ПРОЛЕТТА ДОЙДЕ,  НАПОМНЯМ  ЗА  КРАСАВИЦАТА

                                 ПОНОР  ПЛАНИНА

 

     Понор планина е част от Стара планина, която се състои от три успоредни на централното й било рида. Централното било на Балкана тук носи името Козница. Името идва от козите по скалите на западния бряг на р. Батуня, където тя извира. От другата страна на брега на реката обаче е много удобно за ловци със снайперова ловна пушка да уцелят козите, макар те после да не могат да бъдат намерени. И така днес по скалите няма нито една коза, идиотите ги изпозастреляха до крак. Само името на тази планина, коятя тук прилича на Пирин напомня за тях. На наклонената поляна, където те са слизали да пият вода има понорово пропадане с форма на сърце, в което до късна пролет се задържа сняг сред зеленината, много е красиво.

    Няколко думи за Балкана тук:

    От Петрохан започва висок алпийски рид с римски път по него, който се извива на север и се нарича Тодорките. На него има три скални върха. В ляво тече река Бързия, в дясно – река Батуня. От двете страни на рида има римски пътища, ползвани до днес. По долината на р. Батуня са населените места Заножене и Вършец, и двете - пълна трагедия. Такъв хубав курорт беше Вършец, но там се развъртяха мутри, бушоните на задкулисието, купиха разни хотели на символична цена за да ги препродават, резултатът е видим. Отиде курортът на Враца, няма да сгреша ако кажа, че и Враца отиде. Напомням за книгата на Илия Павлов, как надхитрил процесуално собствениците на Химко и го взел, сега пък чух, че го е взел Делян Пеевски.

     Има път покрай яз. Среченска бара, който пресича този рид, на него е Клисурският манастир. Ридът Козница свършва при вр. Крушачки, от който започва дълбока долина, наречена Пробойница. От Крушачкия връх започва могъщо отклонение на север, наречено Врачански Балкан, а на юг – Понор планина, не по-малка от него. Козница и Понора са две планини, които аз окачествявям като сиамски близнаци, защото гръбнакът им е наистина само един.

    Понор планина започва още от Петрохан. Тя се състои от три планини – Малък, Среден и Голям Понор, описвал съм ги в блога си. Големият понор има четири огромни понора и два по-малки, но и те са много големи в сравнение с другите понори в страната, напр тези при Триград и Мугла. Само два такива големи понора има още, този между Губеш и Годеч и този над с. Дойкинци в Западните покрайнини. Подчертавам, че този регион трябва да се посещава от умеещи да се ориентират в този тип планина или ако се запознават с нея времето трябва да бъде стабилно, никаква мъгла. Аз трудно упознах тази планина. Момичетата, които ме водеха да ме запознават с нея положиха много големи усилия докато я изуча…

   Ше маркирам три прехода от Петрохан до с. Бов, които не са никак трудни, но са доста дълги, ходи се поне 8 часа.

  Първият преход съм го нарекъл „По язовирните стени”. Понорите приличат на огромни  източени язовири, които имат стени. Началато на този преход е едно отклонение от стария път за Бракьови, което движи през горист рид, заграждащ понориите от юг. Минава се през букова гора, по превали, много е красиво. Може да се слезе по пътища до селата Бракьовци, Брезе, Зимевица, Добравица и от всичките тези села до автобуса за Своге на спирка „Пали лула”.

     Вторият преход преминава по дъното на понорите. Първите два се подминават, като се ползва пътя за водохващането и се слиза на първия понор, наречен Перачка бара. Той не е много голям, преминава се в следващия, Орлова бара. За него не казвам голям, а огромен, после се слиза при втичалото на реката на понора Студената бара, и той – огромен. Пресича се ридът, разделящ го със следващия понор, наречен Кривата бара или Река Понор и по долината му се достига с. Зимевица след като се пресече язовирната му стена. Преди 15-20 години там ме ухапа паяк но така, че още го помня. Има вариант да се отиде до с. Заноге и от него де се слезе на Лакатник или на Гара Бов по пътя, по който е приминал Дядо Вазов.

    Третият преход е по водохващането на реките за изравнител „Петрохан”, по който се достига до билото, делящо Студената и Орловата бара. Слиза се от водохващането и се пресича Студената бара, един мого прекрасен понор и се отива в селата Заселе или Заноге.

   Проблем да се осъществи това пътуване са малкото атобуси, които поради лошия път вече пътуват за Монтанско през Витиня.

    Ще направя няколко постинга със снимки от двете разходки, които осъществих скоро по тях. Макар природата да е още тъжна, пак е красиво. Сега преобладава лилавия цвят, после идва жълтият и накрая зеленият.

   Тези понори са хранели милиони овце и големи стада крави. Над понорите пасищата по южните скатове на Козница са огромни. Цитилам само триъгълното пасище между Орловата бара и Студената бара. По прощ то е по-голямо от платото на Витоша. Тук са живели хората, занимаващи се скотовъдство откак я има България. През лятото хората с гредали животните, през зимата жиовтните са хранели хората. Тези огромни пасища продължават на запад чак до вр. Миджур, а на изток до Мургаш и след кратко прекъсване стават отново огромни. Толкова оогромни, че да ги  ползват са идвали животновъди чак от Гърция, каракачаните. На този планиски рай сталинската колективизация сложи край. Тя прогони животновъдите от планината, натика ги в панели в градовете, там се родиха децата им, връзката с планината се прекъсна и обратен път няма. Такава бе и съдбата на каракачаните, но малко по-късно. Планината осиротя, подивя, сега е обект на грабеж на природни ресурси – мутродървари, мутроловци, изваждачи на скрап от старите къщи, които след това падат. Изчезването на пасищата под пасищния бурен /хвойната/ води до промяна на климата и от ЕС дават пари за косене на ливадиите, за да могат те да се възстановят. Окосената трева не може да се яде от животните, тя съдържа тръни и подраст, ама и животни няма вече.

     На туристите, които ходят по такива места напоням, че съм писал за тази планина, разделил съм я на три части в блога си. Високата част съм нарекъл Големия понор, една малка висока и и много красива част съм нарекъл Средния понор, а Малкият понор, наричан още Манастирище е било наше християнско светилище до завземането на България от турците. Той е нашата свещена планина.

    Ще публикувам доста снимки следващите дни, а това е като въведение за тази прекрасна пранина, производна на Балкана. Ако към Балкана се включат производните от него планини, той ще стане поне с 50% по-голям по площ от Родопите.

    За тези, които се осмелят да пристъпят в тази планина, дарът ще е много голям.

с удоволствие.

" На туристите, които ходят по такива места напоням, че съм писал за тази планина, разделил съм я на три части в блога си. Високата част съм нарекъл Големия понор, една малка висока и и много красива част съм нарекъл Средния понор, а Малкият понор, наричан още Манастирище е било наше християнско светилище до завземането на България от турците. Той е нашата свещена планина. "

***
Много интересно.

Малко се знае за понорите.
Освен от специалистите.

Но благодарение на Коста, и ние ще станем специалисти.