СЛИШОВСКАТА - ОЩЕ  ЕДНА  НЕПОЗНАТА

                              БЪЛГАРСКА  ПЛАНИНА

    Слишовската планина беше изцяло в Трънско до 1919 г. но съгласно Ньойския „договор” по-голямата част от нея днес е в Западните покрайнини. Планината има три имена, дадени й от хората в селата под нея и около нея. Какво да бъде обаче официалното й име, след като тя се разпростира в две държави, решаваща за това се оказа позицията на Сърбия. А тази позиция е продиктувана от желанието им да отнемат нашите територии, които те след разпада та Тройнто кралство държат незаконно, като прогонят от тях или асимилират българското население, останало там.. като заточеници в собствените си имоти. В името на тази цел се извършва промяна на имена за да се предизвика объркване в понятията на хората от този край, най-вече на подрастващите, а с това да се заличи и паметта им. Същата цел преследва и преименуването на  българския град Цариброд, комуто титовите комунисти вмениха отвратителното име Димитровград.     

     Слишовската планина носи името си по традиция, разпространена по Балканите. Запознатите с топонимията на планините, намиращи се над определени населени места знаят защо е така - защото горите, пасищата и водата са принадлежали в случая на общината в с. Слишовци, явяващо се център на населените места под Слишовската планина. По същия начин тук наблизо има и планина Дукатска, има и планина Милевска, макар тези планини да са част от веригата на Руй. За тях нови имена не се предлагат обаче, тъй като селата, даващи имената на части от планината са в Западните покрайниини.

     От другата страна на с. Слишовци хората пък наричат планината Въртоп, което е свързано с нейната форма, а не защото е карстова. Ще се върна на това наименование. От към планините Милевец и Кървав Камик планината носи името Грамада, което също има своето основание. То е, че от тези две планини се вижда само началотото на билото на планината, което наподобява висок и обемен връх тип чал, наподобяващ нещо наистина грамадно.

   В стремежа си както казах да заличат българската памет сръбските асимилатори са „придали” Слишовската планина към едно друга, която винаги е била сръбска, Църковната планина. Намеренията на тъпите асимилатори са прозрачни – ние трябва да знаем, че нашата Слишовска планина винаги е била сръбска, а туй, дето си го мислим, че задържането на нашите земи и сънародници от Сърбия след разпада на Тройното кралство е незаконно не е така, доказва го и топонимията на планините в този отнет от България регион. Новата им, сръбска топонимия. Злото, което посади тук Ньойския договор е причина за тези неща. Шовинизмът на сърбите и нашия нихилизъм няма да решат проблема дори да влезе Сърбия в ЕС.

     Преди 1919 г. Слишовската планина е принадлежала изцяло на България, като границата ни със Сърбия е преминавала през с. Кална и долината на сръбското село Власина. Не е истина, че и котловината, където днес Власинското езеро, е била българска, била си е към Сърбия. От с. Власина планината се издига и билото й надминава 1700 м. н. в, която е повече от тази на Мургаш. Слишовската планина има ясно обособени граници със сеседните й планини – Руй, Църковна, и Кървав Камик. Въпреки това обаче политиците от Сърбия са решили да я придадат към тяхната Църковна планина, която граничи със Слишовската и продължава между долините на реките през селата Кална и Църна трева. Трън в очите на сърбите е българското име на тази наша планина и те го заличават със същите подли политически инструменти, както и това на българския град Цариброд. Интересно е и нещо друго - наименованието на планината Слишовска изчезва и от нашата топонимия. Тази планина е част от вериигата на Руй, но едва ли това е причината да решим сега да премълчаваме името й, защото тя е към масива ва Руй. В мен остават съмнения за задкулисни връзки между нашето и сръбското правителство. Политиката е мръсна работа, казва г/н Иван Николов и залага на културните връзки между българите в България и българите в Западните покрайнини, чието население и земи днес политиците ни наричат Западни Балкани. Като да примат вече факта, че тези райони са изцяло обезбългарени, но и като че от това им дреме…там нещо си.

    Не съм посещавал Църковната планина, която е отвъд Власинското езеро, защото не ме влече, но май ще посетя и нея. Тя е гориста като нашите Родопи, с прекрасни долини към езерото, разглеждал съм я от по-високата Слишовска планина. Надморската й височина не надминава 1500 м. От Слишовската планина се вижда символ в гората на Църковната планина, който предствлява поляна от изсечена гора с форма на „Y” , като тя се подържа безупречно от години в този вид. Може и там да е имало древни светилища както по нашата планина Манастирище, но както вече казах, там още не съм бил.

    У нас тази планина е била винаги известна като Слишовска, носеща името на селото най-близо до планината, за наша радост останало у нас. Няма начин асимилаторите сърби, които искат да откраднат тези територии от нас да ползват това име на планината, защото то издава българската й принадлежност. Сърбите правят и други номера с териториите на Запдните покрайнини – картите на пътищата им не са верни в тези области под предлог, че пътищата там са лоши. Ако са лоши, защо имат нанесени пътища, които въобще ги няма? Същата работа като нашите карти на Родопите преди 1989 г, създадени за заблуда на туристите, комунистически пениси. По други пътища липсват отстоянията между населлените места в км, но пък има сравнително добри пътища, представени като третокласни. Не нам, товарищи срби! Вы – комунистами, мы больше нэт!

    Село Слишовци е трънско село, но от тези, които предлагат по-добри условия за живот на хората – и за животновъдство става селото и за земеделие, като тези две дейности са се допълвали при него хармончно. Планината предлага паши и извори в по-ниските си части за кравите, а за овцете по алпийското й било място има много – обширни пасища и вода когато излизат на паша или се прибират добитъците. Под селото се е щирнало обширното Знеполе, където стават много видове култури. Благодатно място за живот, но границата след 1919 г. и колективизацията след Деветото почти туриха кръст не само на това населено място, но и на целия регион. Не помогнаха и връзките на трънските партизани по всички етажи на властта и най-вече в полицията – Трънският край върви към смъртта си. Това е така, защото връзката на хората със земята и стоката се прекъсна, прекъснаха се уменията да се работи в тази област, хората изоставиха родните си места, младите престанаха да живеят при старите и това промени ценностната им система. Трудовите навици, традиците - те лесно станаха жертва на атеистичната комунистическа пропаганда, която промени хората, нацръквайки в организЪма им неизличимия вирус на брадата спирохета, измислен от Маркс през ХІХ век. Разговарял съм с доста хора по селата там, почти всички иматхсимптоми на тази зараза, ще пиша специален постинг за това. Много населени места са обезлюдени, в тях напридойдоха и се самонастаниха цигани, които доунищожават каквото намерят там, годно за пунктовете на Отпадъци. Ако някога трънските партизани се оказаха по силни от фашисткото правителството, както те твърдят, днес те бяха пометени или прегазени от вълната на циганския валяк из района им, където те под ръководстното на Тито и Славчо трънски трънски громяха монархофашистите, за да докарат в България, строя, при който живеят най-щастливите хора на света.

    Слишовската планна е сравнително  голяма и е давала поминък на доста населени места: Зелениград, Милославци, Рани Луг, Слишовци, Стрезимировци и Трънска Клисура. Освен тези села над тях има и много махали, обединени в някакви центрове, напр. Драенци, Кебаповите и др. Единствено село Трънска Клисура е без обработваема земя, но то е средищен център на махалите по Въртоп и Кървав Камик, където хората са слизали да реализират стоката си, а там пък са идвали търговци да я купуват, както и производители на стоки, които не е възможно да се произведат по тези планински места.

    След вр. Руй, който е може би бисерът на красотите в планините в Западните покрайнини с изключение на Балкана, на запад след него следва едно гористо било, също много красиво, свързващо планините Руй и Слишовска. То се снижава малко до седловината, където извира реката за с. Кална и от там започва Слишовската планина. Реките на север са малко и са малки, но на юг към Знеполе реки текат много и са сравнително пълноводни, всичките те са притоци на р. Ерма. По долините им в древонстта са били основани селата, които след 1919 г. са оставени от ноьойските заговорници в България.

    Как изглежда Слишовската планина от другите високи планини покрай нея – Руй и Кървав Камик? Тя прилича наистина на грамада с гол връх тип чал, но това не е точно така. Този чал се явява началото на алпийски рид, който започва от долината на р. Власина и очертава два много красиви върха на билото й, ще се върна на тях. А планината като цяло наподобява на запетайка, като дългата й част е алпийско пасище, а точката е смърчова гора, засята на неизползвано вече пасище. Твърде малко са вече хората под тази планина, за да ползат ресурсите й. Тревата, хранила векове животните, а животните – хората, пустее, подивява, подменя се с пасищен бурен, която я зъдушава и ще я унищожи напълно. Вместо да два живот, тревата става на торф…

   От към България Слишовската планина е стръмна и гориста, като вървища през горите са извеждали стадата добитък до пашите през летния сезон. Днес в тези села почти не живеят хора, вървищата са обрастнали и непроходими. Където има мутросечи на гори, до там има временни пътища. А като осекат гората мутрите, изнесат в Гърция метровиците и изчезнат от „обекта”, пътищата прерастват в ровове и незаздравими рани по снагата на планината. Съвсем различна е Слишовската планина от другата й страна, от към с. Власина. В началото има букова гора, която стига до определена височина и започва алпийската част на планинната. Не е точно определението ми алпийска част, там започват пасищата. В предишните векове със сигурност е имало требеш на горите тук, те са били осечени, за да бъдат превърнати в пасища, защото на тази надморска височина растат буки. В началото над гората и в поляните в нея пасищата са равни, после стават стръмни, а на билото пасищата са огромни, подобни са на тези по Дюсчал и Мазалат в Балкана – огромно нещо.

   Планинатаа е изключително благоприятна за отглеждане на всички видове добитък, включително и свини на полудиво отглеждане- кореноплодни и буков желъд тук има много. Билото на планината е много обширно, а под него има извори. Където рекичката от извора навлиза в долчинка са оставени дърветата, за да се крият там на хлад, да пият вода и да се чешат кравите. Има място около изворите за говедарници, за заграждения за овцете, за да са недостъпни те вечерта за вълците. Тези места днес пустеят, тревата е подивяла и се е привърнала в смолец, както тук наричат острата трева, която не е по силите на крави или овце да я опасаат, а само на конете, защото имат зъби резци по двете си челюсти.

    Напусната от хората, планината вп началото на лятото се превръща в цветарник. Всяка пролет първо идват цветята, за да изпреварят тревата и да дадат семена, след което заспиват на сянка под тревата. Други пък цъфтят набързо и пак заспиват след израстването на тревата, но трупат в луковицата си храна за зимата и за следващото си поникване.  Най-много са цветята под изворите, от които надолу се устремяват малки рекички. По тези цветя, макар и да липсва в началото долчинка, се подразбира къде има извор и вода за пиене.

    Слишовската планина е голяма по площ колкото Лозенската, но е по-висока, като средната й височина е доста голяма.  Тя изведнаж се издига и остава издигната почти навсякъде. Има само една седловина по билото си, а с още по една се съединява с Руй планина и с Църковната. Надолу покрай реките и изворите има махаали, които са обградени с букови гори. Вътре в тази ограда от големи букови дървета има ливади, градини, обори, кокошкарници. Има обаче и села в долините й, но там, където те са широки. Красотата на природата по тези долини е изключителна. За да не заемат част от ливадата или плодородната земя, къщите са в гората, това пази къщите и от бурите през зимата. От Запад идват страшни ветрове през зимата, казват хората.

   Слишовската планина има връзка с голям планински хребет, който е  между реките през селата Църна Трава и Кална. Той е различен от Слишовската планина, покрит е предимно с гори, намира се в защитен район – сервитутна зона на Власинското езеро. Там природата е различна.  Приспособена за пасища обаче досущ като Слишовската планина е планината зад Власиноото езеро. Пояснявам, че сърбите наричат язовирите езера. Власиното езеро е язовир, който е част ПАВЕЦ Сурдулица.

   Три четвърти, ако не и повеече от площта на Слишовската панина в алпийскатаа й част представлява пасище. Пасището свършва при естествена смърчова гора, където билото започва да се спуска към една седловина, превърната във ферма за картофи. Хората са се възползвали от изоставения военен път, който е част от т. н. прикриващи пътища -  изгъзеци на социализЪма.  Такива „пътища” има и у нас много по Западния Балкан и по Беласица/. Благодарение на военния път и благодарение на разкарването на военните от планината хората са разработили на много плодородно място ферма за картофи.  След тази седловина билото на планината става приказно красиво, за да завърши с връх Руй, а планинската верига свършва при скалата и селото с еднакви имена, Модра Стена. Ако туристи ходят натам ги уведомявам, че необяснимо за мен, сърбите от Лесковац особено недолюбват българите, а в Бабушница има крадливи цигани.

    Връщам се на картофенаата ферма, от която ридът на плананата Слишовска прави отклонение, покрито с гъста смърчова гора, което се извива постепенно и тръгва успоредно на главното било като образуваа долина, в която е с. Кална.

   Специаално отбеляязвам, че в този рйон цари страшна дивотия, в нея включвам и хората. Те винаги са живели тук, сред тези планини, откъснати от хората по градовете, запазвайки бита и привичките си, отдавна отмряли при хората в градски условиия. Село Кална е било гранично до 1919 г., в него живеят българи. Те са част от българите по Поморавието, които са били присъединени към Сърбия в резултат на войната на Австрия и Турция в края на ХVІІ век. Българската им кръв се чувства. Казвам го, защото съм бил там, същото е и във Вранско и Заечарско, присъединени към Сърбия поради същите причини. Но има и села със сърбомани и ще посоча тук едно, Црвънено яблко. То е от другата страна на рида на с. Ракита. В него живеят българи, но се сърбеят като българите от кваратал на Станимака, дотолкова самопогърчили се, че не са допускали да влезе българин сред тях. Вероятно наследниците на тия изроди са част от троловене, кото днес химнословят комуниста Ципрас, защото е грък. Това извън темата.

   Красотаата на Слишовската планина от към Западните покрайнини е изключителна. Днес тя е още по-забележима, защото  под нея се шири преккрасното Власинско езеро. Това е доста голям язовир, подобен на яз. Батак, но този има повече острови в него. И още една разлика – около Власинското езеро гората е широколистна. А приликата между двата язовира, тя е очевидна -  и покрай двата има мутробароци, заведения, където се сбират сноби, вдига се облак над барбекюкчиите и дъни чалга. Понятиета дъни музика означава, че тя е толкова силна, че се усеща и от вътрешните органи на човек, които роптаят срещу това звуково насилие.

     Към Власинското езеро слизат поточета от околните планини и по техните долчини сръбските номенкратурчици са си направили градчета от затворен тип. Идват тук през лятото, разхождат се, ловят риба, плуват с лодки, а през зиматаа тук е недостъпно. Голяма част от тях са пенсионери, но за които не знят пояснявам, че на сръбските партийни секретари, полюционери и др. пенсиите са по 1000 евро и на фона на ниските цени там поради закъсалата им икономика това са много високи доходи. Аз имах среща с двама такива идиоти, и за двамата ще пиша специални постинги какво си говорихме. На възлово място на Слишовската планина тази годна налетях на такиваа изроди, които се държаха с мен като с плебей, защото съм от България, а когато разбраха накъде отивам ми посочиха път, отклоняващ се на 90 градуса от вярната посока. Не съм от тези, които сръбските комуняги могат да подведат. След ерата на Милошевич и Караджич време е тези метастази сърбите да ги изрежат, иначе ги чака ЕС /Евразийски съюз/.

    За да привлекат сърбите тук повече туристи са маркирали стар път от с. Трънска Клисура до с. Власина, прехвърлящ рид на Слищовската планина. Когато обаче този път достигне максималната си височина той става много красив. От него се вижда Власиното езеро, Бясна Кобила и планините зад езерето. Пътят се ползва от с. Власина от почиващите там бивши номенкратурчиции, които по него набират до някъде висоочина. Пътят извежда на седловина на Слишовската планина, приказно красива, в ляво от която се виши връх тип тепе, а в дясно – чал. Тепето е разкошно. От него се разкрива страхотна гледка към Власинското езеро, към планините зад него, към Бясна Кобила и отклонението й за Милевската планина, към Знеполе и предпланинете около него, към Рила, към Руй. Приказка! Но за човек, който знае какво вижда в този рай от планини, наподбяващ огромни вълни в океан.

   Това е последният връх на Слишовската планина, след който планината се разделя, спускайки засят с борова гора рид между долините със села Црвено яблоко и Кална.

    А сега за пътищатаа, по които има достъп до Слишовската планина:

    Пътищата от с. Слишовци са обрастнали и изоставени, а красивата част на планинаата днес е в Западните покрайнини. Не само от Слишовци, но и от останалите наши села подстъпът към планината вече не става, като най- далеч е билото й е от гр. Зелениград. Зелениград е преименувано село, дало доста трънски партизани и ятаци през времето 1942/44 г, когато този край е принадлежал целият към родината си.  Какво заблуда! Едва ли тези хора са воювали за да се отдели този край отново от България, да вземат имотите на родителите им и да  внедрят насила сталинови идеи, абсолютно неприложими за нас, които буквално убиха този край, но това изтъквам като пример за подлостта на политиците-идиоти, най-първи по този показател от които остава Маркс – конструкторът на вруса на брадатата спирохета. В сравнение с коята бледата спирохета се явява като захарче. Брадатата спирохета още живее в оргинизмите на приматите. В романа на Вазов „Нова земя има мнение на нашия духовен отец за нея, само че примати Вазов не четат или не знаят, че го има.

     Пътищата за достъп до Слишовската планина от Западните покрайнини са три. Първият е от с. Драенци, център на махали над него. До селото има асфалтов път, който е толкова широк, че лек автовобил и велосипед не могат са се разминат. Над с. Драенци има запуснат римски път, някога – най-кратката връзка за сравнително голямата махала Кебаповите, а може тя да е и село.

   Село Драенци е съвсем близо до ГКПП Стрезимировци, може би на км. след него в дясно. От селото започва нагоре стар път, който почти се губи, а след година-две ще е неоткриваем за тези, които не знаят къде да го търсят. Той се изкачва на рид, който дели р. Ерма от долината на пресъхваща рекичка, в изворваната област на която е махала Кебеповите. Пътят следва този рид и навлиза в  село…с минало. Голяма махала, отговаряща за село е с много и големи къщи, с обори, свинарници, кокошкарници, със сеновали – живот е кипял тук, трудили са се всички, и децата. Има и училище, където са учили. Почти всичко съградено някога сега пустее. Според мен не повече от три къщи тук са обитаеми постоянно. От тях като видят, че преминаава човек излизат баби и го канят на каквото имат, но първо предлагат ракия. Един дядо с крави като ме видя светна от радост, че вижда в селото си българин от България дошъл да види селото без да има роднини в него. РадвА ми се човекът, радвА ми се, но аз все бързам. Покани ме на прясно сирене, на овче мляко, на луканки.

   Макар и съвсем замряло селото, в него има водоснабдяваане, на два пъти видях до него да пристига пощальон на мотоопед. Тук имах разговор с роден в това село, женен за сръбкиня, днес богат бизнесмен от Белград. Опасенията му за България ще опиша в специален постинг. Живеещ сред сърби, жена му сръбкина, българското в него е живо. Растат страховете му обаче, че Путин ще унищожи България заради Южен поток и като премине радиацията територията й ще си поделят Сърбия и Гърция.

    Кдето свършват последните къщи на селото има тревясал вече път за пасищата по Слишовска планина, едвам различим в ливадата. Той извежда на няколко поляни, разположени в различни височинни пояси,  след това минава през гората и се губи поради нападали клони върху него и подраст. Това не е проблем, защото гората тук не е сечена и могат да се ползват животинските пътеки в нея, които също си имат свои закони. Аз съм един от двуногите, ползвали много пъти такива пътеки. Пресичат се няколко горски пояса- досущ както под Руй! -  и лъсва билото – неописуема красота. Избирам си път покрай долчинка, от която се чува шум на рекичка. След малко рекичката излиза на поляните, очертана от всякакви цветя. Красотата е както в рая, може би. Само че билото не се оказва това, което си мислех, а е много по-високо. И е редно да е така, не може да се достигне толкоз бързо връх, по-висок от Мургаш. Още една изненеда – оказа се, че и това не е билото, а се върви ужасно трудно в меката трева. И тук простотии като в България - някой е опожарявал части от лвадите, за да опресни тревата, да порасне нова, свежа, без да се коси старата. А какво става с мравките, скакалците, змиите и всички животни в тези пламъци. Така се нарушава биологичното равновесие.

    Пътят, строен за военни нужди, наречен прикриващ е пред мен. Той слиза на седловината, която описах в ляво и продължава на дясно към картофената плантация. Този път явно овенниите са счели за недостатъчен за оръжията им и са изкопали широки окопи по билото. Тръгне ли самодържецът от Москва през Трън да бие Тито, тук югославските войски ще го вкарат в капан.

    За изгледа от билото – описах го. В дясно се навлиза в естествена смърчова гора, доказателство, че тук има много суров климат. Поради това трябва да се ползва пътя, който слиза на картофената плантация. Билото завива на ляво, пътят слиза, надвесен над нашето Знееполе, цялото засято с рапица. При фермата за картофи пътят свършва, а началото му е от село Власина. Местността е прекрасна, има вода, че дори и микроязовирче. Тук няма цигани да окрадат агрегата му и земеделските инструменти, за да ги предадат на отпъдъци. Поне тези грижи на хората тук отпадат.

    Връщам се горе на билото, от където се излиза от към с. Кебаповите.

    Пътят започва да слиза към седловината, след която следва един сравнително остър връх тип тепе, но изгледът не е много обзорен. Красотата в пълна мяра се вижда от горе, от окопите, които са на самото било. Те следват билото, което от към планината Кървав Камик се вижда от към единия му край и дава илюзията, че това е връх, който хората наричат Грамада. А то е доста дълго било. При спускането му към седловината се появава алпийска върба и естествен смърч. Отбелязвам, че когато смърчът си расте където му е отредено от Бог да обитава, той е изключително красиво дърво. И може би най-издържливото на студ от всички.

   От върха има разклонение, което според мен слиза в долината на реката, където е с. Ракита.  Колкото по-ниско се слиза в седловиината, толкоз по-гъсти стават смърчовете, а по отсрещната страна на седловинаата сред смърчовете вече не може да се върви, там се крият тукашните диви свини, най-разпространеният животински вид след отхождането на хората от планината. В ляво на смърчовата гора обаче има път, който достига страничен гол висок връх, от който има страхотна обгледност. Пътят продължава напред и се разклонява – единят води за седловина към Църковната планина, другият слиза в долина, където спорд мен е село Кална.

    Връщането може да стане по-леко, ако се ползва хоризонтален участък на планината, който преминава над горите на с. Кебаповте. Аз тук се обърках, защото всичките деренца си приличат, а в едно, в което си избрах огромен камък за репер се оказа същият по форма камък и поех не по маршрута си, а през гората. Само че това не е сечена от мутри гора, станала непроходиима, а гора, в която има закони и аз се възползвах от тях. Без никакво напрежение, че съм се загубил, ползавх горските пътеки на животните и слязох на хоризонтален път, и от двете му страни обкръжен с крави. Това бе трудността ми, защото те, не свикнали с хора, наведоха застрашително глави към мен и се наложи дълго да ги заобикалям. Това отклонение стана причина да премина през махали, където имаше само животни на свободна паша покрай къщите, а къщите, макар и обитаеми, никъде не срещнах човек или жена в тях. Почти при всяка къща имаше извор, каптиран за животните и обилна вода.

   След една такава махала се оказах на рид, от който вече виждах реперите си и се прибрах по светло до базата си.

   Път за джипове до махала Кебаповите започва малко след с. Трънска Клисура в дясно, спускайки се към река Ерма, която тук е още малка. Мост, естествено няма. Това трасе е правено по-късно, когато вече я има Югославия. Пътят следва рид, спускащ се от Слишовската планина. Пи възкачването на рида, от където се вижда планината става много красиво. В ляво по долината има махали с по една къща, но с път и ток до тях, прекрасни ливади под тях, докато къщите са скрити в гората. Виждат се коне, крави, но много рядко човек. Един възрастен човек едвам се придвижваше. Този път отвежда до махалата /селото/ Кебаповите и продължава, спускайки се към с. Власина. Същият този път, но след много обикаляне достига до седловината между двата най-лични върха на Слишовската планина - този, наподобяващ тепе и срещуположния, наподобяващ чал. От седловината има път за джип нагоре към планината, като изкачването е доста дълго, има и пътека през окопите на Тито, които са поразширени и дори по тях има маркировка с боя, без да има писани имена на местности или населени места. Стига се до фермата с картофите, която описах, а от нея може да се продължи към с. Вучидел и после към вр. Руй, като през рида Ветрен дол се слезе в с. Ракита.

    Непознатата българска планина Слишовска е много красива и удобна за посещение от туристи, особено ако те имат на разположение джип. С джипа може да се достигне до махала Кебаповите, където да се нощува. Хората имат за продажба сирене, масло, яйца и други продукти, които са абсолютно екологични. Желателно е да се купят от тях продукти, като зе целта трябват динари. Хората са много скромни и искат половината от цената на продукта, напр. 5 лв. /300 динара/ за кг. овче сирене или кг. домашно масло, 100 динара за два литра овче мляко, охладено под чешмата им или подквасено. Трябва да им се заплати два пъти по толкова. Те имат и голяма нужда от буркани с винтове, в които да стерилизират месо за роднините си, да държат сирене или масло. Може да се направи и бартер. Тук се търси брашно, сол, захар, олио, а се предлагат животински продукти. Селяните, които получават пенсии за този тежък живот на животновъди в Сърбия са с размери на пенсиите от 120 до 180 евро, а бракуваните СЮК-овци, полюционери и служители на УДБА вземат по 1000 евро. Е как тия хора ще се откажат от социализЪма. Те се привикнали с него както въшките с ДДТ-то и си го искат. В България комунистите първи фърлиха партийния си билет и станаха „бизнесмени”, тук партийният билет и изтъкването, че си комунист, че обичаш Путин и мразиш България, защото се е продала на американците се счита за гордост. Това са странични прояви на заразените с брадатата спирохета на Маркс примати, измислена още през ХІХ век, с която тогава са били заразени някоко организЪма, които я разнесоха от Латинска Америка до Северна Корея.Заразата обаче още е жива, това е видно не само от бившите комунисти, но и от деянията та троловете на Путин в социалните мрежи.

      /Следва/

  


                             Тази и следващите снимки са от Слишовската планина.



































Този символ на обърнат "Y" на Черковната планина трабва да означава нещо...