В тази част на писанието ми за орохидрографското чудо в цитираната част на Балкана ще опиша ридовете, отклоняващи се на север и на юг от централното му било. Както ще се види по-долу това съвсем не е лека задача. А за да я изпълня, ще трябва доста да напрегна малоумницата си, защото тук, в Лос Анжелес нямам карти, които да ползвам за опорни точки на мисълта си. Въпреки това обаче ще се втурна в спомените си от десетките ми пътувания там. Аз казах вече, че като ходя гледам и запомням същественото.

 

 

     Започвам с отклонение от самия Петрохан. Казах вече, че това отклонение, наречено Понор планина е като сиамски близнак на Козница. Два големи понора с връзки към Козница започват още от Петрохан, зад които има обща преграда. Тази преграда бих могъл да нарека планина, язовирна стена или нещо друго. Тя продължава и затваря още четири големи понора с реки в тях, първият от които носи името Перачката бара. Между понорите има прегради-връзки с билото на Козница и планината зад понорите. Едната преграда между понорите – тази между Орловата бара и Студената бара е огромна. Тя има формата на триъгълник, чиято хипотенуза е в посока на Козница. Този триъгълник има огромни размери  и представлява пасище, изхранвало и поило само върху него хиляди овце. След Студената бара планината-преградна стена завива на север и затваря последния огромен понор, наричан Крива бара. В него тече река Понор, покозваща се и скриваща се както реката над х. Яворов в Пирин.

   Затварящият последния понор рид се изкачва горе на поноровото плато, едно от най големите в България. Това е Големият Понор /планина/, който на север се ограничава от р. Пробойница до извора й при местността Чеврената локва. Вече посочих, че тук е Крушачкият връх и че Козница и Понора след тях се разделят на два гръбначни стълба.

    Отклонението, на което се спрях не свършва тук. Границата на Големия понор от юг е долината на река Бракьовска, която слиза в махалата Палилула на Искрец. Между тази долина и между долината на р. Тодорица се издига Средния понор с най-висок връх Сърбеница, около 1400 м. н. в. И той представлява една приказка с белоскалните си масиви, съчетани с находища на каменни въглища, с въртопите си горе по високото и нивите в дъното на въртопите. Един от върховете на Средния понор – Булата, е символ на Понор планиина и се вижда от много места от Пролома и от отсрещната страна на Искъра. Незапознатият с тази красота не може да си обясни вълнението ми в момента, когато пред очите ми преминава тази неповторима красота. А се замислям и за друго – след малко повече от два месеце ставам на 71.

   Две Понор планини май, не стигат в едно отклонение от Балкана тук, та има и трети – Малкият понор, наричан Манастирище, защото в миналото е бил култова планиина за християните и богомилите. Малкият понор се ограничава от реките Искрецка и Бракьовска. Към него влизаи  гр. Годеч. В понятието Годечка планина влизат части от тази планина, от Видлич и Чепън. Най голямата височина на Малкия понор е към 1100 м. н. в. И той има много въртопи, но и скални долини. Селата там днес са изоставени и къщитее ограбени от свогенските цигани, а оброци и кръстове, потавени на изгорени при турското нашествие тук християнски манастири има доста често.

    Като свършва това отклонение на юг от централното било на Балкана, състоящо се от три отделни планини, не означава, че Софийското поле е близо. То е зад Малата планина, която идва чак от Мургаш и заобикаля от юг понорите, ще опиша и нея.

    На север от Козница вече споменах за късо алпийско отклонение, по-високо от централното било. То се нариича Тодорини кукли заради камъните със специфични форми по него и по централното било, резултат на изветрянето на скалите.Тодорините кукли са три алпийски върха, като последният е най-висок. Този рид е ограничен от реките Бързия и Батуня, наричана Вършецка, и двете доста пълноводни. Батуня приема още няколко притока ще ги опиша когато стигна до реките.

    Гледката от Голямата кукла е неповторима. Когато съм тук винаги излизам от времето, което съм си определил. Вижда се как буковата гора с оттеглянето на животновъдите от планината отнова заема пасищата, от които тя е била изтласкана от тях може би преди хиляда години.

 

     На север обаче какво отклонение се задава –Врачанският балкан. Ридът към него тръгва от местност малко преди последните – най-високите къщи на Губислав. Два каскадни понора с по няколко реки в тях са от лявата страна на рида, преминаващ в такава огромна планина, от дясната му страна пък има въртопи и извори под тях. Тази красота не мога да опиша.

    Ридът образува няколко красиви върхове, после слиза на седловината Дупнивръх, която води от Лакатник за Вършец. Дупнивръх подсказва за това, че човек може и да очаква върхове, но попада на дупки. След тази седловина ридът – вече наистина планина – се закатерва с лек наклон към едно огромно плато. В лявата част има местност, наричана Копитото, която наподобява това на Витоша, но е много по-голямо. В дясно има долина на временна река, която слиза на Оплетня.

     Вижда се вр. Пършевица, получил името си от това, че е безлесен, в дясно са прословутте Кобилски стени. Описвал съм тази планина, ще спомена само понятията изворът Дудил и водопадът Боров камик. Тази планина е една от любимите ми, казвам само че е отклонение от Централен Балкан, защото това едва ли го знаят хората. Безводната планина Веслец е продължение на Врачанската планина. Към нея принадлежат град Кунино, лудницата Карлуково.  Отбелязвам, че и там е много красиво. Още един таг от Веслец – проходната Карлуковска пещера х двата отвора на свода й, наричани Божиите очи.

   Нови отклонения от централното било на Балкана до Искъра няма, той е вече близо.

    Следващото разклонение от центраблното било на Балкана е на юг от вр. Яворец. То загражда друга красота – долината на река Трескавец, която резерват. Макар и природата много пострадала от рудодобива тук, тази долина си остава много красива. Нея избира някога Дядо Вазов да идва тук да си почива през лятото. Той е правел това, защото като дете е преболедувал от много тежка пневмония и белите му дробове са останали частично увредени. На другият брят на р. Трескавец  са разположени махалите на с. Желен, някогашно огромно село с животновъди, после преквалифицирали се на ж. п. работници.

     Красиво и голямо отклонение на север започва от вр. Издремец. То се ограничава от реката, която извира от езерата Тръстеная и слиза до с. Лакатник при ж. п. спирката  ЖП Школа и река Габровница. Това разклонение е било много гъсто населено, има останали много пътища и свършва при спирка Пролет, наричана още Бовска Габровница. Пътеките предлагат много хубав изглед към Ржана и Врачанската планина.

   Следващият връх па Централното било е Високата чука. В ляво от него извира река Свиновска, а в дясно – Кръстешка. Това е рид, по който трябва да ходят само поети, друг не бли могър да оцени тази красота. Тук има древен манастир, въвеждам обаче понятията махали Редина, река Градечница, махала Свогето, които съм описвал в блога си. Нвероятни красоти!эЖалко, че поетите търсят вдъхновение не винаги там, от където могатхда го получат, а не вземат ведаж да отидат напр. в махалата  Свинове. Само над това село да се качат, да спрат и да се огледат и в сложните им главиици ще се напретат мното, многоо вдъпновени от тази красота стихове. Ама они нЕщат, стоят си пред компютрите. В името на истината да се дойде тук не е леко.

   Още малко по централното било и ново отклонение на юг, заградено от реките Свиновска и Оградишка. То е много по-голямо от предното и е било населено с животновъъди, преселели се в София след отнемане на собствеността им.

    Да не пропусна едно късо разклронение на север, което загражда Брезов дол. Това ми е любимо място.

     Вече съм на вр. Чукава/виртуално/ и се сезирам върху едно негово грамадно разклонение на юг, разделящо селата Буковец и Огоя. То се обтича от реките Оградищка и Огойска. За да се извърви това разклонение от Чукавата трабва цялл ден, то ще свърши в с. Батулия.

    Пред мен от север обаче се издита една планина, по висока от мястото, където съм  аз, на вр. Чукава. От тук се вижда долината й, до най-високите места на която си различават къщи. Отклонението на тази рид-планина от центланоото било на Балкана започва малко сле най-високия връх по голото било тук, почти 1500 м. н. в, прави дъга и тръгва точно на север. В долината и пак на север събира водите си доста голямата река Габровница. Билото се извива и набира височиина, достигайки един подобен на пресечена пирамида връх, Козница. В посока на Елисейна планината е скалиста, в посака на селата Оселна и Игнатица тя е наклонена плоскост. Тук бяха едни от хнай-красивите букови гори на България, „ но ги преебаа мутри”, казват хората, жалейки за горите, където са израстнали. Тази сеч доведе до навненията в Оселна и обезводняването на селата около Игнатица.

    След голите чалове над х. Лескова махала отклонения от централното било към Северна България има къси и няма да ги описвам. Неприятен ми е този край заради крадливия етнос там, който ограби старите къщи нпо планината така, че те после се разруха заради изваденото от тях джелезо Поне 90% отх него, твърдят хората е преминало през с. Литаково. Пътищата на престъпността, строени с пари на общините Ботевград и Своге бяха ползвани за тази цел, сега се ползват за доизбиване на дивеча и доунищожаване на горите. Нямя спасения за природата ни, когато тя се стопанисва от примати. Свогенско и Ботевградско са най-потърпевши от това екопрестъпление, от тези региони рамбригдите започват набезите си, но да не забравяме, че те гласуват за ДПС, което обяснява бизсмислието на борбата срещу тяхната престъпност. С пари на общината пък им дсе строят пътища през планината, по които те влачат „ямата”. Престъпността – поминък за някои, за други, причина да ги осъдят.

    Преминах отклонението от Централното било, наречено планината Ржана. Към Ботевградското поле с крадливия етнос по него слизат сравнително къси ридове, няма да ги описвам. На юг обаче е различно. Първият много голям и дълъг рид започва от безименен връх, ограничен от реките Оградишка и Огойска-1. Той завършва чак при с. Батулия. Огромно нещо е този рид, но по билото му се върви свободно. Той е бил населен, все още хора пазят къщите си от ромбригадите.

    Вторият рид е по-къс, но и много по-широк. Той е ограничен от реките Огойска-1 е Огойска-2. Първата идва от Лескова махала, втората има много по-дълга долина, защото върви на места успоредно на центалното било на Балкана. Тук са разположени мегамахалите на Огоя, един умрян планнски рай. Нямам грамитична грешка, колхолизацията по съветски образец и отнемането на собствеността на хората ги пропъди от родните им места в София. Тук вече няма хора, само някой турист понякога.

   Идва следващ рид на юг, разделящ селата Огоя и Ябланица. Огромно нещо е той – и високо и широко. Този рид свършва при двете ряки, където се сърират Огойската и Ябланишката река. По рида има скални масиви, които ми служат за репери когато съм рисоко в планината. Днес мутри с АТВ-та са набраздили този девствен до преди няколко години дял в планината.

   Ще отбележа, че тук има една самотна къща, подобна на тези в Жеравна. Всичко в нея е дърворезба, тиклите са правоъгълни. Еркерът на къщата е почти два метра. Нещо страхотно. Дори не е и ограбена къщата от циганите, защото не могат да я намерят, до ния има само обрастнала пътека.

   Пропускам два рида, но ще спомена Калояновият. Той е между реките Еловица и Непрътка. Един рид с плътна дъбова гора, царство на свините. Който иска да ги снима, да отидде там. Но като доближи спяща свиня да не застава пред нея, защото тя побягва напред ако се събуди, изревавайки като кола от Формула 1 и не мисли какво има пред нея. Сладуранки дс дълги муцуни.

    С доближаването до вр. Мургаш се доближавам до най-дългото разклонение от южната страна на Балкана, наричано Софийска планина. Увертюра към това могъщо разклонение е ридът, който разделя долните на реките Ябланица и Рачница. Десетки път съм бил по тези места, но никота не са преставали да ме теглят те отново натам. Кокичетата под дърветата горе на билото, водосборната зона на р. Елешница, скалите на изворите на реката - това е нещо неповторимо. А началото на реката е страхотна дивотия, през която преминава пътека, служила на животновъдите някога, днес на такива като мен и на дивите животни. Има и водопади тип пръскала.

    Южно от Мургаш започва разклонение от него, наричано Софийската ранина, аз не съм съгласен с това име. Билото тръгва на юг, после завива на запад, обкаля Софийското поле, като носи името Голема планина. След Искъра то се нарича Мала планина и започвайки от с. Томпсън, то обикаля и другата част на Софйскато поле, достига с. Бучин проход и се разклонява. Едната част върви близо до Софийското поле над селата Опицвет, Безден  и Богьовци, тя се нарича Въртоп планина, друга се издига и поема към долната на р. Нишава, тя се нарича Чепън планина. Въртопът ма продължение, планината Три уши, която достига до р. Нишава. Чепън също се спуска стръмно в р. Нишава, но оттатък р. Нишава, където са селата Радойна и др., това също е Чепън планина, предпланина на Видлич.

    От описанието ми на страничните ридове на Балкана вече се разбира защо той в този участък е толкова широк. Нека съм на Петрохан и какво става в ляво и в дясно от мен. Към София имам три усполедни планини от Понора, после следва Чепън, след това Въртоп и чак тогава идва полето около Костинброд. На север е Врачанската планина, после Веслец, та чак тогава – гр. Роман. Докато на север Балканът зафомя две високи, но все пак с някакви различими граници планини – Врачанската и Ржана, то на юг като се започне от в Мургаш една сложна планина се отделя от него и завива на запад, заграждайки три успредни производни на Балкана планини. Само специалист, покачен на някой връх може да се ориентира в този океан от вълни/ ридове/ и върхари и то ако си има репери.

     Останалеите отклонения от вр. Мургаш на север и на юг са къси и няма да ги описвам, но пък има реки с доста голям дебит, на тях ще се спра в третата част на писанието си. Те са толкова много, колкото човек не може да предположи, единствено турист може да ги опише.

 

  Следва за реките в тази част на планината

Само човек, който дълбоко обича Родината си, може да пише с толкова топли думи за нея.
Чу

Който веднаж я е обикнал, тази обич е до живот!!!

Кой може друг, освен тебе, да го напише?

Никой.

Това е плод и на таланта ти, и на дэлгогодишните ти пътешествия из родните планини, и на огромната ти любов към България и нейна чародейна природа, към магическите й планини.

И на всеотдайната ти апостолска дейност за съхранението на това богатство, дадено в аванс на българите.