Тези картини са от разходката ми из околностите на с. Жеравино. За селото се предполага, че носи името си от маршрута на мигриращи птици, прелитащи през пролетта  и есента над седловината над селото. Това село като местоположение в планита е една от най-красивите ни села. То се явява най-западната точка на България. Някога селото е било от двете страни на рида Къркория. През него е преминавал път от селата по долината на р. Драговищица към Кюстендил. Втори път пак от тази долина и от гр. Босилеград за Кюстендил е преминаал през седловината Славчето. И на двете седловини идиотите ньойци сложиха граници, ще се върна на тази тема. Сега само ще кажа, че селата по долината на р. Тлъминска по този начин подло са били отрязани от достъп до България и напъхани в снежен капан, за да измрат българите по тези места.
   Селото е разположено на височина около 1000-1100 м. н. в. на широка тераса, заградена от една гънка на планината Бясна кобила. Тук при вр. Малка Къркория билото на Бясна Кобила се разделя на две, а в гънката между това разделяне е частта от селото, останала към България, някога наричано село Долно Жеравино. От другата страна на рида е Горно Жеравино, днес в Западните покрайнини.  По-жестоко отделено село от живителните си връзки с Кюстендилско в момента не се сещам, макар наизуст да знам всичките села и в Северната и в Южната крайна.
   Селото е разположено на много голяма площ между двата рида, които се малко по-високи от него. Мястото е прекрасно за пасища, за ниви, има гори да се крият на сянка кравите. От тази гънка извират две рекички, като едната изтича в България, другата - в Западните покрайнини. Реката към Западните покрайнини прави чудна седловина, реката към Кюстендил - също. Междуселският път Горно-Долно Жеравино е прекъснат, заграден е с тръни където преминава граничната бразда. Вижда се обаче, че тръниите се местят и поставят, а трасето е ползвано от каналджиите да превозват мигранти от Кюстендилско в Босиилеградско. Само тук да преминават тези навлеци! Поне още десет такива места знам. Какхне вземе да ги научи полиията!
    Селото Жеравино днес е мъртво. Изоставено е училището, доста голямо, църквата е заключена, те са в един двор. Чешмата е пресъхнала, къщите на хората са се срутили. От жалост към миналото не посмях да погледна ограбени ли са. Само една къща е опитвано да бъде повъзстановена, вероятно от много беден човек. Грозно, несъобръзено при земеетръси, недовършено и напуснато. В този рай е останало само миналото, сега тук се е настанил вакумът, за който ще пиша постинг като завърша Кюстендилските си записки. Проклети да са тези, които разделиха този край, които нацръкаха в него вирусът на Маркс, настанил се тук с колхолизацията си, после построиха тук клеона и оконателното пропъдиха хората от тук, които вместо държавност нагъчкаха в този пограничен регион мутри-феодали и основаха трансграничната престъпност.  Ето какво постигнаха всички тези лоши хора - ебаха майката на добрите.
     Сега тук няма никой...



                                               Църквата в село Жеравино















  







                                             Училището в село Жеравино







                         Високата заравнена част от планината Бясна кобила,
        където е разположено село Жеравино Вижда се и масивът на Бясна кобила.



            И тук - соцзалесяване с черн бор на мястото на осечените дъбови гори.



Върховете Малка и Голяма Къркория, където централното било на Бясна кобила свършва. Наказателната граница е прекарана от тук от идиотите Ньойци за да стане животът на хората тук невъзможен В следващ постинг ще опиша защо.



Аз съм на вододелно място. Реката пред мен се влива в река Тлъминска, а в ляво от мен изтича Жееравинската река, която се влива в река Бистрица. Красота!!!



                                                  Връх Малка Къркория



В ляво Голяма, в дясно - Марка Къркория. На края на ливадите племинава границата, която е разделила село Жеравино на две. Проклети да са и на небето тези идиоти, планирали от кабинетите си този снежен капан за планинците българи от Жеравино.



Аз съм на границата между България и Тройното кралство, на което Сърбия се писа наследник и задържа до днес наши територии, които нарече Западни покрайнини. Президентът ни в една реч пък ги наарече Западни Балкани. Като че ли това е пустош, в която живият само диви животни, а не и българи.



                  Следват снимки от планинските околности на с. Жеравино.



        Наякогашните овощни градини на хората. Днес - удушени от плесени дървета.



Следват снимки на билото, по което преминава наказателната граница. Аз казах вече, тя е преместена от билото на Бясна кобила по неин рид.. Цялата Бясно кобила днес е в Западните покрайнини.











            Тази снимка не е от Източни Родопи, а от Бясна Кобила.



           Селското пасище на с. Жеравино. Отсреща е масивът на Бясна Кобила.



Горите, където са пасли кравите на хората от селото. Днес там няма кьораво животно,
мутроловците са изпозастреляли всичко.



                                      Селското пасище на с. Жеравино



Горно Жеравино, днес в Западните покрайнини, над него двата върха Къркория.



     Село Горно Жеравино в Западните покрайнини. Тук не е имало сталинска колхолизация и хората са останали по имотите си въпреки невероятно трудните условия за живот тук








  А това е мое селфи. Колкото повече ходя, толкова повече се
издължават краката ми. Вече започвам да се безпокоя...

     Завършвам тази разходка с пиесата на Мусоргски "Картини от една изложба". Това е най-силната клавирна пиеса на руски автор. Изпълнителят - Алексис Вайсенберг така иззпълнява тазии пиеса, че оостаналитее пианисте сред него се опасяват да я включват в репертоара си.
   В руските пиеси винаги иима звучене на камбани. Обръща. внимание на тези, които разбират от музика да послешат в частта "Киевската порта" грохота на камбаните на огромната църква. Но и да намерят картината, вдъхновила Мусоргски да напише тази пиеса.
   Музиката е част от природата, те вървят винааги заедно...