Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2015 12:48 - КЮСТЕНДИЛСКИ ЗАПИСКИ - 4
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 1176 Коментари: 2 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                          

               ОТНОВО  НА  ПЛАНИНАТА  КЪРВАВ  КАМИК!

 

    Аз съм писал в блога си - някои планини ме привличат и колкото пъти ги посещавам, толкова пъти съм сторвал това с любов към тях. На първо място е Балканът, защото съм роден под него, но в този мой списък има още доста планини, съвсем различни като природа от него,  принадлежащи към други планински вериги. Сега се замислям - Осоговската планина, придаваща красивия облик на гр. Кюстендил прилича много на Балкана като орография и растителност, но така и не я вписвам в списъка и с любими планини. Обяснение нямам, но и не го търся. А трябва да има нещо и вероятно това е излъчването на някои планини, което аз прехващам. Същото е и с музиката. Там обяснението ми защо обичам едни композитори повече от други е съвсем просто – едни са писали музиката си за да ги слушам и да ме вдъхновяват, други – да се опитвам да ги разбера безуспешно, а трети – за да ме дразнят /додекафониците/.      

     Хора срещайки ме на невероятни и опасни места в планините поради релефа им и наличието на диви животни или сред съвсем изоставени от хората региони ме питат: Кой ти плаща, за да дойдеш тук злато ли търсиш? А обяснението е по-просто – в чипа си имам някаква програма, която следвам. Не ми е лесно, но съм доволен. Който е упознал чипа си макар животът му да е доста труден, той е доволен от себе си, защото следва пътя на естественото си Божие употребление. Тялото е временна обвивка на духа, тя има физически сили, командвани от разум. Наскоро писах на един от приятелите си в блога, so mit Macht mein Lebensweg ich habe durchgesturmt.

    И ето ме отново на Кървав камик. Бях тук през пролетта, сега съм през м. ноември. Отново на крилете на силната си зрителна памет аз в момента съм на едноименния й връх, от който тя се вижда цялата. Планинита започва от Власинската седловина, която разделя планинската верига на Руй планина, като след тази седловина на юг тръгват две планини – огромната планина Бясна кобила и по скромната планина, Кървав камик, но аз ще опиша в следваш постинг, че с продължението си – Милевска планина – тя съперничи по площ на Бясна Кобила. Виртуално, разглеждайки планината от връх Кървав камик и напрегнал малоумницата си, в съзнанието ми се появяват извивките на планината на юг. Аз мога дори да преброя наум върховете и седловините между тях. Тази планина е една от силните за мен и съм може би единственият турист, който я е покачвал от изток и от запад, преминавал е по билото й от Горна Мелна до изоставеното вече село Побиен камък. Голяма красота е тази планина, а най-красивото й селце като местоположение е Къшле. Разположено на височина между 1100 и 1400 м. във водосборната зона на Треклянската река, там е кътче от рая. Подобно на това селце е по-голямото от него село Горна Мелна, в което има интересни като архитектура къщи. Горките населени места тук – едно в клинична смърт, друго на командно дишане, трето в състояние на будна кома, четвърто – в изкуствена наркза, а голямата част от тях – в клинична смърт. Вече няма никакъв човек тук, защото през изминалите години на тези дори и трудолюбиви хора идиотите нищо добро не им случиха. Веднаж ги праснаха Ньойските мафиоти, втори път - сталинската колективизация, трети път - брежневския клеон, четвърти път - ромбригадите, които съсипаха сградния фонд /и тук!!!/ за да извличат от него суровини за скрап. Но най голямо зло на хората от селата от нашата страна на Кървав камик сториха другарите с Чайките, които им ебаха майките, както каза някога Радой Ралин, които им отнеха имотите така ги прогониха от родните им места в градовете.

    Да опиша обаче какво виждам в момента на ум. Погледът ми е отправен на юг, аз съм на върха Кървав камик. Пред мен има седловина, в ляво се слиза към с. Шипковица. Още един връх следва, планината завива леко на дясно и леко слиза, следва нова доста широка седловина, в ляво от нея е с. Драгойчинци. В дясно е широката долина на река Божишка и село Божица. Последният трети връх е с наблюдателен пост като този на върха Кървав камик. Този връх е висок около 1500 м, представлява огромен по площ чал, като в гънките му от нашата срана на планината е разположено село Побиен къмак, а в Западнитите покрайнини на отстояние един фалос място през билото е село Груинци. Две български села, разделени с граница.

    Аз считам че  планините Кървав камик и Милевска са едно и също нещо, но ако все пак трябва да има някаква грацница межда тях, това със сигурност е седловината при с. Побиен камък, защото тя е най-ниската точка между двете планини. Такива изключения има и по другите планини, напр. на Пирин, където има седловина Преевала, висока  2350 м, като никъде другаде билото не слиза под 2500 м.

    Климатът на Кървав камик е доста благоприятен, което е разрешило села да бъдат основавани на височина до 1400 м. н. в. От нашата страна са разположени доста села от север – Джинчовци, Бохова, Стойчевци, Горна Мелна, Къшле, Палилула, Долна Мелна, Шипковица, Бъзовица и Драгойчинци. От страната на Западните покрайнини са разположени селата Кострошевци и Паля, но и много махали над селото Трънска Клисура, някои от тях рекордьори по височинност, до 1400 м. н. в. Освен тях има и вилни зони над Власинското езеро, където височинаата е много голяма, а красотата  - съвършена. Мисля, че най-високото населено място там е Чичинград, може би към 1500 м. Той е на превала между Кървав Камик и Бясна Кобила. Съвсем наблизо е разположено друго едно село рекордьор по височина, Вълча махала. Близо до тази седловина почти бифоркационен извор дава началото на река Божицка, която после приема името Драговищица. Единственото удобно място за село от тази страна на планината Кръвав камик е с. Божица, бивш голям център на махали, с огромна трикорабна царква, обезбългарено в значителна степен. Сега в празните му обществени сгради сърбите нагъчкват ромове от вътрешността на Сърбия, преселници от Косова и Хърватска. Работили по чужбина хора от селото се връщат по родните си места и са си направил прилични къщи в този рай. Да се спускаш към с. Божица от към седловината е така красиво, че спускането става безкрайно – всичко трябва да се разгледа, да се снима. Ливадите са подържани, засяти са брези за да се крият кравите на сянка, лъкатушат притоци на р. Божица из ливадите истински рай!  Пътят на едно място прави завой е изведнаж както хората тук казват, цялата долина на река Божишка, където е селото се улества пред теб. Глагорът улествам съм чувал и по Родопите, прилагат го при силен вятър, който вдига полата на жената и за момент се показва дупето й. За още един израз от Родопите се сешам, досежно за младите жени. Техни постъпки биват обяснявани с това, че се били разлизгали. Някой по-образован от мен и непременно жени трябва да направят тълкуване на тези два глагола, улествам и разлизгвам.

     Опитът ми от Божица да се покача на вр. Кървав камик пропадна, защого пътеките са обрасли както от другата страна на планината при с. Паля. При обрастване до степен, при която пътеките стават непроходими ползвах за сравнение обрастването по разни места на бившата парламентаристка, Катерина Михайлова, сега критериите ми за сравнения са различни.

     Не може обаче до махалите горе по планината да не достига някакъв път и аз го намерих - той се оказа от другата страна на билото на планината, при магазина над Власинското езеро. Пътищата в планините, които са обитавани са като мрежа. Те достигат до сечища, до пасища, до населени места, до водоизточници. Да се избере правилния път е трудно, нужен е късмет. Днес го имах.

   Първата махала, която пресякох е точно на старата граница. От двете страни на границата преди 1919 г. са живели българи. Аз съм посочвал защо – след войната между Турция и Австрия турците биват изтласкани близо до днешните ни западни граниици, но там населението е било българско. Така то остава в пределите на Сърбия. Общото между нас и тези хора там и сега се усеща. Аз съм бил по западната страна на Бясна кобила и в град Сурдулица, веднага се усеща, че сме една кръв.

    Път, съмнително добре подържан ме поведе нагоре към билото на Кървав камик. В този участък цялата планина е на територията на Западните покрайнини. Планината в участъка след седловината Власинска е населена горе по равното, след това махалите са само от източната й страна. От дясно остават гористи върхове, в ляво е долината на р. Ерма. Махалите са доста, закътани са в заветни гънки, в които има водоизточник. Предполагам, тук е ужасяващ студ през зимата, но животът още продължава какъквто е бил преди сто години. Причината – тук не е извършвана сталинска колективизация и хората не са били прогонени от родните иим места поради отнемането на собствеността им.

     Пътищата тук са като мрежа, поради което ми се наложи да си поставям маркировки на определин места, защото при връщане ще излеза на два равностойни почти успоредни пътя, а да се изгубя тук по нощите през ноември е наистина страшно. Все по-високо се изкачвам, горите стават ииглолстни, но не са естетвени, подменени са буковите гори, изсечени по-рано. Навлизам в първия сняг, а билото е още доста над мен. Навсякъде – останки от огньове, разхвърляни опаковки от български храни, бутилки от наша бира, безалкохолни, наши вестници. Попадам на пластмасови образци на валутата евро, провеждали са се образователни курсове тук, сред студа. Усещам върху себе си погледи, но се правя, че все едно никой няма. Няма и за какво мен да ме нападнат „афганистанците”, както тук наричат преселниците, освен заради малкото храна в раницата ми, мисля си, но все повече ме обзема безпокойство. Става все по-студено нагоре, снегът от тази страна стана по-дълбок, по пътищата има следи от всякакви гуми на автомобили. От другата страна на планината е село Долна Мелна, от което път идва до Шипковица и после продължава успоредно на границата. Всякакви коли могат да се качват тук. И са се изкачвали, изкачвали, та са изтъпкали пътя, а където има дълбока кал има разхвърлян чакъл. Ясно- каналджийски истории. Пътищата на граничните войски тук са два, успоредни, по един за сърбите и един за нашите /някога/ граничари. Почти на всички поляни , които се падат на билото има следи от премиинаване на автомобили. Намерих изпаднал плик с 10 пакетчета кафе 3 в едно и си го прибрах, разбира се наш.

    В снега, не толкова дълбок, че да ме върне, изкачих почти билото, но мястото нямаше как да го миркирам с клони или камъни, защото тук всичко е еднакво. В някои случаи бих се върнал, защото наистина е опасно - ще уцеля ли пътя за прибирането ми, а нощта е близо. Не се върнах. Излязох точно на мястото, където исках, при вижката на нашия  пост. Нямах много време, но направих снимки на тази поредна поляна със скали, всяка от която носи името връх Кървав камик. Аз считам за истинския Кървав камик върха, който е най-на юг, от който се вижда билото на южната част на планината Кървав камик и  връх Милевец. И какво ли още не – Руй, Осогово, Слишовска планина, Рила, Власинското езеро, селата от нашата страна и полупланиинския район на Кюстендил. Страхотно е. Има едно място, което много обичам, това е едиин огромен чал над село Побиен камък. Вероятно само неговите ливади са били достатъчни за изхранването на овцете на селото, а оше много пъти по толкоз пасища има за селото и по Милевската планина. Днес тревата е подивяла, превръща се на торф, само конете, които имат зъби на двете челюсти могат да я откъснат, но и коне няма вече тук. Навсякъде легала и игрила на свини, комфортни обаче. Свините не лягат директно на тревата, а върху храсти, за да им е топло от долу. Но и доста останки има от изядени свини – бели акета на вълци, смесени със свинска четина.

    Слънцето слезе много ниско, предвидил бях да замръкна на сигурен път, после – имам три фенерчета. Но и минути закъснение не биваше да допускам. Слизайки надолу това, което усещах като излъчване покрай мен отново бе, че има хора и то сега стана реалност. От гората се издигаше на много места дим от огън, край пътя стояха седнали също край огън съмнителни личности, но и с жени между тях, без всякакво съмнение това бяха каналджии – местни хора, които познават планината. С присторена приветливост ги поздравявах, но чувството на напрежение у мен растеше и тръгнах като машина. Вече стана полумрак, от гората започнаха да излизат „афганиистанците”. Една група от около 20 момчета бе седнала до пътя и чакаше. Всичките с изпити лица, изморени, гладни може би, седнали в студа, завити отгоре с найлони. По-навътре в поляните, но с изглед към пътя имаше още такива групи. И най-големияят ми късмет:

    Стигнах до място, където не бях маркирал пътя, а от това място тръгваха почти успоредно два равностойни пътя. Аз нямам време за загубване, трябва да улуча верният път, иначе замръквам. По интуиция поех по левия път, от където започваше изкачване. Познато ми беше и се сетих, че на едно място изхвърлих от дясно на пътя голямо черно найлоново платнище, ползвано от „афганистанците”, което ако сега видая, значи съм на верния път. Слава на Бога, видях го и се успокоих, но върху мен усещах погледи, вече стан ѕ тъмно. От към Вълче село заприиждаха микробуси с македонска регистрация,  водени от джип. Ясно, предстои ми среща с каналджиите. С престорена вежливост поздравявам биринджията в джипа, а той ме пита дали съм вдял гъбарите от Македония, които днес трябвало да прибере, били тъдява с чувалите гъби. Аз обаче разбрах каква е работата и отговорих весело, но сърцето ми свито, свито, става опасно. Казах, че съм турист от България и се прибирам, видях само 3 мъже и една жена до огън при кръстовището, на което едвам улучих верния път. Отминаха, но миинути смед това от отсрещния кат заслизаха още няколко македонски микробуса. Преварих ги и завих по моя си път, убеден, че изгубване по нощите няма да има.

    Един човек ме покани на ракия и аз склониих, макар да трябваше да се прибирам с колата до базата си в с. Ресеен. Изпих 20 грама, той няколоко пъти по 100. Разказа ми за този край, за старата граница и се учуди, че аз знам цялата стара граница от Власинската седловина до вр. Коркория, че съм я изминавал. Разказа, че мигранти преминават непрекъснато, които сърбите откарват на север, за да се отърват от тях. Ако останат в Сърбия – лошо, каза човекът. Аз внушавам доверие и човекът ми разказа всичките си проблеми, разказа и за трудностите по време на югоембаргото, изрази лиично мнение за ситуацията сега, че Сърбия ще се изолира от Европа ако така продължава, но против Путин не каза нищо конкретно. Покани ме да отида едно лято за седмица с жена ми при него, в голямата му и хубава къща, която останала празна.

    При вече пълна тъмнина, само звездите ми светеха и нямах нужда от фенерче, достигнах до колата. Гяволетатаа макета с микробусите ползваха пътя по старата граница от Чичинград до днешното шосе за Трънска Клисура и Стрезимиировци, вероятно така са се договорили с организираните престъпници, за да не се срещат с тяхната гранична полиция.

   На път за Ресен премислих в каква трудна ситуация можех да попадна, ако тези изгладнели „афганистанци” ме бяха нападнали или пък ако каналджиите се бяха усъмнили, че съм тук за да ги издам. Ако не бях улучил и пътя при разклона и попаднех при други чакащи транспорт в гората „афганистанци” или пък на вълци, също щеше да е не само неприятно, но и много опасно.  От топлинаата в колатаа, след като мръзнах целия ден, от 20-те грама ракия и от напрежението през деня така се отпуснах, че слязох при чешма и си направих едно кафе от трофейното. Ободри ме и стигнах базата си по нощте, но при такъв студ, че дори не ми се ядеше. Облякох си всичките дрехи и заспах на минутата. Събудих се посред нощ, защото си бях отвил главата. Макар с щапка, студът бе много слен. Още нямаше скреж по стъклата на колата и видях звездите. В прозрачния поради студа въздух те бяха много ярки. Какво нещо е лятото за туриста и какво е сега. През лятото мога да се разположа в 14 и повече  часа, топло е. И да замръкна тогава нощта е къса, топло е. Сега времето не стига, прибирам се по тъмно и няколко минути след като съм спрял да ходя трябва да съм си легнал, защото започвам да треперя от студ. Чрез ходенето регулирам телесната си температура,у но ако спра умирам от студ.

    В планинатасе замислям за моите проблеми, за мястото по жизнения ми път в момента и стигнах до извода, че от две години отново съм станал смел както преди. Причината – вече имам внучка. Това е началото на моя нов жизнен път, след като измина моя. Напомням за разказа на Н. Хайтов „Дервишево семе”. Така по-малко ме е страх от вълци или че ще се загубя. Ако се затриех по планиитите преди 30 годин напр. щеше да е загуба, толково дела ми предстояха. Сега няма да е чак толкоз голяма работа. Пишейки това, не означаваа че не съм много внимателен и предвидлив в планиинаата, защото имам голям опит. Но такъв елемент, че отново не ми пука го има. Някога не ми пукаше, защото бях убеден, че ще се справя със ситуацията, колкото и да е трудна тя. Днес отново не ми пука, защо почти извървях жизнения и път, ще повторя,

    ...so, mit Macht, mein Lebennsweg ich habe durchgesturmt!!!

    Не стана по мъдър реда, както ми се искаше, но такава е била програмата, закодирана в чипа ми…  

   Аз – доволен!!! 




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. cecobob - Хареса ми!
02.12.2015 12:56
Аз – доволен!!!
цитирай
2. sande - Поздравления, Коста, за 4-та серия на "Кюстендилските записки"!
03.12.2015 10:49
Най-чудното е, че из Кюстендилските пущинаци се появиха афганистанци.

В Афганстан нищо съществено не се е променило, а при нас сега , в 2015 година, се появиха афганистанци. Наистина светът не е същия вече!

Ето ти плодовете на прогреса!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12188019
Постинги: 4545
Коментари: 10754
Гласове: 18321
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031