Прочетен: 2983 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 09.12.2014 19:17
от селе я вижу потоков рожденье
и грозное первых обвалов движенье.
пушкин
На Ком
Оставих ви без горест, о, весели долини,
ливади миризливи и сенчести градини:
високо, към небето стреми се моят кон.
Аз чувствувам се близко до светлий небосклон.
А ямите бездънни ми зеят под краката
и буките столетни шумтят в дълбочината.
На пътя ми въз върха висок, пустинен, див
бял облак се изпречва кат призрак странен, жив
и движи се, и мърда над стръмнините крути,
като кораб въздушен с платната си надути.
Зад мен, пред мен се вдигат плешивите глави
на ридове, покрити със папър и треви;
ветрищата играят и конят ми послушни
по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни.
Пред взора ми омаян, от север и от юг,
на всякоя минута изпъква изглед друг
и нови хоризонти, и небеса по-ясни,
и видове чудесни, един от друг по-красни,
гори, поля, долини се сливат в чуден цвет,
хармония и хубост, и тишина навред!
Но ето ме на върха и вихърът мъгляви
пред мен кат сън премина, простора ми остави.
О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали -
на тоз престол грамаден на бури и орли, -
аз гледам в далний север, през степите сънливи,
премрежения призрак на Дунава светливи;
на юг се очъртава сред океан злато
на Витоша гигантска сърдитото чело;
зад нея снежна Рила огромни вдига плещи,
а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.
А още по-нататък аз жадно впивам взор
и хвъркам със душата през синия простор
в оназ страна печална и сродна, и прекрасна,
де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна.
Забравени от нази, от бога, от светът,
на мстителния варвар те падат под гневът.
И виждам там при Вардар, шумливи и кристални,
окови и тъмници, и образи страдални,
очи, ръце, напразно обърнати към нас!
О, братя македонци, поклон горещ на вас!
Един сред тез пространства, избягнал от светът,
на тез пустини неми понятен ми й гласът.
Свидетели безсмъртни на векове минали,
аз в тях чета, разбирам кат в някои скрижали
на мирови преврати дълбоките следи
и славата геройска на нашите деди.
И в облаците, дето на върха там се трупат
кат ято сиви орли, накацали въз трупът,
аз видя сенки сродни и духове безчет,
слезнали от небето за тоя долен свет.
Пред мойте очи будни, пред моят ум крилат
от призраци и мисли минува рой познат;
миналите епохи с сегашната се срещат,
събитйя стари, нови в едно се кадро смещат
на робството при стона ехти лобедний звук,
юнаци, мъченици ведно възкръсват тук:
при Крума стои Ботев, при слепият Иваца
е Левски, герой разпнат: при Симеона каца
орелът руски; Гурко сьс Самуила там
ведно летят и водят дружините насам...
Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми;
и както тез могили без трънье и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете - възушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.
Приветствувам ви сладко, далечни висини -
Амбарице, Купено, в лазурни глъбини
челата си забили безгласни великани,
мен родствени и близки, със облаци венчани.
Картините ви дивни познати са на мен,
те спомени възбуждат свещени тоя ден
за дни хвъркати, красни, кога с другари млади
като сърни летяхме над бездни, водопади
и от хълмите голи ветрищата със вой
отнасяха кат плячка далеч калпака мой.
Минаха веч години от туй щастливо време.
Ала и днес духът ми, кат хвърля всяко бреме,
крилат лети, играе в лазура и светлика
над твоите обятья, о, планино велика!
Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир,
с живителний ти въздух, с дълбокия ти мир,
със твоят вид чудесни, със твойта дива хубост,
със твоята свобода и девственост, и грубост,
и кат орела диви - твой домакин крилат,
аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят.
Берковица, 1880
КОПНЕЖИ ПО КОМСКИЯ ДЯЛ НА БАЛКАНА…
Това лято отново бях за малко там, но от към южната страна на Балкана и споменът по тези красоти ден преди да литна за Америка отново ми разпали огино. Този дял е удобен за посещения, но остава непознат за хората и туристите с изключение на вр Ком. Затова ще го опиша, погледнат отгоре в прекия смисъл на думата. С помощта на силната си зрителна памет. Хората все по-малко ходят сред природата, но с този постинг аз ще оставя спомен за него с писанието и снимките, които ще поместя, когато имам време. Така като отворят някои някога компютрите си, било то и случайно на определен термин и туй нещо им се появи, да знаят, че го има. А така както се променя природата, след едно, две или повече десетилетия достъпът до него ще е невъзможен, както ще стане от написанато по-долу.
Комският дял на Балкана започва от прохода Петрохан и свършва при прохода Каца камък. Дължината на билото е към 20 – 25 км. То е алпийско в пълния смисъл на думата. Само при три от проходите по него височината му пада към 1400 м. н. в, а в останалата си част е към 2000 м. и по него има няколко изявени върхове тип чалове. Има и скални участъци, но те могат да се заобиколят от север или от юг. Отбелязвам, че тук климатът е доста по-суров отколкото в Централния Балкан и ветровете много по-силни. Тук Балканът е в пълния смисъл на думата климатична граница граница, защото ветровете към България са преобладаващо от запад, това важи в пълна сила и за София. Промени ли си посоката вятърът, появяват се перести облаци и времето де ден-два се променя.
На север от билото се спускат стръмни ридове, започващи с пасища в най-високата си част, след която следва пояс от смърч и в по-ниската част – бук. След Ньойския договор овцевъдството по Балкана става невъзможно в българския участък по билото му от вр. Сребрен до Каца камък, защото в него пасищата са малки, докато в участъка, наречен Западни покрайнини пасищата някъде достигат чак до река Височица. И затова си има причина: от север има плодородни ниви в ниското, които подпомагат с продукция животновъдите, а от юг има тясна долина на река/та Височица/. За нашите овчари останаха само пасищата около Ком, които са огромни, но клеонът не Брежнев от 1976 г. прогони и тях. Днес по тези места няма нито една овца, пасищата се покриват с хвойни. Подобен процес протича и в Западните порайнини поради други причини – сръбският натиск върху българите, изразяващ се в посръбчване или прогонване на българите от тези земи за да бъдат отнети териториите им за вечни времена от България е довел до намаляване на населението им там от 120000 на 18000.
Сега ще опиша билото на планината, а после разклоненията от него, долините с реките и изходните пунктове към него.
Петрохан е старо място за пресичане на планината от север на юг и обратно, известно още на римляните. Римски път покрай река Бързия се изкачва на прохода. Видно от трасето му, римляните съвсем не са били тъпи. Вместо да спуснат пътя надолу към Гинци, те го изкатерват още 150-200 м. нагоре и го спускат по долината на река Нишава. Причината – трасето на сегашното шосе от Гинци за Петрохан минава през блатисти участъци, с които тогавашните технологии строителите на пътищата не се могли да се справят. След отпадането на Чупренският проход пак поради Ньойския договор и поемането на тежестта на трафика от Петроханския за негова сметка, пътят отново не се строи през блатата, а през Понора и слиза при с. Бракьовци, което го е направило неизползваем през зимата. При социализЪма се построи днешното шосе от Гинци за Петрохан, което пресича река Нишава. Подод моста има запазена останка от римския път, свързващ Берковско и Софийско.
Комският дял започва с два върха – Зелената глава и Голата глава. На Зелената глава има радиорелейна станция и асфалтиран път до нея, като асфалтът е положен върху римските камъни до отклонението непосрествено преди станцията. Още малко през гората и римският път се разделя на две, като левият път излиза на моста след Гинци, а пътят направо продължава от южната страна на масива на Ком, спускайки отклонения към Комщица на две места от изворната област на р. Височица.
Връх Зелената глава не е интересен, защото няма обгледност от него, той е горист. Не така е обаче при Голата глава. От този връх започва алпийския дял на Балкана на запад. На север се спуска широк разлат рид, наричан Щърковица с поляни в алпийската си част като наблюдателни пунктове към Северна Бълтгария. От тук се виждат големият язовир Огоста и малкият язовир Среченска бара, който дава питейна вода за Враца и Монтана. Извън темата отбелязвам, че водата от язовира докато достигне до гр. Враца от нея се губят 80% заради прогнилите тръби, а Враца е в крайна нужда за питейна вода.
Ридът, който започва от Щърковица на север дели две долини на реки – тази на реката Бързия Берковската.
Връх Голата глава има много лоша слава, наричат го Гръмотевичният връх. Има и такава гора, Гръмотевичната, по маршрута от х. Тъжа за х. Мазалат. Имам спомен как на Голата глава ме застигна веднаж такава гръмотевична буря. Мълния падна в задната част на стадо овце, което овчарят извеждаше от това място, част от овцете паднаха, овчаряг ти остави. Други паднаха на камъни близо до мен, беше ужасен трясък. Но пък имам и друт спомен – гръмотевична буря от към Гинци се завъртя и изсипа всичките си гръмотевици върху Зелената глава, а аз бях като на заря. Такава дивна картина не бях виждал и повече не видях. Мълниите върху ретранслатора бяха тихи, но падналите в гората бяха като взривове. Имаше и по две успоредни. Капка дъжд при мен не падна.
Планината слд Голата глава се надига и надига, от дясно има стръмни и мрачни долини, от ляво – кътчета, вероятно както в рая. В ляво се вижда как широката алпийска долина на река Нишава преминаава в тясна и дълбока, вече непроходима след отмиране на животновъдството тук. Следва първият от върховете Ком, наречен Малък. В дясно буковите гори вече ги няма, над тах започва пояс от смърчови гори. Следва втори алпйиски връх, Среден Ком, малко по нисък, но с дълго било. Става все по-красиво. В ляво се вижда алпийски рид, отделящ се от вр. Ком и завиващ на изток,който е дълъг към 50 км. и е наречен Видлич планина. Тя ще свърши чак при с. Темска след Пирот. Високопланинската природа тук между централното било на Балкана и билото на Видлич е нещо уникално като красота – алпийско пасище, криволичеща по него река и ограда от скали със смърове, където има почва. Страхотевица!!!
Следва връх Ком, който е най-високият връх от този дял, малко над 2000 м. На него има паметник на Дядо Вазов от розовобял мрамор. Мутра се е изстреляла върху паметника и е направила дупка в челюстта на Поета. В долината след върха в дясно тече Берковската река. Тя е много тясна, реката се спуска бързо и излиаза в полето с няколко водопада на финала, наречени Хайдушки. Тук е имало махали, къщите от които сега се ползват за вили, защото мастото е много красиво. Тук една вечер чакали се покачиха върху колата ми, защото там скрих кутия от консерва, да не се порежат, те си я отмъкнаха.
Покрай р. Берковска минава римски път и се изкачва по рида Здравченица. А до Берковица има останки от римски сгради, вероятно за постоянно намиращите се тук римски войници.
Страховита е долината на р. Берковска. Пасищата са със северно изложение и овцете са били премествани там в края на лятото или при продължителна суша. Природата е подобна на тази под вр. ОАмбарица от север, но е много по-дива и страховита. Наклонът на ливадите е към 45 градуса.
На юг от Ком се отделя рид, разделящ реките Височица и Нишава. Този рид – планината Видлич - крие дивни красоти, но за жалост след с. Ропот Ньойските педераси /пардон, спиновъди/ го откъсват от страната ни. А той е част от нея, видно от светите места, по които са поставени кръстове на нашите каменорезбари от с. Гинци. За Видлич имам достатъчмно писания в блога си. Таково огромно разклонение от планината не може да бъде рид, хората са го нарекли планина, само че почти никой не знае къде й е началото – тук, от вр. Голям Ком. Село. Гинци териториално принадежи към тази планина, Видлич, а не към Балкана.
Едно отклонение на юг като да не стига, та от Ком започва и второ, което разделя река Височица на две – едната с име Височица и другата с Име Сребърна. И двете реки са еднакво толеми. Те се събират малко над с. Комщица, където има скален манастир.
Следващият връх след Ком е Сребърна/та глава/. Той е граничен връх, защото по рида му, разделящ българските села Комщица Горни Криводол минава днешната граница. Напомням, че до 1919 г. границата е била от вр. Миджур по рида Бабини зъби. От този връх започва на север рида Здравченица, горната част на койно хората наричат Берковската планина. Още един по-къс рид с огромен чал се насочва към село Сенокос.
Връх Сребрен е издупчен като швейцалско сирене в търсене на сребърни руди, но след построяването на клеона добивът западна и в сградите се нанесоха гриничните войски. Природата е много наранена и е оставена така след закриваането на рудника. До това красиво Божие творение, връх Сребърна, днес хса ръзхвърляни планини от социзгъзеци… Имаше бита хоризонтална сонда във върха за вода, и водата изчезна. Сега само дупки и разкривка от сива пръст напомнят за социалистическото планово стопанство.
Тази седловина е била възлова за римляните. От с Горни Криводол към нея идва римски път, от с. Комщица по долината на Сребърна дсъщо, от с. Дълги дел идва друг римски път, но и още един от южната страна на Ком. Вероятно има и още, които не съм ги видял. От тук до прохода Салаш римските пътища са много.
С леко спускане билото продължава на запад. От ляво са пасища, някои достигащи до селата, от дясно се виждат посечени от мутрите букови гори – пълна трагедия. Примати да бяха или някакви, живели 3000 години преди маймуните, такава безотговорност към природата не биха посмели да проявят.
Напускането на планината от овцевъдите води до промени в пасищата, поради което днес могат да бъдат ползвани само пътеките, които някога са били в клас вЪрвища. Процесът на изместването на тревата с хвойна тук протича много бързо и е необратим. Хвойната е в положение спрямо пасищата както вълкът, захапал сърна за шията. Само диви свини излизат от тези джунгли, всички други животни вече са ги напуснали, защото изчезват и тревата и водоизточниците.
Тук клеонът бе разграбен за скап и заради страхотните бетонни колове с размери 10 х 10 х 250 см. Бодливата тел от клеона, понеже не тежи, е изрязана и разхвърляна, което е крайно опасно за чифтокопитните – при убождане между копитата, където кожата е нежна, инфекцията им е сигурна. Идиоти. Има обаче един рид, който е много стръмен и там оградата си стои непипната. Как ли са изкачвали на рамо войниците бетонните колове, тежки по 100 кг? Дано да го забележат този обект от киното и за направят там снимки като във филма „Границата”.
Гората постепенто се надига и от ляво, достига се проходът Дългоделски. Той свързва селата Сенокос и Дълги дел. Днес там няма граничари и от Западните покрайнини в Дълги дел слизат дървари и си купуват ракия, която в България е евтина, но и си посръбват добре преди да се приберат по фургоните си в Западните покрайнини.
След преваала планината отново се надига бързо. От ляво се виждат големи красиви пасища, започващи от билото на планината и продължаващи по широките долини на реките. Място, създадено от Бога за животновъди. Таи част на Балкана се нарича Мучибаба. От изветрените скали, от растителността от почупените връхчета на опитващите се да порастат смърчове си личи, че тук бурите са нещо ужасно през зимата. Друго, което се среща в тази високпланинска пустиня са постовете – сгради на сърби и българи за граничари, които са на метри един от друг от двете страни на границата. Какви ужасни години са били. Отнемането на земята от България, титовизЪма там и съветизЪма тук, начело – ппримати…
В дясно - посечени от мутрите гори над с. Дива Слатина, в ляво – напуснати пасища и прекрасни долини – две към с. Сенокос, една към с. Росомач. Билото е високо и спокойно, по него минава границата.
Следващата долина след с. Росомач вече е гориста, в нейната най-ниска част е с. Йеловица. Билото става тясно, скалисто, като между скалите има плетеница от малини и други увивни храсти, които правят придвижването много опасно. В дясно е имало път за граничарите, за да се избегнат тези скали, но той е обрасъл. Следва седловинатаа Каца камък. Тя носи името на една скала с формата на бъчва – огромна – но такива скали като бъчви има още много в този район.
Към с. Дива Слатина започва долина от Кацата с форма на фуния. Скатовете са много стръмни, по тях криволичи римски път и после слиза в с. Йеловица. На седловиинаата има паметник на сръбските партизани, убити по време на войната от германците и бугарските фашисти. Честването на паметта им е била единствената възможонст някога да се виждат тук по веднаж в годината роднините от двете страни на границата. Днес тази седловинаа е бих казал недостъпна от българска страна, от към Западните покрайнини обаче има трасе на изоставен път, строен вероятно заради паметника. А римски път от с. Йеловица има първостепенен, който се разделя на две – едини за седловината и друг към Копрен, но и това като да им е не стигнало. Та са ги свързали горе с хоризонтален стратегически път, широк 80 см.
Голяма красота и голяма дивотия е билото на планината в този участък. Красотата му е много различна от тази напр. по Централния Балкан, по Козята стена или по Мургаш. Огромно нещо е Балканът и само който го познава в цялост може да възприеме неовите красоти, всяка от които е неповторима, несравнима с ругите. Аз обаче намирам нещо общо между тях – независимо в Малата планина ли съм ила по Копрен – чувствам се сроден Балкана навсякъде.
Бидейко горе на Балкана усещам и нещо друго, на което станах свидетел в последните години – от едната страна Балкана се провежда линия на рушенето на природата, на феодализирането на населените места, на мутризацията, липсва всякаква перспектива да останат хората по родните си места. Извършва се приматизация на хората, чалгизирането и опиянчването им. От другата страна на Балкана пък върви обезселването му, запустяването на селата, продължава тежкият живот на хората, който е вървял така вероятно и преди идването на турците тук. Общото от двете страни е това, че между хората тук и хората, които са в напредналите в технологично и инфомационно отношение държави е зейнала жестока пропаст и тя се разраства. Никакви възмоности повече за сблигжаване няма. До това доведе хората тук Ньойския договор, после съветизацияа в България, титовия комунизъм в Югославия, чието зло сега се обърна срещу сърбите. Сръбският етнос се измества от албанския, блъларският - о цигански. Има една разрика обаче – в Сърбия никой не желае този процес на албанизация, без да може страната да му се противопостави, защото срещу тактиката на албанците „со курец ке ви победим” няма защита, докато в България процесът на циганизиране се дирижира от властимащите, за да продължават да имат властта с гласовете на циганите.
Сега за ридовете, които започват от тази част на Балкана, за долините на реките и населените места по тях:
Най-гоблемият рид е Видлич. От север на тази планина тече р. Височица, от юг – река Нишава. Това си е истинска планина, висока около 1000 м., карстова по характер. От север тя има отвесни по стотина /стотици!/ м. скали, от юг планината образува огромни въртопи с езера в тях, които са населени. Ще дам за пример природата на селата Гинци и Губеш, красотта е такава навсякъде, дори и след Пирот. Видлич е толкова голяма по площ планина,че само опитното око на планинара може да я разграничи мжду съседните й Влашка, Грелен планин, Сува планина и Балкана. Забележително място според мен е едно ждрело, което е неподправено от човешката ръка и през което дори римляните не са успели да пробият път, това между селата Ръсовци и Пъклещица.
По-къси са ридовете към Западните покрайнини пак от Ком – един от вр. Сребърна, който се полза за граница, друг пак натам към с. Сенокос, още един рид азделя селата Сенокос и Росомач, а един бял карстов рид с най-личен връх Росомачка чука разделя селата Йеловица и Росомач. През всичките тези села текат доста големи реки, но не правят наводнения, защото гората е сечена частично.
Всичките села, които изброих са изходни пунктове за посещаване на Балкана и от всичките започват по един, по два или по повече римски пътища, които прехвърлят Балкана. Сега се замислям, ако някога имам възможност към Муечибаба ли да подемна или към Ком. И двата поддяла ме привличат с еднакнва сила, не мога да реша.
Реките към Запданите покрайнини, извиращи от този дял са доста. Река Нишава е една от тях, втората е Височица и третата е Сребърна. Те извират в България, водите чрез канали се отвеждат в резервоара на Петрохан, от където се отработват енергийно в каскадата. После отиват в язовира Среченска бара до с. Слатина, Берковско и от там за питейна вода на Враца и Монтана. Една река се спуска от вр. Сребърна в посока на с. Криводол, две доста по-големи и с много красивии долини към с. Сенокос, още една голяма към с. Росомач, а най-голямата от всички е Йеловишката река. С изключение на р. Нишава всичките други се вливат в р. Височица и постъпват в яз. Завойско езелро.
От нащата страна също има доста реки. Най-голямата е Бързия, но и Берковската не е малка. Следват р. Златица, Дългоделската, Дивослатинската, Копиловската, всичките вливащи се в р. Огоста. На някои реки мутрите построиха с пари от ЕС /мутро/ВЕЦ-ове, за да придобият земята и да наследят недвижимото имущество като си ликвидират ВЕЦ-овете. Но пък навредиха много на природата и на хората, които разчитат на водата да напояват с нея градините си, а сега става така, че напояват когато мутрите решат да и пуснат вода.
Ще зъвърша писанието с изходните пунктове към тази част на планината:
От Западните покрайнини това са всички села в полите на планината – Горни Криводол, Сенокос, Росомач и Славиня, които са на една река, Йеловица. От всички тези села има оригинални римски или подобрени пътища към планината. От нашата страна също пъг.тища дал Господ, брагодарение на мутродърводобвиниците. До всяка ора са били път, да я осект и првърнат в метровици за ътрешния пазар и за Гърция. Изходните пунктове са Петрохан, село Гинци, с. Губеш, с. Комщица, хижа Ком, селата Черешовица, Дълги Дел, от кото нсело има път за сжип, от с. Дима Слан.тина има два пътя.
Какво е бъдещето на този крй? Не смея и да се замисля. От двете стрени Балканът се обезлюдява. Тук не се заселват и цигани и имам обяснение за това: Условията за живот са много трудни и няма какво да се краде от тези бедни хора. Процесът на обезселване обаче се мултиплицира и от други фактори. Тук няма никакъв поминък, освен да се павяят поразии на природата. В селата вече няма магазини, освен кръчми, да не говирим за аптека или лекар. Животновъдството умря и не може да бъде възкресено. Хората се изселват и това изселване става все по- забележимо от пътниците в автобусите. Някога автобусите бяха големи, сега са тип маршрутки и пак са празви, но те не могат да пътувт на загуба. Цените на билетите растат, хората не могат за ги заплащат и маршрутките спират. Затварянето на училището е начален признак за смърт на населеното място, спирането на пътническия транспорт до селото е камбанният му звън. Чувал съм такъв израз: Нямаш ли си транспорт /лека кола/, умираш. А възрастните хора нито имат пари за кола, нито пък могат да я карат, защото целият им живот е преминал в грижи по стоката им. Къде време за нещо друго, освен за обучение в началното училище на селото някога…
е на някой да му мине през акъла да се сравнява с него. И по познаването на планините на България, на цялата й територия и извън нея, по живописния, естествен, изразителен и увлекателен стил, и по направените описания на забележителни места, селца, реки, върхове, черкви, манастири и гробища,римски пътища -магистрали на историята... И по страстната, гражданска позиция по защита на българската природа и културно наследство, по хищническото унищожаване не горите и пасищата от мутри и цигани.
за планините на България и постепенно осъщестявам програмата си. Да я продължа ми е необходима Божията помощ, досещам се сега преди Коледа и я пожелавам на всички, които имат цел в блога.
Амин!
