Прочетен: 3715 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 22.01.2015 23:04
Това е моят силует
Заспал герой?
Легло с възглавница?
Наблюдателен пункт?
Тевтерчето на Флинтстоун?
Каменни оръдия?
Всичко, което преминава по долината виждаме!
Вкаменена глава на страшен гущер /динозавър/?
Липсва муцунката на костенурката.
Глава на змия?
Мезозойски крокодил?
Глави на костенурки?
Наблюдаващо долината животинче?
Змия преглъща жаба?
Останка от римски път
Останка от римски път
Това не е централното било на Балкана но го бие по всички показатели.
Нещо много огромно - имам предвид като пасище - ако може така да се каже.
Любимата храна на кукувицата. Само тя може да изяде тази гъсеница, кръстосана с таралеж.
Кравар от село Гостуша
СЛЪНЦЕ, КРАСОТА, ВЪЛЧИ СТЪПКИ В СНЕГА, МЪГЛА - ТОВА Е БАЛКАНЪТ. СЪЧЕТАНИИЕ ОТ ДУМИТЕ МЕД И КРЪВ
Тази зима се разхождам по планината Косматица. Тя е позната и под друго име, Свогенската планина, но това определение е неточно в същата степен както планината около Годеч, наричана там Годечка. Годеч е разположен подножието на планината Манастирище, но е заобиколен от планината Видлич и частта на Малата планина, наречана Чепън планина.
Косматица е малка по прощ планина, но е сравнително висока. Тя е част от Малата планина и е най-високата. Не знам името на най-високия й връх, но там има трианулачна маркировка и на нея е написано 1444. Изгледът от билото на планината е страхотен – към вр. Издремец и рида Реброто, дал името на село Реброво, към останалата част на Малата планина, която прилича на развълнуван океан – аз вече съм виждал океан! – с бели гребени по вълните от неразтопените още снегове, към Понора с неговия сивмол, връх Була, към долините на реките Искър, Искрецка, Лесковдолска и Дълбочица. Понеже билото на Косматица е по-високо от билото на Софийска планина и остава пред София, тя се вижда.
На тази планина е била разположена част от комплекса на мегамахалата Церецел, която съм описвал в блога си. А планината не е голяма - дължината по въздушна линия на билото й, което е почти права линия според мен не надвишава 12 км. Т е ограничена от долините на реките Дълбочица и Искрецка, а перпендикялно на тах - от седловината на билото на Софийска планина при предишното място на село Свидня.
Планината е опустошена по отношение на горите от джелатите на депеседърварските мутри по времето на кмета на Своге, Емил Иванов, избран с прехвърлени гласове от избирателните секции в Турция, макар в Своге да няма ни е един турчин. Недостроената джамия до гарата напомня за неговото време. А циганите, които по негово време имигрираха от Видин, тук вече се прескачат и се разселват по други села из Пролома. Където обаче гората е съхранениа, планината е като бисер. Благоприятните й климатични услония са разрешили хората да се заселят по места с надморска височина до 1000 м. Ако за Родопите климатът на тази височина остава добър за хората и за животните, за Балкана тази височина е доста различна.
Има много подстъпи към Косматица от към дълините на р. Искрецка и на р. Дълбочица, също и от селата Чибаовци и Балша. Има и удобна транспортна връзка – влакът. Ако трамвай №5 пътува от Палатата на съдебните крепитела на задкулисието в България до Княжево за около 25 м., то влакът до Своге ако е бърз пътува 35 мин, ако е пътнически – 50. Въпрос на мислене и нагласа е да се предприеме такава разходка, но решението зависи от това, мобилен ли е човек или не, освободен ли е от инерции в мисленето, достътъчно ли обича планината, защото докато тя бъде упозната крие опастности..
Сега ще дам бегли насоки за билния преход по планината между двете нейни най-отдалечени точки – от ж. п. спирка Орлин до седловината при с. Свидня:
От ж. п. спирката започва път, строен от трудоваците за махалите по Косматица, разположени от двете страни на билото. Пътят е прекрасен, но за съжаление днес е един от тези, които дървената мафия превърна в път на престъпността. Той слиза направо в квартала на Своге Зли дол., където е скрапопункта на Мариан. През букови гори и поляни, но и покрай нови смърчови гори, засадени по времета на соца по изоставените ливади се достига билото на планината, което леко се изкачва по посока на най-високия й връх. Към южната страна на планината от билото се спускат много пътища, защото под него в гънки с извори и на завет са били разположени къщите на хората. Те достигат с. Церецел и после Гара Томпсън, която вече е само ж. п. спирка с две кръчми и пиянища в тях.
В ляво от билото се вижда паметник на убита ог мълния жена от с. Церецел, която е пасла животните си тук. Следва гора и през нея се достига перпендикулярен път, пресичащ Косматица. Върви се наляво, слиза се на седловината в близост до сарото място на село Свидня. Опциите за прибиране са няколко, ще спомена част от тях:
- Слизане в с. Томпсън по изоставения път за Рудник Чибаовци,
- Слизане в с. Балша,
- Слизане в с. Свидня,
- Слизане в с. Царичина по шосе,
- Достигане до с. Чибаовци, от където има автобус до София,
- Слизане в с. Кътина или на други няколко места, до които има автобуси.
При едно от посещението ми тази година натам се притесних сериозно, даже мога да кажа, изплаших се. В една изоставена махала от къщата се показа баба и ме предупреди да ходя само по пътищата, оти тая зима много вуци преминували тъдява. На по-малко от км. от къщата на бабата попаднах на утъпкан от вълците сняг, което според мен е направено по време на сватба. Вълчиците се разгонват през февруари, после носят 65 дни и до м. май вече са родили. Да попадна през деня на вълци няма да е приятно, но се успокоявам с това, че не знам случай на нападнат от вълци човек, а и аз съм ги срещал няколко пъти. Напрежението в мен обаче остана и дори се засили, защото се преминава и покрай нови смърчови гори, скривалище за вълците и свините. Хубавото време се смени с мъгла, излезе и вятър, това увеличи притеснението ми и при първото спускане за Церецел напуснах билото. Докато не остана мъглата над мен, притеснението не ме напусна. Някога не ми пукаше въобще, но вече се притеснявам, а да отида отново по извора на р. Арда – за това повече нямам смелост. Ако някога имаше полупитомни мечки там, свикнали с хората, които пуснаха в района да се приспособят и да заживеят самостоятелно, днес не е така.
След 4 дни блогът ми ще бъде на 6 години. Сега съм зает с едно много сериозно писание и влизам рядко в него. Най-съществените ми постинги са за планините, но те са много сериозни. А планините – с всяко отминаваща година те стават все по-ограбени като природа. Но да описвам непознатите планини и да дърпам завесата, зад която работят тези престъпници, това ще продължа да правя.
Аз обичам музиката и пиша и за нея, защото считам, че тя е един прозорец към света. В момента пиша за Бах, какво място заема той в живота ми и доста се разстроих. Освен силната ми зрителна памет имам и силна слухова памет, а и недоразвит вътрешен слух. Спомних си белия ни бюфет, на който бе радиото ни и колко много се радвах още преди да тръгна на училище кагото слушах музика от Бах, Вивалди, Хендел и Моцарт. След като започнах да свиря на цигулка към тях прибавих и Бетховен. Сега, като си правя сметка, това е било преди 63 години. Аз сега съм с 5 години по-възрастен от Бах, когато той е починал и с 6 години по -„млад” от Хайдн, когато той е починал. Тази ретроспекция на живота ми ме размисли доста. Но пък се убедих и в друго – планината и музиката винаги са били приоритети в живота ми.
Те са приоритети и в блога ми и ако имам здраве, ще има още много пътувания, ако имам живот, ще има още много постинги, защото имам хиляди непубликувани снимки, а спомените остават живи в главата ми.
По линята на блога получих точно преди Коледа една голяма обида, която въпреки, че не мога да превъзмогна, ще преживея и забравя. Макар и от зодията „Риби”, характерна за музикантите, аз не съм слаб човек. Избрал съм си за мой покровител Св. Иван Рилски. Той е бил много добър човек, закрилник е на народа си, но въпреки това две лоши села той наказва – с. Смочево и с. Пастра. Които са чели книгите на архимандрит Пулос и на проф. Вуйчев знаят защо.
А за моя светец в музиката - Йохан Себастиан Бах - ще публикувам каквото мога да направя в блога си преди 21 март по случай 330 години от рождението му.
Погледнеш ли я, тръпки те побиват ...
Раздира дрехи, длани, колене.
Добър човек до нея би възлязъл.
Предател – не!
От стъпките му тихи ужасена.
От погледа – две сребърни пари,
тя би го стрила долу, погнусена,
с най-злите си гранитни канари ...
Разлисти ли хилядолетна памет,
не, тя не вижда българин превит,
а пламъка на българското знаме
над буйните ни български глави.
Защото щом му идвало до гуша
пред някого да скланя рамена,
народът вадел гневните си пущки
и търсел свойта вярна Зла стена.
Една стена с високо, остро чело.
С орлови и соколови гнезда.
Една стена от три епохи взела
честта да бъде остров Свобода.
Злопаметна стена. Тя помни всичко.
Престрелки. Вик ранен. И смях среднощ.
И потъмняло име на момиче,
изрязано – кога ли? – с връх на нож...
Богомил Тодоров
***
Теб, Коста никой не може да те обиди или докосне. Теб те пазят Планините на България!