КЮСТЕНДИЛСКИ  ЗАПИСКИ – 2

        Въведение:

        Днес е една от трагичните дати в българската история. Преди 96 години на този ден е подписан Ньойският мирен договор след ПСВ. Писал съм на тази тема, поместил съм доста постинги за Западните покрайнини, за които вече много хора не знаят, че там още живеят българи, заточени вече почти 100 години в собствените им имоти. Преди сто години те са били 180000, днес са останали 12000. Във връзка с тази годишнина ще поместя в блога си Кюстендлските си записки.

     Започвам с едно стихотворение на Емануил Попдимитров, написано за разделеното му с граница родно село. Когато чета това прекрасно, силно стихотворение в зрителните ми представи идват не църквата на селото, в която е рабоотил бащата на поета, училището или самото село, а едно напуснато село от другата страна на планината, наречено Побиен камък. Там е имло древен оброк, по-късно ползван от хората като свято място, защото селото не е имало възможност да си построи църква.

    Убеден съм, който упознае този край, по друг начин ще погледне на родината си. Затова пиша тези свои постинги. Мисля, че вече  няма кой друг да стори това…

                                             ГРАНИЦА

                                                         Не сме разделени!С еднакви надежди,

                                                         Сплотени сме ний в любовта и смъртта!

                                                         Жетварка запее оттатък – копнежи

                                                         Събуди и в нас песента.

                                                         Светулки прелитат от нашата жетва

                                                         И мигат над вашето село натам,

                                                         Овчари оттатък ли с огън засветят,

                                                         Привет ни отпраща оскъдният плам...

                                                         Напролет и нашите ластовки сини

                                                         Отлитат натам къмто стари гнезда,

                                                         Срещнете ги вие за вести петимни:

                                                         Това са крилатите наши писма!

                                                         Пчелите ни даже от кошери лете

                                                         Прехвъркват натам като златни стрели,

                                                         Та медена паша да дирят в полето-

                                                         И нищо ни вече от вас не дели.

                                                         През гробища тъмна браздата минава.

                                                         Напразно: в задушница тука гори

                                                         Кадилница глинена, дим се развява

                                                         И вятъра отвъдни гробове кади.

                                                                                    Емануил Попдимитров

        Благодаря на Господа, че ми дава още сили да ходя по планините на България – на разстояние два месеца съм от 72…

     Ще пиша постинг за с. Груинци, родно място на писателя и поет Емануил Попдимитров, изявявал се и като български воин в жестоките за България години 1912-1919 г. За това трагично за България време той пише после книгата си „Златни ниви и бойни полета”. В края на  постига си ще цитирам негово стихотворение за селото му, разделено с граница от ноьойските идиоти.

    И в това село бях, много са впечатленията ми. Там обаче имах и едно  лошо попадение – на еничар! – сега ще се спра само на него:

    Село Груинци е много голямо по площ и много красво. Махалите му са разположени във водосборната зона на рекичка, вливаща се в р. Божицка, когато преминава през Босилеград. Териториално селото е в Милевската планина, а надморската му височина е около 1000 м. Селото е разделено от т. н. наказателна граница от 1919 г. така, че една от махалите му – Гелчинската - остава в България. До селото има направен съвсем наскоро макадамов път, който е сравнително добър.  Този път подобри достъпа и до друго едно село, Милевци, отдалечено по хориизонтала на не повече от три км. Пътят от Босилеград излиза на разклона за тези две села, където има една сравнително хубава къща. Трудолюбиви българи явно със собствени средства и сами са си построили голяма къща, защото видях доста сроителни грешки по отношение на здравината й. В двора имаше възрастно семейство, което попитах за пътя. Хората грейнаха от радост, като разбраха, че в селото им е дошъл българин от България. Настояваха да влеза, да ме почерпят ракия. Това няма как да стане – нито време имам, нито ще пия, след като имам да ходя 10 часа като от с. Груинци до с. Милевци премина през вр. Милевец. Денят сега е кратък, нощите са студени, ако замръщна в планината ше бъде много страшно, а тук вълците са навсякъде. Склоних да им отделя 10 мин, а те да ме почерпят със сок от плодове от двора си.

    И какво стана?

    Влизам аз в двора, където един малко по-млад от тях, техен роднина, им помага да отлеят бетонна пътечка. След като бе разбрал от разговора ни, че съм българин като ме видя - изразявам отношението му към мен чрез израз от Софийските села за неприятно изживяване – гаче ли чадър в гъзъ му разтвориха. Пояснявам, не да му го набучат, а вече набучения чадър започват да му го разтварят. Такава омраза срещу нас, българите  не бях чувал дори от един сърбин над Власинското езеро, а този е българин от с. Груинци, където е роден и Емануил Попдимитров. Представи се, че се е преселил в Белград, 10 години работил в СССР. Само където не каза УДБА – КГБ навеки, но това бе ясно, защото такива ги възприемам като цирей с гной и са ми ясни и без да проговорят, само по излъчването. След като каза, че е бил в Голямата страна го заговорих на съветски език. Отговори ми добре, значи не лъже. И като  почна:

    Ние не сме държава, ние сме изкуствена държава, която трябва да бъде поделена между съседите си, защото заема техни територии.  Дори цитира кои територии в България трябва да принадлежат към Сърбия – Софийска област, Видинско. Нарече ни циганска държава, подла, а нас – крадци и мързеливци. Заради нас натовци съборили Милошевич, заради нас им отнели Косова, дали сме им коридор. А по времето на Тито и на Милошевич били най-щастливите години за тях. Станали сме подлоги на американците, на натовци, на европейците, които мразели сърбите. Влезли сме в ЕС, най-противната на сърбите организация, в която те никога нямало да влезат, а щели да правят военен съюз с Путин и икономически с арабите. Водели сме политика срещу Путин, срещу най-големите им приятели, срещу арабите и срещу възстановяването на Югославия, предоставили сме по подобие на Косова територията си за база на Америка. Стаанали сме център на престъпност, която експортира дрогата от Афганистан към Европа.

    Отклонявам се за малко от монолога му: Аз не бях казал нищо и не коментирах нито една дума на този еничар, мълчах и го слушах, стараейки се да не му отговоря подобаващо. Той ме засипа със сгандартни за службата му простотии. Влязох в двора, защото добрите наши сънародници искаха да ми окажат внимание. Ако знаех за тозии идиот, техен гост, никога нямаше да влеза при тях.

    Гаднярът продължи, вече повтаряйки репертоара си:

    Против Русия сме били, против тях /сърбите, като той да не е българин!/, че заради това Путин щял да ни унищожи само с една малка атомна бомба, толкоз ни трябвало.

   И други  престъпления ни приписа - оставили сме сърбите без газ като сме изиграли Русия с построяването на газопровод от нас до тях, но затова Путин щял да не ебе у дупе.

   Глупостите, които говори не ме възмутиха, и друг път съм срещал примати, макар този да бе на ниво бозайник. Изплаших се обаче от отношението на този българин към нас, българите. Той е типичният пример на промит мозък - това са агресивно настроените и изяваващи се при наактивирнето им от Центъра примати. Този бе като да са промивали мозъка му със сяровъглерод. Навсякъде по света, където има диктатури тези процеси на промиване на мозъците на подрастващите са част от тяхната стратегия. Цитирам такива държави като Северна Корея, Русия, Сирия, Куба и още много други, начело с кърмчии, генно увредени от брадата спирохета на Маркс. Тази вечер гледах предаване по новините за Русия. Един идиот като този наш сънародник, на не повече от 20 години призоваваше за ответ срещу Турция. И изтъкна мотиви, които са му наплюти от службите в мозъка му. Омраза срещу всички и противопоставяне срещу всичко, което е духовно, истинско, замяна на естественото Божие употребление на човека, изминаващ земния си път с командно административно управление от екип на примати, гарантирана посредственост, това са техните 10 /?/ заповеди.

   Завършваам с този еничар със заплахата му, че предстои съюз тук на Балканите между Гърция, Македония и Сърбия от една срана и Русия от друга, което ще срине ЕС, защото така той може да бъде унищожен за минути от Путин.

   Мислех да го запитам какво мисли за базите на Путин в Ниш и в Латакия, но реших, че не бива да хвърлям камък в рядко лайно, ще се изпръскам и аз.

   А горкичките ни сънародници, бабата и дядото. Те ме гледаха както посрано дете майка си, предлагаха ми ябълки, сок – това имат хората, а на мен от този еничар не само ми се повдига, но и цялото ми същество се противи и възмущава, кой го създаде!

   Еничарите са изобретение турско, турска е и думата, означава нововойник, но еничарът хората отъждествяват с жесток човек.  Момчета хрисияни  са били вземани от турците с цел да ги направят професионални войници, промивали са мозъците им във вакъфи и медресета и са успявала да ги направят до толкоз злобни, че връщайки се по родните места те са избивали дори роднините си като неправоверни. Ако този еничар от Груинци имаше властта да убива дали нямаше да сторва същото както някогашните енечари?

    При достигането от турските войски до Виена и Кандия западноевропейците ги наричат не турци, а еничари. Една част от Соната на Моцарт за пиано се нарича Соната с еничарски марш. Така е оригиналът, промяната наиимето от еничарски на турски марш е дело наше.

   Колко общи черти има комунизЪма по света. Той разчита на подчинение на масите в резултат някога на репресиите на специалните служби, днес на заблудите от хибридната война срещу тях, при която се цели промиванее на мозъци, истините да се представят чрез лъжи.  Този идиот, срам за българите, е убедителен пример за промит мозък. Ако не бях си тръгнал още много неща щеше да ми наговори слещу България вероятно и как ще възстанови Югославия с помощта на Русия може би.

    Извън темата „Кюстендилски записки” ще дам още един пример с моя позната поне от 20 години, преселничка от Украйна.

    Майка й е украинка, която помни голодомора през 1932/3 г. в Украйна и дъщерята отлично знае за него. Баща й пиел и биел, радителите се развели заради туй пиене. Познатата ми – Наташа, рускоговоряща украинка – се омъжила за българин в Украйна, но и той пиел и биел. Тя се преселила в България за да се отърве от него, ползвайки българския му паспорт. Следват дълги години на борба за българско гражданство.

   Жената безспорно има влечене към културата - тя чете поезия, запозната е в някяква степен с руската култура. Познавах я по линията на работата ми. Тогава след 1989 г. за някои настъпиха много големи трудности във връзка със закриването на предприятия, за нея положението стана ужасно. Организирах събирането на пари за подарък на дъщеря й, която бе абитуринтка, а майката нямаше никакви пари. Помагах й с каквото мога.

    Не прекъсвахме добрите си отношения, докато започнаха протестите на майдана. Съвсем неочаквано за мен тя застана на страната срещу украинците, нейната кръв, защото били подлъгани от Америка. Путин трябва да им пусне една атомна бомбичка /над Киев/ за да им дойде акъла, проповядавше тя, а на поляците, които им помагали – по-голяма атомна бомба, цяла Полша да унищожи, защото са против Русия.  Какво чака Путин, питаше се тя, веднага трябва да ги вразуми с няколко атомни бомбицки. След това импровизирайки на собствената си тема тя започваше да химнослови Путини да говори протиив украинските ръководители, които всичките знаеше по име. Всичките тях и желаещите да се отделят от Русия според нея трябвало да бъдат разстреляни, за да им дойде на останалите акъла. За нас започна да говори, че ние вече не сме държава, а подлога на американците, което ме наведе на мисълта, че еничарът от Груинци, ползващ същия израз и тя или са към един Център или слушат едни и същи медии.

   И така преди кръглия се рожден ден вместо поздрави по случай навръшването й на 50 години, тя получи от мен известие, защо прееставам да я виждам – защото не искам да имам отношения с хора, противопоставящи се на етноса си, на еднокръвните си братя, които се борят от 300 години да имат независима от Русия държава. Това може да го стори само промит мозък. Нека си остане сама с нещастието - в чужда страна, без приятели, с обичта си към Путин и омразата към еднокърните й братя, които отхвърлят диктата на путин.

    Мога обаче да й помогна в нещо отново, ако тя пожелае, защоте чете постингите ми. Ще я свържа с еничара от Груинци. Обединени от любовта им към Путин и омразата им срещу американците, те биха могли да се съешат и дори да се преселят в Голямата страна, където живеят най.щастливите /според тях/ хора на света…

    Постингът ми е мрачен, ще го завърша с Еничарския марш на Моцарт, скерцозен финал на гениалната му Соната в ла мажор. Притежаващите по-голяма музикална подготовка и фантазия ще си представят марша на диваците, ще чуят биенето на тъпаните им, пискнята на зурните им, предшественици на днешните кларинети. Геният може всичко да превъплъти в изкуство. Дори пианото да имитира тъпани и зурни...
   По-напредналите по отношение на Моцарт знаят за още една негова еничарска тема, загатната в Петия му цигулков концерт. Тя е по-скромна от тази в Сонатата му за пиано.