Всичките са много различни по форма и площ. За да се достигне до „стените” в нтачалото на прехода се върви по шосето от Петрохан, строено да обслужва водохващането Петрохан-изток. При Говедарника то се изоставя и се тръгва на юг по една преграда между два огромни въртопа. Ако се продължи по шосето, наречено Исторически път, защото по него в посока на Сърбия са избягали агентите на Коминтерна, маркссталинците Димитров и Коларов, организирали метежа през 1923 г., завършил с много жертви и противопоставяне на хората в страната в резултат на опитите „цървулите” – така културните хора в България са наричали тогавашните опростачени - да започнат да управляват страната, да я направят комунистическа ши да я присъединят към империята на Сталин. Този път – бягство в Сърбия на наши престъпинци – се ползва и днес, въвеждам таг, Цветан Василев, човекът, който финансираше в България мекеретата на Путин с парите на вложителите в банката.

    Пътят, наречен Исторически заради Гошо Тарабата е бил ползван до построяването на пътя през с. Гинци. Той е много красив и интересен като природа, но през зимата е невъзможен за използване. Път, който върти между въртопите може да се ползва само ако няма сняг, в противен случай – в някой въртоп ведно с камиона или колата.

   Като се заобиколи по този път десния въртоп се тръгва в ляво по третостепенен път през гора и през чудно красиви местности. Той преминава по „язовирните стени” на Четирите големи понора, едно чудо на природата ни. Заобикаля се първият въртоп, следва втори. Навлиза се в една букова гора и се разкрива нещо много прекрасно, първият голям понор, наречен Перачката бара. Името идва от това, че овчарите на многобройните стада, живеещи тук през лятото със семействата си са ползвали водата в барата /реката/ за изпиране на дрехите им. Този понор е бил най-гъсто наситен с овчи стада от всичките понори тук. От „стената” се вижда как се спуска реката в понора от към Козница, навлиза в него и изчезва под „стената”. Скалната решетка на мястото на пропадането на реката под земята /в скалите/ за да се види трябва да се слезе малко в понора. Макар и малък в сравнение с останалите три понора, този не им отстъпва по красота.

   Продължава се по стената на понора и се достига преграда между два понора. Следващият се нарича Орловата бара или Воденичната бара. В него е имало ярмомелка, задвижвана с вода за смилане на сухи магарешки тръни. При суша и липса на трева овчарите са косили магарешки тръни и са ги смилали в ярмомелката, а овцете, хранени с такава храна са били като да се спукат от лой. Този понор е най-голям. Наподобява два бели дроба с гръклян в средата, на който има скален внръх. От него са дебнели орлите за умрели животни някога. Днес нито овчари, нито овце или крави, нито орли. Пълна дивотия, дивна природа, ничия земя. Такава е днес Западна/лата/ България от тук, та чак до Дунава. Петстотин години турко иго не направи такава беля на хората, както годините на комунизма, които унищожиха селато, основата на страна, а също и интелигенцията, залагайки основата на опростачването на хората, което се извършва днес.

   Тази „стена” е много дълга и извита. Преминаава се през букови гори, пълни със свини и сърни. Изгледът на ляво към Козница и надясно към Мала планина е величествен. По пътя се присъединяват идващи от долината на р. Бракьовска пътища, по които са се придвижвали стадата тук много, много години. Сталинската колективизация служи край на този поминък на хората, прогони ги от тук и тази прекрасна природа, създадена от Бог за животновъди, днес е ничия земя. Тук килограм кашкавал някога се е разменял за един хляб. Сега няма нито една овца. Виждат се само тук и там скелети на оглозгани от вълците крави или коне, които бизнесмени отглеждат оглеждат по метода на полудивото отглеждане. То вече става практика и на вълците им е съвсем лесно, те вече нападат животните и през деня.

   Следващата „стена” е доста къса, но пък понорът, наричан Студената бара е много дълъг. Към него се спуска само една река, но доста голяма, за да достигне до своята скална решетка и да пропадне в нея. Преградата, разделяща двата понора към Студената бара е доста стръмна. Този понор е пример за т. н. слепи долини. Сляпата долина е долина, която достига до преграда на неочаквано място, а реката пропада в планината. Това прави маршрутите на новопрездставящите се пред тези планини опасни, защото логика да се доближиш до населено място в случай на изгубване поради мъгла няма. А дебне и втора опастност, т. н. препасници – отвесни скали, образумави при пропадане на скални пладстове. Тези препасници са една от най-големите красоти на поноровинте планини.

   „Стената” свършва, стъпва се на нова преграда, доста висока, между понора Студената бара и следващия понор, наричан Река Понор или Крива бара. По дъното на този понор върви водопровод, който отвежда хваната от обилен карстов извор вода към село с. Зимевица. Близо до най-ниската точка на „стената” на този понор от дясно е махала Мунинци, днес изоставена. Мршрутът обаче продължава по „стената” и се слиза в с. Зимевица. След това се достига с. Заселе и се слиза в с. Бов по Вазовата пътека.

    Маршрутът е 8 часов. От него могат да се огледат понорите от долната им страна. Това е преход, при който туристите се запознават с Четирите големи понора, поглеждайки ги от долу. Така те могат да ги свържат с рида Козница, на който те са уширение.

   Тук ще направя едно отклонение:

   По Западния Балкан има едни скатове, започващи от главното било, които приличат на триъгълници. Това са пасища, но толкова големи, че площта само на един триъгълник, напр този над Завойското езеро по площ е поне колкото тази на Витоша. Тук между Студената бара и Орловата бара също има едни триъгълник-пасище, много огромен. Реките в двете бари идват под ъгъл и затова се образува този триъгълник, осигурявал паша на стотици хиляди овце преди ТКЗС-то да прогони животновъдите на този край от планината. Тези земи /планини?/ са били важна част в снабдявянето на хората по Софийското поле с животинска продукция. Днес такава продукция идва от чужбина, та чак от Латинска Америка. А планините ни бяха оставени на мутроловците и на мутродърварите. И на пазарните проститути, посочвам таг, барокът между селата Заселе и Зимевица. Сега шлагер е проработката „Апартаментгейт”, но когатао бъде стартирана и проработката „Мутробарокгейт”, този ще да е от най-първите проверявани.

 

    Вторият маршрут съм го нарекъл „По дъното на четирите големи понора”.  Преди да започна да го описвм ще кажа, че той е приказно красив...

   В понора Перачка бара е добре да се слезе от пътя, предвиден за обслужвне на водохващането Петрохан-изток. Реките на три от понорите, без тази на понора Река Понор са с преграда и те се отправят към изравнителя на прохода Петрохан. От там те се спускат ВЕЦ Петрохан 1 и ВЕЦ Петрохан 2 и енергийно отработени отиват в язовир Среченска бара, от който се отправят като питейна вода за Враца и др. населени места.

   От „стената” на понора се слиза при втичалото на водата. Разглежда се понорът, който до поява на тревата е цветна поляна, в която преобладава жълтия цвят. По преградата със следващия понор, Орлова бара, има трасе на път, по който някога се преминавали стадата на хората. В сравнение с Перачката бара, доста скромна по размери, тук мащабите са много големи. Навлиза се по ливадите на единия бял дроб, като се следи посоката на реката. В дясно има гори, оформени от сечта като прически, в ляво си издига вр. Орлова бара. От върха се спуска някаква, да я нарека вътрешнопонорова преграда, в скален прозорец на която пропада водата. От другата страна на преградата се вливат две реки, които се обединяват малко преди вливането им. Те пропадат в една местност с почва и трябва да се внимава. Отворите, където водата пропада са толкова широки, че дори Каракачанът би преминал през тях. Лявата река идва от мястото на накогашната Воденица, където са смилали бурени за овцете, а над нея извън понора има мандра, на която камъните бяха ограбени. Тази мандра е правена от майстори каменоделци, всеки камък беше шедьовър, и местото й много красиво. След текезесирането тук тя бе изоставена, по времето на мутрите /б. м. на бушоните на задкулисието/ мандрата бе разграбена от към суровини за скрап, а после отнесоха и камъните й за някой мутробарок. Това бе сграда, паметник на културата, на която сега са останали само основите.

   Продължава се по дясната река, която идва от към преградата със следващия понор, Студената бара. Площите са много големи, разстоянията – дълги, навсякъде цветя. И крави, изядени от вълците. Ако човек си носи ножовка може да си избере рога за украса или да ги вгради в някой предмет на изкуството. Доста далеч от „язовирната стена” на  Студената бара се излиза. Тази бара се посещава от мутри, защото е много красива и защото те от тук си вземат камъни за украса на мутробароците си. Малко по надолу по течението на реката е скалната скара, където тя пропада. Тук имаше предимно говедарници, овцете бяха по високото, където има един огромен триъгълник-пасище. В тези говедарници се скри от снежната буря на един 24-и май и остана жив един от туристите от групата, която загина почти цялата поради лошото време и грешката, да тръгнат да търсят село на юг вместо на север към с. Спанчевци. Те мислели, че като тръгнат по реката, ще стигнат населено място. А достигнали нова планина. И останали без сили, измръзнали при втичалото на река Студената бара.

   Понеже Студената бара е много красива, има и туристическа маркировка, която идва от Петрохан и води до с. Зимевица. Има два варианта за прехварляне в последният от Четирите големи понора, наречен Река Понор или Крива бара. Единият води право нагоре към преградата между двата понора и после на „стената” на Кривата бара. Красив е маршрутът. Другият вариант е да се продължи по реката на понора, да се пресече пътеката, която слиза от Козница и по нея да се слезе в Кривата бара. Слиза се при водохващането. Продължава се по реката, където тя се показва и така се стига до „стената”. От нея следва спускаане към Зимевица, после Заселе и Бов. Този маршрут също е 8 часов, картините по него са като тези, които вероятно са в рая.

   Още една възможност има да се видят от близо и от горе понорите, това става ако се ползва пътя за обслужване на водохващането. Той преминава малко над понорите, където има водохващания. И този преход е много красив, може би е с час, час и половина по-кратък от описаните вече две маршрута. От последния понор се излиза на селата Заноге или Батолов дол или Зимевица.

 

    А сега маршрутът „Поглед към Четирите големи понора от Козница”.

    Този маршрут е част от прехода Ком- Емине. Достига се билото на планината, което се нарича Козница, като се ползва римски път, започващ от статуята на Гошо Мастиката. Вероятно скулпторът на статуята е бил умен като самата Мастика, защото не е направил статуята му от материали, които ромовете – електоратът на Нинова/Радев - отнасят за скрап. Глупави са били скупторите на барелефите на Вазов и Левски по Балкана, на Панчо Владигеров, на Владимир Димитров-Майстора. Които ромовете възприеха като заредена им хранилка и отнесоха нарязани с флекс бронзовите им фигури за скрап.

    Билото на планината /Козница/ е типично алпийско, то е същото и в дела на планината над селата Чупрене и Стакевци. Само единични смърчове устояват на тези бури. Целта на прехода е разглеждане на понорите от високото, защото те са част от Козница, като две деца с общ гръбначен стълб. Само от тук те могат да бъдат разгледани като от балкон. Виждат се двата огромни въртопа преди Четирите големи понора, след това Четирите се виждат с подробностите в тях – реките и втичалата им, четирите „язовирни стени”. Има възможност да се посети след кратко отклонение на север вр. Тодорините кукли. Това е рид, в ляво от който римският път пуска разклонение за с. Заножене. В дясно от този рид по изворите на р. Батуня е имало диви кози, които ловци със снайперови караблини са избили до крак. Много странна е долината - освен диви кози, тук никакъв дивеч не живее сред тази огромна морена от натрошени камъни, съизмерима по големина с Бъндеришката морена на Пирин.

    Достига се едно място за водопой на животните,  наречено Червената локва. Тук планита се разделя, в ляво продължава основното било с вр. Крушачки, малко сред който се отделя друга огромна карстова праниа, Врачанската.

   Пътят за продължава по рида, под който в дясно е Кривата бара. Върви се все по него с възмоности да се слезе в с. Заноге и от там направо в с. Бов през през махала Сърница или до с. Зимевица и после Заселе и Бов. От с. Заноге може да се слезе и на ж. п. гара Лакатник.

 

 

   

      

    





Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 7369207
Постинги: 3160
Коментари: 8442
Гласове: 15431
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31