ЕДНА ПРЕКРАСНА ПЛАНИНА ДО СОФИЯ,
НЕПОЗНАТА НА ТУРИСТИТЕ
Родопа се състои от две части - Западна и Източна. Западната е география, Източната – история. Които са запознати с тази огромна планина разбират защо я деля на две части. Ще прибавя обаче, че и двете части на Родопа са изключително интересни, доста различни, различни са и интересите на туристите, част от които предпочитат едната й част и недоразбират другата.
Подобна като Родопа, но доста по-малка е и непознатата за софиянци Софийска планина. При нея обаче източната част е география, а Западната – история. На които не са запзнати със Софийската планина пояснявам, че тя е едно много голямо отклонение от вр. Мургаш, което достига до с. Калотина. Източната й част, достигаща Искърсия пролом е доста висока – има върхове, високи до 1600 м. - се нарича Голема планина. Западната й част, която е по-ниска, но с много по-голяма площ се нарича Мала планина. Както в Източни Родопи има много останки от тракийски светилища, така тук в Западнната част на Софийската планина, наричана Мала, има много останки от христянски култови центрове, унищожени при османското нашествие рз ХІV век. Един обособен дял от тази планина заради останките от християнските култови центрове по него носи името Манастирище. На мястото на останките на християнсите култови центрове, разрушени от турците днес има множество оброци, увенчани с уникални каменни кръстове. Тези обрози започват от Искърския пролом и завършват след гр. Пирот при р. Темщица, където е краят на една друга, започваща от вр. Ком планина, Видлич. Оброците, чиито кръстове са изработвании в продължение на векове в с. Гинци ни са доказателство, че тази теротория е била част от България. Напомням, че по Берлинския договор Пиротско ни бе отнета и придадено към Сърбия. След това по Ньойския договор други идиоти ни отнемат Царибродско и отново го придават към Сърбия.
Това напомних, за да задам един въпрос на нашия премиер, ако ми чете блога:
- Защо се съгласихте, г/н премиер да приемете от Вучич,
сравняван по мафиотизъЪма си с Луканов най-високия им държавен орден, вместо да напомните на сръбската влада, че те по същество те се явяват окупатори на част територия на България както руснаците на Крим?
И още един въпрос можеше да зададете на Вучич: Защо той зад паравана на сръбското правосъдие укрива директора на банката на българската мафия, Цветан Василев. Не Ви ли мина през ума, че между тези два мафиота, единият политически, другият – банков трябва да има нещо. И още нещо трябва да Ви е известно – за да има неразбирателство на Балканите вината е на Сърбия, която е стратегиски съюзник на Путин, който има за цел да създава напрежение и неразбирателство на страните на Балканите и ни пречи по всички линни да живеем като нормални съседи. Известно е защо.
Поради тези причини Ви наградиха, г/н Борисов, без да се усетите - като да нямате съветници балкановеди, които да Ви консултират по казуса - че тази постъпка е успех за високоестрогенника Вучич и гаф за Вас. Преди Вас иимаше още подобен гаф при откриванее на паметника на Левски в Цариборд. Тогава Ивица Дачич, друг сръбски политически мафиот, и той от котилото на Шешел, между които освен Вучич са високостеронничките, председателката на парламента им и министър-председателката попита провокационно Орешарски на сръбски ли да си говорят или на български или на шопски. Нямайки и грам мозък, Орешарски не разбра, че Дачич счита част от България за Шопско, което в сръбската стратегия се води като част от Сърбия и отговори:
- На който и да е!
Този просташки отговор няма да коментирам, но
ще потърся после линк се една много известна песен, създадена при подобен казус – „Докато момата извряска, дядо поп й го натряска!”. Текстът е много поучителен за висши политици - да внмават повече от момата. Този просташко-некомпетентен отговор отказвам да коментирам.
А сега за едно от любимите и кътчета на Софийската планина, частта от Голема планина от ж. п. спирка Луково до Буховската седловина, наричана още Желявския превал. Ще опиша планината като започна от ниското, от с. Луково към високото, за да стигне до Буховската седловина - някога приказно красива, днес трагедия…
При пътуване с влак над с. Луково се вижда един чал, който долу от реката изглежда доста висок. Това е вр. Голата глАва. Този връх е изключителен не само като обгледност, но и като орографско чудо. Ридът на Голема планина преди да се спусне при Пролома, достигайки вр. Голата глАва прави завой на 180 градуса и тръгва обратно, надвесен над долината на р. Батулийска. От него извира единствената река, която тръгва в посока обратна на всички други, на изток. В прекрасната гънка на тази река, от където тя извира са разположени /останките от/ две едноименни махали, Горната и Долната. Както и да се върти човек по отсрещните била, той все вижда тази махала, чиято местност бих нарекъл много прекрасна. Реката, извираща изпод върха е доста голяма и се влива в Батулийската река на около 3 км. след с. Батулия в посока на с. Ябланица. Тази махала е принадлежала към с. Луково, и то някога част от мегакомплекса Батулийско.
Село Луково запада, в него работни места няма. Сутринта всички работоспособни пътуват за София, само за 30 мин. до Централна гара с „пътника”. В селото има и луди, приплод на родители пиянища. Един такъв луд запали три големи хубави къщи-вили долу да гарата. Не носи отговорност за деянията си, хората от селото го следят. Стар стръмен път, сега модернизиран, но неподходящ за ниски коли отвежда нагоре към Голата глава, пускайки разклонения към отделни махали в ляво и в дясно, които достигат чак до билото на рида. В селото построиха църква до гарата и втора, която в момента се стопанисва от една възрастна жена от с. Момчиловци, Смолянско. Село с минало, както един селянин каза, мотивирайки се с това, че тук не се цени и ползва дори студената минерална вода, защото мястото не било престижно. Ако няколкото мутробароока дават имидж на селото, това му е единственото. Най-големият е в началото на пътя в ляво. Всичките стари къщи и вилите високо в планината са претарашени, както хората тук казват от циганите от квартал Тунел №8, в резултат на което те са необитаеми, напуснати. Има прекрасни къщички, други пък на прекрасни места. Пред очите ми е една малка скромна красива разлата ниска къща-бижу на равна поляна поне 5 дка, оградена с ридове и водоизточник до нея. Не знам ограбена ли е и тя, не съм виждал никога човек да идва тук. От една ограбена къща, където всичките потреби бяха на конус в съответната стая си взех за спомен една страхотна тънкостенна чаша за вино. Много е тъжно….
Пътят излиза на рида, идващ от Мургаш, малко над пътя е вр. Голата глава. Рид да завиива на 180 градуса се среща рядко. От тук до следващата махала, Виши камък, красотата е изключителна. От потомци на с. Голата глава имах колега, чиито баща се мести в София след отнемането на собствеността му и започва да прави машини за игра билярд. Замогнал се, изпратили го в Белене. Техни роднини бяха дошли от Италия и оставиха на моя колега един огромен Фиат, който едвам вървеше и гореше бензин за пет коли, пълен боклук. Кофата с мастилото изписа колегата ми за този Фиат. Накрая му го взеха за експертиза и го нарязаха по донос, че в него имало скрит в шасито му наркотик. Срязана на много парчета, колегата ми /Христо Сомлев/ бе извикан да си прибере колата за да не бъде глобен.
В селото Виши камък е имало ятаци, за което свидетелства и паметник. Синове на ятаци от махалата бяха много първи в МК Кремиковци, родителите им оставаха да живеят тук. Много агнета и мляко пътуваше от тук към синовете. Дядото почина, бабата не можеше да гледа овце, а само няколко кози. Почина самотна старицата, нямаше вече за какво да идват синовете при нея. После синовете се скараха за наследството и къщата пламна. Някое лошо детенце дойде и я подпали заедно с всичките стопански помещения към нея. За тази махала ще отбележа, че местоположението й е връх на красотата. И още нещо – изворът, давал вода и живот на тези хора векове, пресъхна.
Докато живееха старите хора по тези места, дори да нямаха сили да гледат животни, те подъръжаха ливадите и изворчетата. С търнокоп вадеха тръните доколкото можеха, режеха ги, палеха ги, чистеха изворчетата. Сега природата е запусната, дори вървищата – широките пътеки, предназначени за придвижване на товарни животни – вече са непроходими. Аз посещавам по-често и по-рядко тези места от 50 години и съм свидетел на промените, бих казал упадъка им. Добрите хора измряха, мина вълна на престъпност по домовете им, друга вълна посече горите. Защото нищо за крадене тук повече не остана, освен природната среда, невъзстановима в рамките на един човешки живот. Престъпността посегна и на нея, което е кражба и към поколенията.
Билото продължава над Софийското поле и над долината на р. Елешница, към която се спускат много пътеки.Има разклонения към Софийското поле в посока към към Курило, Гниляне, Подгумер и Войняговци. Следващата красота по това било с форма на запетайка е връх Драгуната. Той е доста висок с рид, устремяващ се към р. Елешница. По този рид има махали, от двете му страни текат реки. Много е красиво тук!
След Драгуната ридът прави всякакви криволици, за да достигне до друг шедьовър, Локорския връх. Преминава се през ливади, където имаше хиляди овце, кошари, говедарници. Те са разграбени и оползотворени – джелязото – в квартала Зли дол на Своге, дограмата – в печките на циганите от квартал Тунел №8. Други бригади от нецигани пък откараха с камиони камъните. От изворчетата не е останало нито едно действащо, защото няма кой да ги чисти. А тук имаше и водопровод, завършващ с поилки. Сега е мъртвило…
Локорският връх е двоен, като вторият е надвесен над долината на р. Елешница. Като видимост той е първенецът тук, а ако турист като мен е посетил всичко наоколо радостта е още по-голяма. Овчарниците под този връх в местността Яровете бяха много стабилни, но добивачи на скраб с газорезачки се справиха с носещите метални винкели. Фусовете за винкелите останаха на прекрасните поляни да свидетелстат, че тук е имало живот преди да минат скрападжите…
От с. Локорско преминава път през Локорския превал за р. Елешница, а покрай реката други пътища отвеждат към Батулийско, Бакьовско, Ябланишко, Огойско. Каруци с дърва, млечни произведения, месо и др. векове са пътували от тук на път за Софийското поле.
За да се продължи към Кремиковската седловина трябва да се мине през този превал, като планината прави много дълга чупка. Отново на билото, погледът на туриста достига до централното било на Балкана, че и зад него, където е планината Ржана. Билото е било почистено от гора и е представлявало пасища, днес обрасли в тръни. Има обаче път, който се подържа от ловците. Опитнияг планинар вече вижда как към вр. Мургаш се отправят четири големи рида, за да съберат в него и той да даде началото на седем реки.
Кремиковската седловина е доста важна. По внея преминаха всички откраднати животни на хората от Яблнишко, там са и сараите на кремиковските феодали, наричани Дамбовците. Тази седловина придоби по-голямо значение след построяване на ловната резиденция на Тошо, „Ябланица”. Построена малко над махалата Търсава, тя предлага излаз за ловците по няколко долини и рида. Ще спомена два шедьовъра – река Еловица и ридът, наречен Калоянов. Преди много години по този рид стадо диви свини вървя километри успоредно с нас – с жена ми изминавахме прехода Лескова-Мургаш - като ни разглеждаше и ни изкара акъла. Тук имаше и развъдници за животни, при които „ловците” от мрежите отстрелваха дивеча. Както днес при резиденцията на Гошо Ловеца над с. Стакевци. Тази резиденция после я купии Догана, сега я била купила вдовицата на Илия Павлов, но Доганът си оставил горите.
След Кремиковската седловина билото на планината се вдига, тук и там само има изглед към Балкана в цялата му широта тук, към 40 км. Останки от рудници, където е добивана уранова руда, разкривки, но и хубави поляни, така се достига до седловината от с. Сеславци, свързваща Софийското поле с мегамахалите Ябланица и Огоя, от където е идвала основна част от храната за София. А след тази седловина вече се върви на доста голяма височина през борова гора, на мястото на изсечената дъбова. Нагоре, през обгледни ливади, пак нагоре и така се достигат пасищата под вр. Готен /Красив/, най-високата точка до тук. От този връх се разкрива най-хубавият изглед към Централния Балкан. Той се дели на важни и по-маловажни ридове както костите на риба. Доста подридове от този, зад който е скрито с. Яблница тръгват и се спускат в р. Елешница, а между тях текат бистри реки. Един от тях обаче с изшилен гол връх ми е любимият. Имам спомен от този връъх, когато след дъждове с жена ми се разхождахме от с. Ябланица към Бухово. На този връх бяха цъфнали едни жълти цвенетаца, чието стъбло бе покритео с плочи като на крокодил и само цветчето имаше досег с въдуха. Повече таково цветенце не съм виждал, това бе Божй подарък за нас. Тук е и родината на кокичетата. Те растат по поляните, но само под единични дървета. Няма ли над тях дърво, няма и кокичета.
Спусканетоо към Буховската седловина е тъжно. Долу е ограбената почивна стнация на миньорите от урановите рудници. Ограбени са трафопостът, каптажът, от който помпи изкачваха вода за почивната станция. На седловината пък огромните поилки за животни са сухи, няма ги и животните. Хората не пият вода от многобройните извори тук, защото се страхуват от раково заболяване. Седловината е била някога важен кръстопът за хората тук, от която те са тръгвали за говедарниците на с. Желява и на с. Елешница, за селата Бухово и Желява, за долината на р. Елешница, от която се е излизало по всички махали около нея. И до днес хората наричат пътят, който преминаава по нея Вървището. Тези от планината и тези от полето са търгували, разменяли са си стоки, вземали са си булки и момци за да не стане кръвосмесване.
Един отминал свят, от който е останала романтиката и част от красотата му, защото много от горите са посечени от дървената мафия, а къщите, където са се раждали българите, воювали за България по време на Балканската и Междусъюзническата война, закърмени с ценностната система на хората, които са ги отгледали, вече са се срутили. Десетките години – повече от 50! - през които се потопях в тази красота, черпейки кили и вдъхновения за ежедневния си живот, станаха причина да упозная и обикна този край, промените в него през този период, съизмерим с човешкия живот преминаха пред очите ми. Изпитвам някаква гордост, стъпил на един от върховете там, да уподобявам тази огромна планинска площ на развълнувано море с форма на триъгълник със страни около 40 на 30 на 30 км. Това „море” не само съм го упознал, но чувствам, че съм свързал и живота си с него.
Тази зима походих доста из Софийския Балкан, защото имам нови „сътрудници” – вече не само джипове по пътя ми проправят пътища, а момчета с кросови мотори с вериги на гумите преминават по пътеките, превръщайки ги в пъртини. Една мисъл обаче ме жегна и сега ще я споделя.
Туй, което се прави с хората в страната ни – целево опрастачване по всички линии – доведе до качествени промени у нас и достойни хора
вече просто няма. Ако такиива все пак се намерят, организЪма на страната ще ги изхвърли като чуждо тяло. На тяхно място дойде ерзатцът, в който опростачените виждат себе си в мечтите си какви биха желали да бъдат и искат той да ги управлява. Не хора с ценностна система, които могат да съхранят страната ни, културата ни, вярата ни, а разпоретини в Мерцедеси с охрана, курвове и проститути- откровениите пазарни субпродукти, да не квалифицирам интелекта на държавниците ни, част от коитоса агенти на чужда страна и работят против собствената си. Те е избират, заащото са кастрирани от към всякакви възможности да свършат каквото и да било полезно за нея. Такава стока днес се търси, спомням си думите на Мефистофел на вр. Брокен. Ще ползвам един турски лаф при подобни казуси:
Кафа сикме от такива!
А Софийският Балкан, тази красота, с площ по-голяма от тази на Витоша, колко ли хора /живеещите до него софиянци имам предвид/ знаят за него? Ще отговоря:
Преди много години бяхме на туризъм от с. Локорско към с. Бакьово. Пълна дивотия, страхотна красота, бяхме под Козия връх. Говоря аз, че тук никакви туристи не идват. И срещу нас – човек с еднодневка. Заприказвах го, попитах го знае ли къде отива. Човекът много добре поясни, че идва от х. Лескова, каза от къде е минал и че отива в с. Локорско. Този маршрут освен, че е твърде дълъг е и един от най-трудните за ориентиране. Това е единственият турист, който съм виждал по тези места и който вероятно познава планината тук както аз.
За да премине безпогрешно през тези дебри и да намери пътя между двете крайни точки на прехода си за мен бе свидетелство, че това наистина е така.
