Тази разходка е малко тъжна, защото слизам от планината. Съвсем различно е, когато й се покачвам. А има и друг елемент: Вече съм на 71 и не знам ще бъда ли някога отново тук...
    Планината е прекрасна и много типична - алпийски пасища и смърчови гори по билото, което на места наподобява плато. Има една прекрасна седловина през нея, която разделя един алпийски връх от друг с неалпийски характер. След седловинатаа се слиза в с. Преслап, последното и най-високо село от другата страна на планината.Маршрутът ми преминава през букова гора, която започва малко след алпийските пасища и достига махалите.Гората е букова, несечена никога, с всякакви животни в нея. След като намерих път от двете страни ме заградиха крави на полудиво отглеждане, враждебни към мен, с наведени глави. Набързо им изчезнах. Какво нещо е да не се намесва човекът в делата на природата - въпреки ненормалните снеговалежи през март и тук, нито едно дърво не е потрошено от снега, защото гората се е пречистила сама от слабите и неустойчиви към природните условия дървета, а по краищата си има огромни буки, които пазят от строшаване от бурите скритите между тях по-малки. А дивите животни - те тук са много. Някога е имало много вълци, но след отмирането на животновъдството са изчезнали от този регион, казват хората. Маршрутът ми продължава ъм Власинското езеро и после по Босилеградско. От серията "Трънски" този е последният.



В алпийската част на Слишовската планина съм. Това се естествени смърчови гори,
които сведетелстват за студа и бурите тук през зимата.














                                                               Жълто лютиче
 


    Ферма за животни в Черковната планина. Тази планина е била в сръбска територия и преди 1919 година, като по долината, разделяща я със Слишовската планина е преминавала границата с нас. Горите й са осечени и по нашия тертип - социалистическия, са подменени с борови. От тези залесявания - думата е съветска - по времето на социализЪма черния бор бе наричан социалистическо дърво. Защото се хваща навсякъде, но после се разбра какво причинява където не му е мястото  по Източната Стара планина и по Източни Родопи. И по Софийския балкан.


                              Специален символ на Черковната планина?



                                  По билото на Слишовската планина



Оставям билото и започвам да слизам през гората, без пътеки. Тях вече ги няма.







                     Намирам изоставен вече път, но той води на някъде.


                          Пътят става все по-убедителен






                                         Бях на този връх със смърчовете







Където има самотни дървета тук, това са смърчове.
Само те издържат на ужасиите през зимата тук.



През тази гора слязох от Слишовската планина. В нея са в сила законите, установени от хилядолетия. Аз ползвах животинските пътеки и изворите.


                               Все по-ниско слизам.



Тук намесата на хората в работите на гората се забелязва и от неспециалисти.



На превала съм, от който тръгва към Трън река Ерма. Пред мен е Власинското езеро, което е със същото предназначение както язовира "Белмекен" у нас, част от ПАВЕЦ. Този превал е толкова красив, че в момента не си спомням с кой наш да го сравня. Тук не бих се поколебал да доведа  на разходка най-издигнатите  интелектуалци на България  като Делян Пеевски или пък Кирил Домусчиев. Толкоз е красиво.  И на тях че им ареше.



Следващите снимки са от язовира. Толкова ее топло, че снимките не излизат добре.







Този язовир е подобен на нашия Широка поляна. Той е плитък, разлат, има доста острови, до които се отива с лодка както при нашия язовир Батак и много полуострови. За полуостровите от дясно се слиза от най-високата точка на шосето над язовира. От лявата страна на язовира пък са таверните и местата за бербекюкчии самооделци. Тук има и хотели, пиячниците са почти до водата на язовира. Това е възбюбено място на пиянищата от Лесковац, които така мощно пускат сръбска циганска чалга, от която  биха се побъркали и водните обитатели на язовиира. Ако се улучи ден с много почиващи, димът от барбекюкчиите се забелязва още от високото.












Върхът зад язовира принадлижи към планината Бясна Кобила. По него до 1919 г. е преминавала границата между България и Сърбия. Нойските разбойници ни отнемат тази територия, днесп наричана Босилеградско, а от президента ни - Западните  балкани.
   На кръстопът сам. Един път води за Лесковац, друг за Сурдулица, моят обаче е за Босилеград. Поемвам по него. Чао, Трън!

Остава ни за утеха саде Всевишния.

Поздравления, Коста!