Босилеград  
     


                       Църквата в село Паралово



Като дете този старец е имал шансът да бъде отново
към България през годините 1942/44.



                            Връх Бясна Кобила







   Горски защитни пояси около селата и градините






                               Връх Стрешер



На горната и долната снимка - махала на Горна Любата







Скалите за мен са жива природа, но с живот милиони години.



Ако искате бебе, спирайте да пушите, оти че се роди изрод!





























Останки от естествените букови гори на Бясна Кобила






Тукашните дърводобни мутри са изсекл буките и са насадили смърч.











                              Връх Стрешер



                             База "Бясна Кобила"



Този неспокоенх дух ще спре когато обвивката му престане да му позволява да ходи...


                                          С посвещение на г/н Иван Николов:

 НАЙ-ГОЛЯМАТА  ПОДЛОСТ  НА  ВЕЛИКИТЕ  СИЛИ

                     СПРЯМО БЪЛГАРИЯ  СЛЕД  ПСВ

    Наближава 100 годишнината на унизителния за България Ньойски „договор” За нещастието, причинил той на 120000 българи имам доста постинги в блога си. За тази годишнина като българин /подчертавам, българин, а не платен трол на враговете не България!/ аз започнах сериозна подготовка преди 8 години. Запознах се с територията на откъснатите от България каази ведно с българите в тях през 1919 г, срещах се и  говорих с много българи, деца на заточеници в собствените си имоти, родителите им, попаднах на различни документи. В един от документите имаше описани колко глави дребен добитък трябва да дадем на Тройното кралство за щетите, които сме им причинили през ПСВ, колко крави, коне и дори магарета.

   За да изпълня тази задача, която си поставих сам, изминах из Западните покрайнини над 3000 км. по техните планини, села и махали. До такава степен упознах тези райони, че без затруднения мога да начертая тяхната карта във всеки момент. В това отношение много ми помага силната ми зрителна памет и интересите ми по темата краеведчество. Някога можех да начертая по същия начин и картата на Родопите - планината с най-многото деретини в България.

    Три каази – Трънската, Годечката и Босилеградската са пострадали в различна степен от този „договор”. Трънската кааза е орязана от двете страни, като гр. Трън е оставен в България да граничи от двете си страни със собствената си територия. Годечката кааза е орязана от едната страна, но повечето от половината от нея е придадена към Тройното кралство. Най-жестоко е положението с Босилеградско -  то цялото е придадено към Тройното кралство.

   Аз писах вече, че Берлинският договор отнема голяма част от териториите ни, защото държавати ни, получила независимостта си трябва да отговаря на интереса на великите сили /педерасите непочистени/ на Балканите. При определяне на границите на орязаната ни от към територии държава все пак има логиика, нарушена само веднаж – в снежен капан берлинските заговорници оставят родопските овцевъди, лишавайки ги от зимните им пасища по Беломорието, придавайки ги към Гърция. Преди Конгреса се извършва преброяване на населението в Беломорието между устието на р. Места и Доганхисар, което показва, че там преобладава българският етнос. Имало е и гърци, като съотношението е било 50:24 в полза на българите. Имало е и смесени бракове. Константин Канев в много силен свой разказ описва любовта на един свой герой, Дрохо, към една гъркина. Когато изминават 20 години след тази лйбов то се жени за друга жена, която не обича. Въпреки резултатие от преброяването, конгресчиите откъсват този регион от България.  Това е жесток удар за родопчани, който внася фундаментални промени в бита им там и променя региона завинаги. Първият голям удар върху животновъдството в България, вторият бе прогонването на каракачаните от планините ни.

     При Ньойския договор няма логика, защото в него е налице подъл замисъл от страна на Англия как да бъде изчезнато българското население от отнетите от България територии съгласно този „договор”, като се залага на оставянето на българското население  в снежни планински капани, където то да измре или да напусне имотите си. Описах тези снежни капани в Трънско и Годечко. Тук ще отбележа, че при 120 хиляди българи през 1919 г. днес в Западните покрайнини са останали само 18000. Голям принос за това има и най-големият снежен капан, щракнат при Олтоманци, пред цялата Босилеградска кааза. Отзад тя е обградена с планини, високи към 2000 м, отпред - с граница към Кюстендилско, от където животновъдите са се снабдявали с това, което не могат да си произведат и където са реализирали продукцията си.. Третото ми писание ще бъде за Босилградско. В никой учебник по история тези неща няма да се намерят. Тях ги споменават в статиите си хора – истински българи! – като духовните водачи на тези райони,  г/н Иван Николов и г/жа Зденка Тодорова. Намирайки се в в края на програмата си”Западни покрайнини” аз вече мога по памет да опиша всички региони, които те споменават. За нерадост на англичаните /б. м. боклуците/, архитекти на антибългарския Ньойския договор, все още има останали българи по родните си места и аз съм особено горд когато, стъпил на билото на Видлич виждам обработените ниви и подържаните ливади в един от най-жестоките снежни капани, щракнати ни от англичаните заради интересите им на Балканите -  долината на р. Височка от село Криводол  до с. Изатовци. Виждам и ферма под с. Росомач. Хората се обединяват, за да си обработват земята, няма ги сталинските колективизатори, които да отнемат собстевността на хората и да ликвидират селото по марскическите книжки. Селото е основа на всяка държава, затова враговете на държавата ни го унищожиха.  Боклуците, причинили ни това Господ ще ги накаже. В резултат на непредумишленото им островно кръвосмешение или на безумното пиянство те вече се изродиха, а пакистанците /само тези от Лондон им стигат/ ще ги довършат. В момент, когато не могат да ограбват повече колониалните държави и единствениата възможност за грабеж им остана тази чрез лондонските банки , това ще се случи бързо. Въпреки това обаче англичаните имат бъдеще, защото те след излизането им от ЕС ще станат щат на Америка, на която да прехвърлят тежестите си както сега Гърция на ЕС. За разлика от тези генно изчерпани злодеи спрямо нас, ние българите и 100 години в снежен капан оцеляваме. Лошото обаче е друго, самите българи тук в България  вече сме забравили за нашите сънародници, държани незаконно извън страната. Нали сме пазарна икономика, важното е да има пари, кво ни интересуват ония там /б. м. бедните, сънародниците ни/. Вече можем да посещаваме техните райони своодно, а не го правим. При предстоящото кандидатстване на Сърбия за членство в ЕС можем да си поискаме териториите, не го правим. Можем да разкрием нови ГКПП на много места, с което да им помогнем, не го правим. Май има и друга някаква причина за това - връзките между мафиите на двете страни, които са се договорили? Трбява да има нещо, защото ако няма, защо Цветан Василев се укрива в Белград макар никой да го не търси. Напомням, че Йоцо Амстердама също често прескачаше до нас. Едва ли е идвал тук на туризъм или като любител-краевед.

    Красотите на природата на тези райони е величава. Това са предимно планински райони, пред чиято красота винаги съм се вълнувал. По Годечко най-значителна е красотата на  Балкана, простиращ се между върховете Сребрен и Вражата Глава. Видлич също е красива планина. Трънско е с най-суров климат, но и там има изключителна красота, подчертано карстова. Голяма е и красотата на Босилеградско, заградено от планините Кървав Камик, Милевска и Бясна Кобила.

    Аз имам интереси по различни теми и се подготвям сериозно върху тях по случай годишнини и по други поводи. Ще спомена само една – титанът на ХХ век, Шостакович, върху чиято личност и мястото му в историята на СССР по склучай 100 години от рождението му бях фокусирал вниманието си в продължение на три години. Така се подготвих, че не се давам и на музикантите. А завършилите в СССР /и разработени там/ наши музиканти с титли млъквам почти веднага, когато заговорят за личността или за музиката му. За Западните покрайнини ми бяха необходими 8 години. Тази статия за Босилеградско е последнати ми сериозна статия за Западните покрайнини. След нея ще описвам накратко останалите непознатите планини из този край и ще поместя част от хилядите си снимки от него. Сега, когато за посещаването на тези красиви пайони на България няма никакви пречки, който не ги познава прави голям пропуск. Те са не само красииви, те са моделът на живот на българите преди стотина години, те показват какви щяха да са българите днес като духовност и манталитет ако България бе предпазена слиед 1944 г. от днешните ни приятели и съюзници от заразяването ни с вируса на Маркс от съветските другари.. 

     А сега за Босилеградската кааза:

     Босилеградската кааза включва един голям планински архипелаг от села и махали, единственият важен град в която е бил Босилеград. Босилеградско наподобява една подкова, очертана над него от билото на обграждащатата го от запад планина Бясна Кобила. От изток тази подкова е затворена по почти права линия от още две планини, Кървав Камик и Милевската планина. В центъра й е гр. Босилеград.  Няколко сравнително големи реки се спускат от Бясна Кобила, за да се съберат в преминаващата под нея река Божицка, няколко по-малки реки се спускат стръмно от към Кървав Камик и Милевец. Ще опиша всичките реки и рекички, които образуват река Драговищица. Така се казва реката, навлизаща в България, която събира водите на тези три планини.

    Склоновете на изток на планината Бясна Кобила са място, създадено от Бог за обитаване от хора, докато острещните склонове на другите две планини не са толкова благоприятни – стръмни са и не предлагат удобни места за села и землища покрай тях за ниви и градини.

       Изворната област на р. Ерма в планината Кървав Камик, която тече към Трън е приказно красива. Тя представлява една обширна седловина на около 1400 м. н. в. Същото важи и за изворната област на р. Божицка, извираща от същата планина. Седловината, от където извира тя е по сложна - към с. Божица се спускат две долини, събиращи се при селото. Дясната от тези долини с реката в нея преди дапдостигне с. Божица става толкова красива, че там трябва да се остане повечко време. Особена красота внася огромната за с. Божица трикуполна църква, за съжаение доста неподържана. В двора й има още една древна църква. Без да съм точен мисля, че е от ІVХ век. Имам предположение, че красотата на мястото за селото или старата църква тук са насочили основателите му да му дадат това хубаво име, Божица.

   Както по седловината на изворната област на р. Ерма се появяват къщи на замогнали се хора, така и по седловината на изворната област на р. Божицка се появяват такива къщи, които се обособяват във вилни села. Отделни хубави къщи има и в самото село Божица. През зимата достъп до седловините няма, защото климатът тук /трънски/ е много суров, но пък през лятото е приказно красиво. От тук се виждат Власинското езеро и планините в Сърбия зад него, обграждащите го Бясна Кобила, Милевец, Кървав Камик и Руй.

   Какви са границите на Босилеградската кааза?

   Те са обособени от три планини - Кървав Камик и Милевска от едната страна, а от другата по билото на планината Бясна Кобила и преминават по билата им. Бясна Кобила е голяма по площ и висока планина. Тя започва от Власинското езеро и завършва при планината Осоговска. На нея се събират граници на три държави – на България, на Сърбия и на Македония.

    Най-много села и махали в Босилаградско има по планината Бясна Кобила, която е място, сътворено от Бога за обитаване от животновъди. Климатът тук дава възможност животновъдството да се съчетава и със земеделие. Прекрасна е тази планина и е една от любимите ми. Махалите в нея започват още при изворите на р. Божицка на около 1200 м. н. в. Първото село по Бясна Кобила е Топли дол. Още едно село със същото име има и под вр. Миджур, ползващо преди 1919 г. римски път през Балкана за връзка със селата Мартиново и Чипровци. Еднаквите имена на селата свидетелстват за етноса, който е жимял по тези места, български. Махалите по Бясна Кобила са навсякъде, дори на най-неочаквани места по нея. Най-високата махала е под едноменния й връх. Надморската й височина преценявам, че е на около 1500 м, което доказва, че тук климатът е доста благоприятен. Отличните условия за обитаване на тези места от животновъди са причина махали и села да бъдат основаване навсякъде, където има извори или непресъхващи дерета, но също така и закрила в долините или между буките от ветровете през зимата. От високото се вижда как хората са правили защитни пояси от буки около населените си места, независимо те дали се състоят от доста къщи или само от една-две. В защитената от бури зона се намират и градините им, в които те са си садили картофи. Да има за тях вместо хляб и за животните, ако реколтата е много добра. Като си спомням сега срещите ми с хора от тези райони, живеещи при тези ужасно трудни условия, но и с надежда, че ще бъдат отново присъединени към България през 2019 г. мъчно ми става. Пред очите ми е една нива с колкото почва, толкова и камъни в нея. Две жени между 20 и 50 /от тежкия труд не може дасе определи възрастта им!/ мъкнеха чували с картофи, едри колкото орехи. Извадили ги бяха, защото ще изгорят – жегата и сушата беше нещо страшно по това време. Мъкнеха жените чувалите и се оплакваха, че тази реколта няма да им стигне за зимата, няма да стане и тревата за сено за животните им от жегата и сушата. А зимите тук са страшни -  излизане от селото няма докато не се стопят снеговете. Пътна мрежа от почвени пътища достига до тези села. Ако има дъждове, дни след това пътищата са непрохоодими.

   При другите планини в Западните покрайнини селата са предимно по долините на реките, за разлика от местонахождението на селата тук – те са навсякъде. Въпреки това обаче надолу по долините селата стават по-големи, нагоре пък се разпръсват по притоците на реката и свършват някъде под билото. Махали и села има и в по-ниската част на планината по ридовете, въпреки това обаче хората са си прекарали вода. Такова е село Паралово, недалеч от Босилеград, но доста по-високо по вертикала от него. Пътищата в тази планина са като мрежа. Ако уцелиш които са ти потребни за деня, денят се превръща в празник. Пътищата продължават нагоре и след това вървят по високите ридове и по билото на планината, подсичайки върховете. Там те са тай-подържани и наподобяват на околовръстно шосе, от където се слиза в някое село или долу на големите нътища. Веднаж набрал височина, горе се чувствам като цар – мога да отида където си искам без да се боря с треви и подраст, целта виждам часове преди да я достигна. Пътищата горе ги подържа горското стопанство, което изсича много от вековните букови гори на планината, променяйки климата й. Хора казват, че изворите на много места са пресъхнали след сечта, която в последните години се засилва. Тази сеч е незаконна, защото горите са частни, но май колкото спазват закона нашите мутросекачи, толкова го спазват и тамошните.

   Сега ще опиша долините на реките, по чито долини започват селата по Бясна Кобила. Първата по големичка река се влива при с. Божица в едноименната река. По нея в посока на най-красивия връх на Бясна Кобила, Стрешер, има махали, до които водят четвъртостепенни пътища. Голяма част от тези села вече са напуснати. Повече махали, все още обитавани, има по следващата река, Лисинска. Тези махали са по долината на реката, която се разширява нагоре и извира изпод обширни ливади. По тези ливади, където има извори има много махали, обградени с ветрозащитни пояси от гори, а в страни от тях в долините на реките има още по-големи махали. Спомням си как попаднах на един старец в най-голямата горещина, скрит на сянка, облечен дебело, треперещ от старчески студ. Очите му бяха хлътнали, говореше чист български език. Не даде да го снимам. Стоеше на терасата пред къщата пред една празна маса, отправил поглед в отвъдното, дочаквайки последния си ден - бсолютно сам в родното си място. След всяко изречение си почиваше. Друг такъв старец срещнах в с. Паралово, ще поместя снимка с него. Трагична гледка. Той бе седнал с гръб към слънцето. Гледката бе предварително катализирана да я възприемам още по-силно,  защото при стареца слязох от мястото на пожар, разразил се от гробищата на селото, където баба запалила свещ въпреки горещината и сушата. Гръм пък бе съборил оброчния бук, където бе гробището. Природна красота и безкрайна човешка мъка…

   Освен по долинината на реката, казах, че села има и по ридовете на планината. Има и път някакъв до тях, но става само за трактор. А след тези села започват пътеките за стоката към пашата. Огромните пасища не само по централното било на Бясна Кобила, те са и по ридовете й, чиято височина също е много голяма.

     Следва голяма река, която извира в дясно от вр. Бясна Кобила с име Любатска. Долината й не е широка и в нея има условия да се обработват само малки градини. По нея има две села, Долна и Горна Любата и още една махала горе под седловината за Вранье. В тази долина идва още една голяма река, Дукатска, извираща над с. Дукат, най-голямото село тук.

    Между река Любатска и следващата, река, Голема, идваща от с. Тлъмино има разлат рид с много малки селца и махали по него. Тук се пада село Паралово, където бе построена църквата „Св. Иван Рилски”, но сърбите разрешават тя да носи име „Преподобни Иван Рилски”. Пълно е със села и махали тук, до тях има пак четвъртокласни пътища, по който хората слизат да работят в Босилеград, не знам какво. Пътят до него пеша е два часа в едната посока, но мнозина ползват мотопеди, с които пътуват през калта или праха. Надолу пътуването е биз пари, нагоре – с малък разход на бензин. Тъжна картина са нашите сънародници там. Всичките гледат животни и малки градини, иначе си  умират от глад.

   Следва най-голямата река на Бясна Кобила, наречена Голема. Тя преминава през селата Бистър, Долно Тлъмино, Горно Тлъмино и Караманската махала. Място за села в страни от нея по скатовете на долината й няма. Левият й бряг е част от рида, по който от билото на Бясна Кобила границата е преместена по него. Долината с река Лисинска е красива, защото завършва с най-красивия връх на Бясна Кобила, Стрешер. Долината на р. Любатскасъщо е красива, тя пък достига до вр. Бясна Кобила, от който в ляво и в дясно има страхотни места. Но най-касивата долина според мен е тази на р. Голема, достигаща до медния рудник Караманица. Той е почти на билото на планината и предлага възможности за досигане на един приказен връх, Църноок. Трите най-лични върха на Бясна Кобила – Стрешер, Бясна Кобила и Църноок образуват три подподкови в голямата подкова, която очертава билото на планината, а във всяка подподкова има по едно село – Лисина, Горна Любата, Караманица.

     Както казах, селата от другата страна на долината, където се събират реките, спускащи се от Бясна Кобила са по-малко и са разположени по високото, под билата на планините Кървав Камик и Милевец. Средищното село за тях е с. Божица, намиращо се на място, може би с красота каквато има в Рая. Долината на Божицката река разкрива първо красотите към планината Кървав Камик, после се извива и показва с. Божица, а след селото се вишат огромните чалове на планината Милевска. Нищета и нужди, както е казал Вазов в едно свое стихотворение, лъхат от с. Божица. В това прекрасно място са останали малко хора, но пък има и няколко мутробарока. Ембаргови милионери ли са ги построили или рабитили българи в Западна Европа и завърнали се на старини, не ми е известно. Преди селото има огромно /ама много огромно!/ пасище покрай реката и по скатовете на планините Кървав Камик и Бясна Кобила. Пасището е подържано, засятите по него дървета не само не пречат на тревата, но и го разкрасяват. Много на рядко по пасището са насадени брези, където кравите да стоят на сянка и да се чешат, а по високите му места има овце. Тази пасторална картина ми напомни за Балкана над Калофеер преди комунистите да хванат каракачаните, че са гръцки щшпиони, да им вземат животните, да ги вкарат по затворите и да ги интернират по Карнобатските и Сливенски села, та да се не занимават повече със шпионаж.

   Винаги съм се впечатлявал от големия брой прасета по улиците на Божица. Те са едни розови свинки с черни петна, които ядат бурени или пасат трева, но са толкова слаби, че се броят ребрата им. Животновъдството и днес е основното за хората тук, в този изоставен от Бога район.

     Град Боселеград е точно под планината Милевска. От него път, вероятно останал от времето на трудоваците след Освобождението поема нагоре към Милевската планина. Набирайки височина той се разклонява на две. В ляво достига българското село Груино, от което е поетът Емануил Попйорданов. Селото е на висоочина около 1300 м.  и се състои от махали. Част от тях е в западните покрайнини, друга част – у нас. Превалът, от едната страна на който е нашето село Побиен камък и от другата – Груинци е едон от най-красивите, които съм посещаваал въобще. Той има алпийски характер, но съчетанието между чалове и тепета тук е недостижимо красиво. Ще поместя стихотворението на поета за селото му:

                                        ГРАНИЦА

                                                         Не сме разделени! С еднакви надежди,

                                                         Сплотени сме ний в любовта и смъртта!

                                                         Жетварка запее оттатък – копнежи

                                                         събуди и в нас песента.

                                                         Светулки прелитат от нашата жетва

                                                         и мигат над вашето село натам,

                                                         Овчари оттатък ли с огън засветят,

                                                         привет ни отпраща оскъдният плам...

                                                         Напролет и нашите ластовки сини

                                                         отлитат натам къмто стари гнезда.

                                                         Срещнете ги вие за вести петимни:

                                                         Това са крилатите наши писма!

                                                         Пчелите ни даже от кошери лете

                                                         прехвъркват натам като златни стрели,

                                                         Та медена паша да дирят в полето.

                                                         И нищо ни вече от вас не дели.

                                                         През гробища тъмна браздата минава.

                                                         Напразно: в задушница тука гори

                                                         кадилница глинена, дим се развява

                                                         и вятъра отвъдни гробове кади.

                                                                                    Емануил Попдимитров

      Селото Побиен камък носи името си от оброчния кръст в центъра му, изпълнявал роля и на църква. Оброчният кръст е доста несръчно направен, вероятно от любители каменари в селото, но е дал името му. Това е най-високото село у нас на Милевската планина. Околностите на селото са си направо алпийски и вероятно са такива заради седловината над него. Известно е, че при седловинте бурите са като въздуха от моторите на реактивен самолет. Ще пиша за това село, но който посещава Средорек ако не посети това село няма да знаее какво е загубил.

    Дясното разклонение на пътя отвежда в с. Милевци. Това село е дало името на планината Милевска. Селото се намира в един въртоп, от всякъде заградено с издигнатата му част, на абсолютен завет.  Тук личат следите от горски пожар, който се е разразил преди година-две. Най-просторните ливади за овцете по Миилевската планина се намират над това село. От вр. Милевец не се вижда Босилеград, но ако се продължи малко по билото на планината в посока към с. Милевец, той се показва.

    По долиината на река Драговищица след Босилеград на скатовете на Милевска планина условията за живот стават по-добри и там има основани села. Около тях има места за ниви, за градини, нагоре по планината, която все повече слиза има пасища за крави и овце. Тук е средищното село Извор, в което има много голяма църква. Надписиите по кръстовете и по камъните й са изтрити от сърбите и са написани нови. Селото е било много голямо. Трудоваците след Освоождението правят път от Босилеград през него, който прехвърля планинаата и достига днешното населено място Средорек. Така се е осъществявала целогодишно връзката на хората от Босилеградско до Кюстендил. Границата след 1919 г. прекъсва тази връзка, а титовиите идиоти взривяват моста над с. Извор, за да прекъснат пътя съвсем. Днес няма кой да поеме инициативата да се възстанови тази връзка.

   Село Извор от село с минало, днес отива към смъртта си. То живва само кагото има събор в двора на църквата му, където  180 децибела сръбска чалга прогонва всичко, неподлежащо на съешване с примати. Какви хубави къщи се рушат, какво училище има, огромната му църква. Да можеха да видят какво причиниха на хората архитектите на Ньойския „договор”, идиотите, за които и на други свят няма да има прошка за стореното.

    След закриваането на този път се построи нов по долината на р. Драговищица, който днес се ползва при връзки между България и Сърбия. Както някога е имало път от Долни Лозен до Пасарел горе по Лозенската планина и после се строи шосето в усойната долина на Искър, тук е същата работа. Долината на р. Драговищица е не по-малко усойна в този участък.

    Остава още един комплекс от малки села, отклонение от пътя за които започва при с. Радичевци. Те са към селищната обшина Ресен, в която е роден духовният водач на българте по Босилеградско, поетът Иван Николов. Селата са разположени по скатовете на Милевската пранина, зад вече дсота ниския рид на която се намиират нашите села Горно и Долно Уйно. Горни и Долни Кортен. За долни Кортен ще спомена, че това е най-комунизираното село и по този показател с него може да се мери още само едно село тук, Полетинци. Бидейки тук или поглеждайки към паметнита на политналите от щастие комунисти след победата им на 9. 09. си спомням за квартала Йоханистаал в Берлин, където живеят бетонните глави и за които промяна нема и не може да има.

   Кюстендил е доста комунистически град, поради което там възникна и организираната престъпност след 1989 г. /братя Илиеви, Крокодила/. Сега вероятно тази престъпност е прерастнала трансгранична. Твърди се, че до камъка на Струма при с. Скрино районът даржали братя Илиеви, надолу – Чомбето от Първомай. Където има комунизъм там има подменени човешки ценности и затова има почва за разбойници както за марксизъм сред приматските страни. В Кюстендил днес има към 15000 ромски гласа, които по време на местни иизбори се утрояват и избират…задкулисието в местната власт.

   Да не пропусна още няколко села по Бясна Кобила  с пътища до тях, както един човек ги нарече, еламеритни. Те са разположени по уширения на ридове, спускащи се от Бясна Кобила. „Пътища” за тях започват от селата Райчиловци и Радичевци.  Към тези села водят почвени пътища през дъбови гори, които отвеждат в някоя изворна област на сравнително ниско място на планината, където има села. Вероятно пътищата до тях не са подобрявани от времето на трудоваците след Освобождението. Типично такова село е Паралово, което е централно, с още няколко по-малки около него. Около тези села има място за градини, малки ниви. А над тях запоочва планината, предлагаща пашата за животните - най-важното за помиинъка на хората тук от заселването им по тези места.

    Няколко думи и за Босилеград. Той е централното място за този планински архипелаг със села и махали в него, разпростряни на площ 1500-2000 кв. км. Господ, като е носил чувала с красотите и ги е разпръсквал тук и там, сигурно му се е скъсал чувала и той не си ги е събрал обратно всичките. Така си обяснавям красотата на този район. Долу, в ниското, край река Драговищица при сливането й с р. Тлъминска, в центъра на тази красота е гр. Босилеград.

    Населението на града е изцяло българско, сърби са само шефовете на полицията и на местната власт. Целта им е да тормозят българското население там, но не и да напавят нещо добро за града, а може би и точно обратното. Босилеград има вид на едно голяма село, макар да има център, обществени сгради, ресторант. Най-същественото за българите там обаче е Културно-информационният център, начело на който е г/н Иван Николов. От каква величина е този човек може да се види като се прочете някоя негова статия в издаваното от КИЦ списание „Бюлетин”. Няма как този град да има съвременно разитие. Той си е български град, а за развитието му пари трябва да дава Сърбия. Няма да стане. Тук няма и работни места и всеки се спасява сам. Макар и град, в Босилеград основното май е животновъдството и връзките на хората с населените им места около града, където са стопанствата им. В града се построи паметник на Левски, но вместо почит и уважение към един от двамата най-велики българи /Левски и Свети Иван Рилски/, с този паметник се заигра човеко на Путин „националистът” Волен Сидеров, най-важният му трол в България. Като се замисля има ли съвместни дела между правителствата на България и Сърбия, в ума ми все пробягва думата мафия. В името на истината с града съм запознат най-малко от района на Босилеградско. Имам парещ спомен от този град преди години, когато попитах двама младежи за пътя за с. Милевци. Те бяха на около 25 години, от Босилеглад, езикът им – в значителна степен сърбизиран, доста дебели – изглеждаха съвременно. За пътя за с. Милевец казаха, че за такова село не са чували изобщо, извиниха се и спряха един възрастен човек да го питат. Да живееш 25 години в Босилеград и да не знаеш за селата Милевец и Груинци – това за мен е неразбираемо…

    Нещо, което ми е наппавило впечатление от Боселеградско е, че тук хората са най-неппимирими спрямо отделянето на този регион от България и най-много хора тук на глава аот населението Тито е хвърлил по затворите. Тези хора вярват, че след 4 години те отново ще са към България и казват, че тогава наказателната граница ще падне, защото тази граница е била прекарана за да ползва за 100 години Тройното кралство ресурсите на България  като компенсация за щетите, които са му нанесени по време на ПСВ. Където и да съм срещал хора тук, те винаги са ми казвали: И ние сме българи! Но вие нищо не правите за нас. И са прави. Пари са пошли от Община Кюстендил за няколко църкви – в Паралово, в Долно Тлъмино, в Горна Любата и май е само това. За нови ГКПП и за възстановяване на пътиищата от миналото и дума не става, за подпомагане на сънародниците ни там като реализират стоките си у нас – също. А хората от Босилеградско казват, че връзките между България и Западните покрайнини са си връзки, но е необходима икономика, иначе всичко това е нищо. А за такова нещо няма и знак на признак. Или пък аз го не виждам.

   Понеже съм писал в блога си за планината Бясна Кобила тук ще посоча три маршрута към билото й, които стават и за джипове.

   Първият е веднага след пресичане на границата в ляво по посока на рудника Караманица. Пътат минава покрай реката Голема, през Долно и Горно Тлъмино, през махалата и рудника Карамнски. В последните къщи на махалата трябва да се зареди вода. Пътят достига почти до вр. Църноок, един от най-красивите върхове на планината, висок около 1900 м. Джипът може да се изкачи на него. Под върха може да се направи лагер. Маршрути има в ляво, където следва още един висок връх, после билото на Бясна Кобила слиза към граничния връх Къркория, където се събират границите на България Сърбия и Македония. Най-близо до този връх е нашето село Жеравиино.

    На дясно от Църноок също е много красиво. Това е централното било на Бясна Кобила, което върти в полукръг и достига най-високия връх, наречен също Бясна Кобила. Долу във фунията остава с. Дукат, от другата страна се вижда Косово. Много е красиво!

   По билния път след тези два прехода джипът може да се премести на превала, свързващ Босилеград с Вранье. Егати превала! От тук най-интересния преход е към вр. Стрешер, и той към 1900 м, но той е отдалечен на около 4 ч. от базата. До него обаче има и път за джип, но не си заслужава – този преход е най-красивият по Бясна Кобила. Най близкото село до вр. Стешер е Топли дол, но то е по пътя за Сурдулица. До вр. Стрешер се ползва билният път, който е бил граница между България и Сърбия до 1919 г. Има останали по билото гранични маркировки. Билото на места подивява, става скалисто и алпийско. Страхотно е.

   Друг приказен маршрут от същата база е този по рида, разделящ реките Лисинска и Любатска. Този рид е много висок, характерът му се променя. Свършва с високи скали над река Божицка, а по седловините си има махали. Изгледъът към вр. Стрешер е изключително красив, а също и към махалите под него по долината на р. Лисинска, заградени със защитни срещу ветровете пояси от букови гори. Вижда се и язовирът при с. Долна Лисина.

 
    Лос Анжелес 

   /Следва/