НАМЕРЕНИЯ ЗА ДЕЙСТВИЯ
Никак не ми лесно тук на хиляди километри от България. Все още съм потребен, затова съм тук. Ще помогна с каквото мога, ще се завърна скоро. Полупустинният пейзаж тук /в Беверли Хилс/, красотата на сградите, на парковете, на къщите, скъпите коли – всичко това документирах при нееднократните си посещения тук в хиляди снимки, част от които може и да публикувам някога. Всичко това обаче остава чуждо за мен. Влекат ме нашата природа, нашите планини, селата ни по Балкана и Родопа, дори и вече изоставени, а не градове дълги 250 км. и с 15000000 жители, в които щъкат и се прескачат хора от всички възможни етноси на света и мелезите им. Не съм любим на доста блогъри и те обидно ме наричат селянин, прави са. Не обичам да се хвърля храна. За нея хората са се трудили, трудът трябва да се уважава, а има толкова животни, които се нуждаят от храна. Не може да се каже, ама това струва толкова долари. И друго правя – пепелта от дървата в къщи отнасям като калиев тор на дръвчетата и лозниците на вилата, там от всичките органични отпадъци приготвям компост. Не мога да оставя това органично богатство да остане неоползотворено като храна за овошките и лозите ми. Неселянин никога няма да постъпи така. При пътуванията ми по планините винаги нося нещо от дома ни, а ако няма какво, купувам по един хляб, който става и за конете и за мравките. Не обичам и да се живее природонесъобразно, да се стои пред телевизора или компютъра до припадък и после отново, да се яде като за световно. Това правят в Америка. По време на разходка с бебето по тротоарите се разминавам с жени, наподобяващи китоловки, с които за да се размина се отбиваме с детето на тревната площ. Не защото винаги правя път на дамите, но си мисля, ако ме настъпят? Не това е моят свят, той е съвсем различен.
За жалост всичко тъпо, което се прави в Америка ако е възможно вече се прави и у нас. Причината за това е насаденото у нас убеждението, че Америка е най-културната страна на света. И сигурно е така, защото те имат пари, а които имат пари са и умни. Вече се провеждат и музикални празници у нас наречени Вечери на съвременната американска музика. Бил съм на такива вечери, поставям Кондю над техните композиторри. Да приравняваш американската музика с европейската е все едно да приравняваш Путин с Русия, което мнение в последно време хибридните му войници /оперативчиците му от социалните мрежи/ налагат в опитите им да заразят с неизличимия техен вирус /на Маркс/ още хора, да ги приматизират, да ги направят манипулативни и продажни както един етнос у нас, с чиито глъсчета задкулисието винаги остава на власт.
А сега ще се спра на едно събитие, което явно е оставило много трайна следа в живота ми, защото е свързано с преместване на гробен паметник от мястото му:
Преди много, много години имаше ловна резиденция за най-първите ни държавни ръководители в района на два пъти опожаряваното родопско село Тъмраш. Посещевията там бяха забранеени, но нямаше начин да не посетя този ловен резерват, след като преди него бях посещавал многократно и упознал резервата Кормисош. Спомените ми и от двата резервата никога няма да избледнеят. В Кормисош попаднах на муфлони, които тичаха върху камъни по един сипей. Камъните падаха след тяхното тичане, те обаче – не. Попаднах и на якове, които се държаха много приятелски с мен. Най-силно впечатление ми направиха животни с много дълги вратове, които се криеха зад храсти, но като изпъваха вратовете си над храстите ме поглеждаха и пак се скриваха. Въпреки желанието ми да ги видя от близо не посмях, защото ще наруша територията им и може да ме нападнат. Това бяха годините, когато внасяха от Румъния черните мечки, за да ги разселят у нас. Те сега живеят самостоятелно по Родопите, кръстосаха се с нашите кафяви мечки и мечоците са доста опасни. Въпреки това аз одобрявам това деяние, но си признавам, че ме е страх да тръгна без пътеки по горите на изворната област на р. Арда.
Красотата на долината Хамбардере така ме впечатли, че там ходих няколко лета и спях в къщата на един служител на резервата, който хранеше яковете. Някои от тях вечерта спяха в приземието на къщата.
В Тъмраш също си уредих къде да нощувам. Там имаше един воловар, който с воловете си свличаше трупи. Той отговаряше за двойка черни питомни мечки, които имаха определена цена за отстрел от чужди ловци. Всяка привечер той им сипваше в едно дървено корито трици, смесени със смляни сухи плодове. Първо с езика мечката обираше брашно от кориттото, после мечокът я изгонваше и изяждаше всичко. Човекът ходеше до тях, но на мен не даваше да излеза от прага на къщата, впкоято имаше много стаи.
Мястото на с. Тъмраш е един бисер на родопската природа. В селото се събирт две долини, които упознах чак до билото на Чернатица. От селото са останали развалини, които излъчват много мъка. Вижда се, как са разрушавни веднаж, после са построявани отново, а след това са опожарени окончателно. В стените имаше тайници за жълтиците на хората, тогава един угоен овен за байрама се е продавал за една жълтица. В центъра на селото остават още каменните стени на конака, до тях – Тъмрашката чешма, а също и каменната ограда на двора, където са държали много коне. Площта има лек наклон и една дупка, където да се изтичат акетата на конете след дъжд. Селото има три гробища – Старото гробе, Новото и Манафското. Новото гробе беше със страхотни паметници, но по време на възрозителния процес през него и през останалите две е преминала т. н. бригада с чуковете, която е потрошила каменните шедьоври. За наша радост тези бригади не успяха да разрушат гробовете по Източни Родопи, защото там те са много и голяма част от тях трудно достъпни. За пълното унищожение на тези каменни останки в Тъмраш бяха докарали една каменотрошачка, която мелеше гробните камъни на чакъл за пътища.
Защо едното гробище се казва Манафското? Там са погребвани войниците от Сирия и Ирак, които са били изпращани да служат тук и които хората наричали манафе. Войниците на българите помаци пък са били изпращани да служат в Сирия и Ирак в пустините, а тогава сружбата е била по 10 години. Несвикналите със студа сирийци умирали тук и са ги погребвали в Манафското гробе, направено специално за тях, тъмрашките войници, несвикнали с горещината и болестите на пустинята оставяли костите си там. Това е била политика на Турция да избива по този начин населението в страните, които е била завладяла, мръсна работа…
Точно това лято организирахме екскурзионно летуване и маршрутът направих да преминава през с. Тъмраш. Запознах приятелите ми с историята на селото, но нали имам набито око, забелязах следното:
Машините за смилане на чакъл бяха нагоре в планината, а в Новото гробе два паметника бяха пощадени, защото върху тях бяха паднали борове и ги затискаха. Последва моя „разработка”. От х. Върховръх с моято кола, в която имаше кирка, брадва, джага и лопата достигнахме до ловния резерват. Аз „преметнах” пазача при бариерата, защото познавах там един-двама души, а районът отлично и ни пуснаха. Отрязохме бора так, че да се освободи единият паметник, който бе плосък, но на молла или ходжа, защото главата му наподобяваше чалма и надписът бе на арабски. Вторият паметник нямаше как да съберем в колата, не можеха да се затворят вратите и го закопахме, за да се запази. Той бе кръгъл и толкова висок, че вратите на колата не можеха да се затворят. Сложихме плоския паметник на задните седалки , върху него раници, минахме бариерата. Господ ни помогна.
В хижа Върховръх бях обявен за луд, ненормален, но през изминалите десетки години от тогава аз така и не възприех това мнение. В момента пиша постинга си твърдото убеждение, че съм напълно нормален. Откарах паметника екскурзионното на вилата, изправих го, но как да разбера какво пише на него? Познавах се с един турчин, с който уговорих да го разчете. Той каза, че ще препише надписа му, ще го занесе на моллата в джамията на Халите и ще ми каже. Така и стори. Починалият през 1833 г. е моллата на Тъмраш Мустава Илязов, помак.
Този паметник, който спасих от каменотрошачката обаче мисля, че през цялото време от поставянето на вилата ми, през 1977 или 1978 г, не си спомням точно, до сега, ми носи късмет. Той беще спътник и свидетел на активните ми години по вилното ми място, което бе съпроводено с много тежък и носещ ми много радости труд. През всичките тези години край мен се строяха вили, имаше работници турци, които преминаваха през оградата ми, постилаха килимчета до паметника и се молеха. Веднаж попаднах на такъв човек, който бе сам, молеше се на килимчето си. Не прекъсна молитвата си като ме видя, нито пък аз го прекъснах. Свърши молитвата си и каза, че е грях да влиза в чуждо място, но ако е имал лоши намерениа Аллах да му откъсне краката. И заръча да пазя паметника, защото той ще ме пази от болести, от лоши хора, ще ми помага. Мисля, че човека се оказа прав. Направих тогава така, че да минават турците свободно д паметника и казах на този човек, че нямам нищо против.
Този мой интерес към кръстовете по оброци, по гробища и при църкви е бил винаги особено силен при мен. Едва ли има човек, който да е посетл повече кръстове от мен в България, но и гробни камъни по турските гробища в Източни Родопи. Там те са оригинални, защото в региона са живяли чисти турци, а не помаци. Камъните им са три типа – изправен камък със случайна форма, някои високи към два метра, но повечето са под метър над земята. Вторият тип камъни са обработени в някаква степен, на турски език пише от какво е починал човекът. Огромно впечатлене ми направи гробището до една отделна къща, където от векове са живели турци. Тъй като те не погребват повторно в гробовете, а и детската смъртност е голяма, гробищата са много големи по площ и са предимно в дъбови гори. При българските села е доста по-различно. Селото може да е доста голямо, но след десет години гробовете се ползват повторно. Кръстът на починалият се мести в краката на новопредставения пред Бога и така в едни гроб има по десетина ии повече кръстове, повечето от тях шедьоври и всичките застрашени при изкопаване на новия гроб да бъдат потрошени. Давам пример със село Завидовци, където съм виждал най-красивите каменорезбени кръстове.
При третите и по-рядко намиращи се турски гробща с паметници на молли, ходжи или имами камъните са обработени изцяло и са от две разновидности – едните са плоски, като главата е с чалма, другите са кръгли, главата пак е с чалма, но при тях надписите са на арабски език.
Много години не съм бил на големи пътувания по Източните Родопи, отново ме теглят неудържимо. А като казвам големи пътувания имам предвид напр. пътуването си от Гоце Делчев до Ивайловград по билото на планината. Сега, в Беверли Хилс, когато често не спя през цялата нощ, защото внучете е болно /то вече оздравя!/ и съм напрегнат сънувам често пътуванията си. Сънувах, че съм на път за с. Лилково, като преминах покрай Тъмраш и просле през с. Тикла. Озовах се обаче в Ситово при пещерата с надписа, в Лилково не стигнах. Преди да достигна обаче Ситово се оказах на друг път, който води за с. Забърдо, където са водопадите, наричани в Родопите падала. Те са характерни с много растителност по пътя на падащата вода. Оказах се в съня си и по пътя за Персенк, който минава през с. Орехово, наречено Родопското Търново. Там когато бях студент лежах веднаж под един дървен стълб и си почивах. На стълба кацна вертикално един черен много голям кълвач с червена глава и върху мен започнаха да падат трески като дялани от тесла. Каква сила имаше тази птица, този спмен се върна сега в съня ми. И то не първи път.
Размечтан по Родопите, на където ако животът ми остави време ще се отправя отново, реших, че не съм си подредил снимките в блога си по теми и че трябва да направя това, защото ако търся нещо се открива много трудно от самия мен. Ще бъде трудоемка задача, защото имам много хиляди снимки, бил съм на много места, ще трябва да си напрегна малоумницата за подробности, за което считам, че няма да имам проблеми. Но ще сторя това, което съм замислил. Животът ми е бил винаги с цел, минавал е под знака на различни програми, след които са следвали други – по това приличам на германците, а трудът почитам както турците. Те като се срещнат се поздравяват с „Лека работа!” И аз през живота си не спрях, но за да бъде трудът ми по-пприятен го приравнявах с изкуството, до колкото това е възможно. Трудът за турците е най-важното нещо в живота, така ги обучават още в мечитите, както без да има специализирани школа в Русия децата й се обучават от живота в страната на далавери и мафиотщини, без които те загиват. А култът към водата на турците, правенето на чешми и засаждането на дръвчета идва от преселниците от пустините в Кюрдистан, където водата е оскъдна, а горите, които са останали трябва да се опазят. Не по преценка на живоотновъдите, а по заповед на Аллаха. По засаждане на дръвчета съм убеден, че аз съм един от най-първите в този клас. Та, доста си приличам с турците.
Първият постинг, който ще публикувам ще даде началото на серия от снимки по региони. След това имам идея как да ги обединя.
Идва лято, неизвестните по него са доста – може би още едно пътуване до Америка, други ангажименти, трябва да съм готов за всичко, защото времето никога не ми стига. Давам пример с последното ми голямо пътуване по Западния Балкан през октомври, чак тогава имах време. Денят тогава бе 10 часа , а моите преходи бяха по 12. Трябваше по светло време да съм стъпил на познат ми вече път, за да мога да се прибера по тъмното, иначе лошо – в чужда страна, без никакви хора по планината, а тя – пълна с диви животни. И студено.
А и нещо ново се добвавя към пъстрия ми „пейзаж” - вече съм на 71, което означава че рисковете при пътуванията ми са доста по-големи, защото и натоварванията ми са максимални
Аз вярвам, че на смелите и на тези, които имат цел, Господ помага. След като Господ ми е пъхнал чип, който не ме оставя да седна да си пия бирата и да играя чалга, а цял живот да ходя както рибите пътешественици – ще ме пази.
Лос Анжелес
13:13 ч. местно време
Мрежата е велико достижение, но книгата си остава книга.
В което, вярвам, и ти не се съмняваш.
Само словото остава. Само словото е вечно.
