Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2014 00:03 - СЮЖЕТ ЗА РАЗКАЗ
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 2043 Коментари: 8 Гласове:
19


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                 

                                 СЮЖЕТ  ЗА  РАЗКАЗ

     Прибрахме се от Америка след  два месеца гледане на внучето ни в Беверли Хилс. Сега съм в процес на адаптация тук. Не е пресилено да кажа така. Не защото тук до Халите,  където живея сред ромовете-контрабандисти от пазара е отвратително и с това свикване няма. Не защото до мен е миграционната полиция и виждам далаверите, които правят с черните. Не защото в страната всичките власти са подвластни на мафията.  За мен адаптацията е по-различна:

-         Трябва да навлеза в спортната си форма, която изгубих,

-         Трябва да посетя местата, които са силни за мен, да се заредя отново със сили и вдъхновение – Софийската планина, Плана, Понора, Искърския пролом, които през зимата са моята стихия.  

    И така се озовах във влака за Лакатник. Егати и влака!!! Беше електричка ЭП 25 от 1970 г. Извадена бе от някакво депо и понеже цялата е била ръждасяла, я бяха напръскали върху ръждата с боя от флакони с различен цвят. Боядисани бяха и стъклата, от вътре не се виждаше на коя гара спира влакът. Вътре във вагоните също бе ужасно. Влакът може да се разпадане по време на път – така си помислих и понеже човекът има рефлекс да си пази живота, а жената да се размножи,  отидох в първия вагон на секцията. Имаше десетина минути до тръгването на влака и слязох за малко – Боже, какви образи караха влака! Двамата машинисти изглеждаха като клошари – мръсни, брадясали, със прокъсани дебели дрехи. Аз съм контактен и се разговорихме. Влаковете са мое хоби и подхванахме темата за електричките. Машинистите казаха, че БДЖ  разполага с все по-малко влакове и вагони и според това, кои от старите и изоставени влакове са успели да пуснат в движение са направили новото разписание. Една машина обаче повреди ли се, всичко пропада, казаха те и добавииха, че машините капят по пътя защото  са много стари и не подържани, а заплати в БДЖ не се получават редовно. Похвалиха си електричката машинистите, която се подържала лесно и казаха за нея: Электричка на всегда! Аз пък им казах, че тя потребява четири пъти повече ел. енергия от Сименс-ките. Машинистите се оплакаха от ж. п. пътя и казаха те, че освен неподържан, той е и опасен заради кражбите на крепежни елементи на релсите към траверсите за скрап, което може да предизвика ж. п. катастрофа.

    Най-учудващото във влака беше, че в него днес не пътуваха цигани – циганин за цяр да търсиш – нема! А винаги във влака те пътуват със сезалови чували и големи тежки сакове, които носят по двама. Вместо тях преброих 6 полицая, които дойдоха от последните вагони на влака и седнаха при началник влака. Аз снимах интериора на влака от вътре.  Един човек с тъжно излъчване ме поощри и изказа възмущение от това, което представляват влаковете ни днес. Пътувал винаги в първия вагон на електричката, защото ако тя се разглоби по време на път да остане с машинистите, те някак ще спрат влака.  Аз много пътувам и съм запознат с „изтоването“ на влака, което продължава и сега. На него и на останалите обясних схемата на грабежа, по която от БДЖ са откраднати до сега между 5 и 10 млрд. лв.

   Човекът с тъжното излъчване имаше желание да говори и в мое лице намери аудитория.  Аз умея да предразполагам хората към разговор и те ми се доверяват. Съжалявам, че не записах преди години разговорите си с турците, които срещах по Източни Родопи или при които нощувах.  Този разговор обаче е сюжет за разказ и ще го запиша. Може някой да го прочете, да го развълнува темата и да напише разказ.

    Семейството му произлизало от с. Замфирово, Ломско. Дядо му имал 400 дка земя - лозя, градини, ливади, кория /гора/, всичко това на едно сравнително високо място, което Дунавът не можел да залива. Дядото бил потомствен земеделец, баща му също работел на полето, при нужда наемал работници за неотложна сезонна работа, напр. жътва. Без тези  работници работата по тези 400 дка, по животните, които били всички възможни видове, но най-много крави, биволици и прасета не била по силите само на многолюдното им семейство, всеки от което се трудел до скъсване през лятото. През зимата оставала само работата около добитъка, ремонтирали селскостопанаската техника – каруци, рала, вършачки, дикани, вили мотики и др, но оставали сили и за веселба – вечерта пиели вино и ядяли най-вкусното нещо на света, пръжки с лук. Много работа, казва човекът, имахме, но се справяхме. Животът бе тежък, но ние не забелязвахме това - бяхме богати и не зависехме от никого. Имали  желязна каруца на яйове /ресори/ и два разкошни коня, с които отивали за минути до Лом да купят нещо, но и да се изфукат, профучавайки из Лом с този красив впряг.  Семействата тогава имали по  много деца, през лятото и те работели на полето. Всичко, каза човекът си имахме и всичко си произвеждахме сами.  Включително и  цървулите от свинска кожа. Жените предяли прежда през здимата, плетяли дрехи, черги. В двора имали няколко огромни черници, с които хранели копринени буби. В някакво заблатено място засявали гръсти /коноп/ и си плетяли въжета и изтривалки. От оставащото от кравите мляко и суроватка свинете били като пред разпукване от сланина.

    Този феодален рай привършва някъде към 1950 година. В селото се основава ТКЗС и всичко, което имахме ни го взеха, каза човекът. Най-мъчителното, което е запомнил от това време човекът, била раздялата на майка му с биволиците и кравите. Кравите отвързали и повели към ТКЗС-то, но биволиците заели отбранителна позиция и не разрешаватли на никой да ги доближи. Джелатите, дошли да приберат добитъка удряли  биволиците с тояга по главите или по рогата,  биволиците обаче скъсали въжетата към яслите, тичат из обора и не се дават. До днес човекът помни звука от ударите на тоягите между рогата на биволиците. Майка му пищи като вижда как бият животните й. За да ги спаси от този бой и убиване, тя влязла в обора и ги извела. След това докато била жива казвала, че постъпила с биволиците си като Юда Искариотски и при неудачи в живота си обяснявала това с предателдството към животните си. Биволите и воловете откарали в ТКЗС и ги заклали. Кой ще оре с биволи, вече имало трактори, кой ще ползва волска каруца, вече имало камиони.  Корията, която бащата всяка зима преглеждал и подържал изсекли за нуждите на новите стопански подстройки, а по ливадите, където имало вода построили свинарниците на ТКЗС-то. Най-жестока обаче се оказала съдбата на дядото…

    Всичко се водело по крепостни актове на него. Привикали го да подпише, че иска да влезе доброволно в ТКЗС, но той отказал, за да не лиши децата си от наседството, което семейството е придобило и стопанисва от векове. Викали го няколко пъти и накрая го пребили. По време на боя обаче той подписал документа. Докарали си го роднините му у дома с каруца, защото бил в безпомощно състояние. Не можел да говори, целият бил в рани и синини, могъл да се става отново от леглото чак след  месец. На синините му слагали току що одрани кожи от овце. Бил нарочен като  кулак - враг на народа и съселяните му не смеели да минат да го видят, за да нямат и те неприятности /б. м. да не ги пребият и тях/. След като се повъзстановил от побоя дядото казал: Отиваме в Лом! Тук вече нямаме нищо. А обработваемата земя, която оставили била в отлично състояние – плодородна, наторена, градините имали възможност да се поливат до към м. август, корията била като парк, ливадите били почистени от тръни и плевели.

    Къщата си на село, оборите, плевните, хамбарите, кладенецът – всичко изоставили - заключили портата, която била толкова голяма, че през нея преминавили натоварени със сено каруци и поели по пътя, по който ги повела съдбата. На хора, прокудени от дома им, от поминъка им, от това, което се били призвани да правят и изведнаж превърнати в пълни бедняци. Купили си евтина къща в покрайнините на Лом с голям двор. Имали преден двор, среден двор с къщата и заден двор, който представлявал голяма градина. Охолният живот някога сега бил заменен от страхотна беднотия. Дядото, свикнал със земята, по цял ден работел по двора, но краят му идвал. Виждайки края си заповядал на сина си:

-         Отиваш в София! Ние оставаме тук! Намираш там някаква работа и тук повече да не се връщаш, идвай ни само на гости.

    Преселил се сина със семейството си. Дядото  още малко време изпращал от селото храна, произведена от двора. Аз и друг път съм писал, докато във Видинско-Ломско още живееха хора, влакът от Видин се наричаше Мазният влак. По него винаги са пътували храни за София.

   От мъка по имота си, наследен от дедите им и от побоя дядото починал, а веднага след него и бабата. Къщата в Лом заключили и изоставили както къщата на село, която никога повече не посетили. Синът изпълнил всичко, каквото бащата му разпоредил. Дошъл в София, работел в разлчини заводи, живеели под наем в тясно жилище. Бедността им стнала спътник и тук но пък сега работата била много тежка и вредна. За да не тръгне и сина /дядото, с когото се разприказвах/ по този път, бащата заповядал:

-         Няма да работиш такава тежка работа като мен и да се тровиш и да боледуваш, ще ставаш музикант!

      Намерили учител, човекът започнал да учи тромпет. Напреднал, после се включил в различни състави. Работата била приятна,  заплащането било минимално. Но пък ходел да свири и по сватби, където хранели и плащали добре. Но тези пари не се включвали към пенсията му. И когато да се пенсионира разбрал, че пенсията му ще бъде толкова малка, че ни за него и бабата му ще има, нито за внуците. Каза че го е срам да каже колко лв. е тя, но в разговора по нататък спомена цифрата 150. Годините обаче промениили вкусовете, тяхната музика за сватби вече не вървяла, престанали да ги викат, останал извън борда, захвърлен да се оправя както намери в този свят, където така и не си намерил мястото.  А и друго нещо му тежало на човека – много силно го влечала земята и това влечение с напредване на възрастта ставало неудържимо. Съвсем случайно научил, че в с. Оплетня се продава стара, рухнала къща, с много голяма градина – по-точно, подарява се! – и веднага я купил. Покупката излязла 1200 лв. с данъците и разноските. Поотремонтирали къщата със жена си и се преселили там. Завъдили дребни животни – кокошки и кози, а градината можела да се напоява. Почти два дка градина, тор и вода – идеалнота комбинация. Разговорихме се за района на Оплетня, който е в раздела ми Любими. Казах му за двата римски пътя, които слизат в Оплетня, за изоставената махала Русинов дял, за Старото село, за римските стражеви кули между селото и Очин дол, за оброците на Шуманов рид,  за Кобилските стени. Страхотно място е това на селото. Намира се на дъното на един пробит циркус и от всякъде е оградено от планини.

    Аз съм пример, каза почти плачейки човекът, за един провален живот. Цял живот правих каквото не ми се прави, за да оцелее семейството ни. Живях при трудни условия, в бедност. Ако не бяха взели имота на дядо ми сега щях да съм земеделец трето птоколение. Цял живот, каза той, земята ме влечеше, а никога земя не бях пипнал докато не купих този имот. Със земята е трябвало да бъде свързан животът ми, всичко друго правих зорлем, каза той, затова бях нещастен. Защо ме откъснаха от земята ни и ме запратиха където никъде не ми е мястото ми?

     През изминалото лято се разделил и с нещо друго, много скъпо за него. Къщата им в Лом била разграбена от циганите и доведена до срутване - не можела да се ползва. За да не плащат данъци решили да продадат къщата /б. м. парцела/ но понеже желаещи да закупят имот в Лом, където днес живеят предимно цигани нямало - имало само кандидати за самонастаняване - те я подарили на познати като я прехвърлили документално. Да не им пращат повече писма за данък смет и др. от Общината. Каза, че Лом днес се циганизирал до степен, да стане популярен с прякора Харлем. Циганите освен в Лом се заселили  и в околните села  покрай ж. п. линията, по р. Цибрица, по р. Лом и по р. Дунав. Те се препитавали от кражби и хората, пострадали от тях  и поради живота  в непрекъснат стрес напускали родните си места, изоставяйки всичко.  Хората в Лом и Оряхово каза той, станаха като птичета,  в чиито гнездо се е излюпило кукувиче. Побягващите от този терор хора намирали временна работа по Европа през лятото, със спестените пари купували къщи другаде или не връщали от чужбина въобще. Други се преселвали в София, където все пак имало и работа и полиция, да ги пази от крадци по нощите.

    Човекът приведе пример за агресивност на циганите от Лом, където отишъл с негова позната, адвокатка от Добрич, да оформят документите по прехвърлянето на имота. Седнали след сделката в някакво кафене. Вътре гъмжи от млади цигани, които пият бира, крещят и слушат чалга. Адвокатката преценила, че с тях може да се говори и решила да поучи насядалите покрай съседната маса цигани. Казала им, че вместо да стоят така без да работят и да пият бира, по-добре  е да разработят някоя изоставена градина и така към помощите, които получават ще имат и  някакви доходи.

    Не само, че не приели циганите мотивите на адвокатката, но я подиграли, напсувяли я, изкарали я луда и я заплашили. Казали й буквално: Заради такива глупости, които говорите стават убийства и после пишат по вестниците. Адвокатката от Добрич приела това като намерение за агресия към групата на масата, която доста се различавала от тези по другите маси и компанията набързо изчезнала от кафенето.  Всичките изгонени от кафенето били на едно мнение – повече в „Харлем“ няма да стъпим! Това тук вече не е България!

   Размъчни ме тъжният образ на човека, който даде себе си като пример на провален живот. Вместо да бъде земеделец трето поколение, богат, със самочувствие, той в пълния смисъл на думата е живял от подаяния и случайни доходи. Придобиването на земя в момент, когато е на последната права от живота си го бе навела на мисълта, че той никога не е живял според заложеното за изява в него, но промяна вече не може да има. Само една последна утеха…

    Една човешка съдба, един човешки живот, провален от заразяването ни с вируса на Маркс през 1944 г. Как е бил преобърнат животът на тази фамилия земеделци. Съдбата на тези хора е показателна за унищожаването на българското село, за подмяната на ценностите и за превръщането ни в /пазарни/ боклуци, неспособни да се отърват от пълните боклуци, които ни яхнаха.    






Гласувай:
19
0



1. sande - Пред мрака на истините: България загива на 9-ти септември 1944 година!
14.02.2014 09:49
Благодаря ти за този документален разказ, Коста!

Развълнува ме.

Пастух, родното ми село, е пълен с подобни драматични истории.

Селото, което е преживяло векове, опостушавано от нашественици, преживяло земетресения,чуми и войни, умря. Няма ги хората.

Бих се възползвал от любезната ти покана и напиша разказ, но мисля, че написаното от твоята ръке ще се съпротивлява като биволиците на човека.

Защото ти си написал разказа. Не е нужно никой да пипа там.

Поздрави, Горски пътнико, музиковеде, политически наблюдателе!

Жив и здрав да си ни!
цитирай
2. makont - Поздрави и добре дошъл отново сред нас.
14.02.2014 13:37
Благодаря за Дунавското хоро. Поздрави и наздраве за празника на "виното с любов". Усмивки!
цитирай
3. mt46 - Да,
14.02.2014 14:22
съгласен съм, че стопроцентовата колективизация бе голяма, престъпна грешка на другарите от БКП... Също така смятам, че стопроцентовата приватизация след 1989 г. бе престъпна грешка... Крайностите са зловредни, унищожителни... Писал съм за нуждата от ум-мереност, но ти явно не ме четеш...
Поздрави!
цитирай
4. kasnaprolet9999 - Много тъжна история, така запус...
14.02.2014 18:03
Много тъжна история, така запустяват плодородните ни земи и вече няма желаещи да се занимават със земеделие. Ти си дошъл точно на време за днешния двоен празник. Поздрави!!
цитирай
5. pvdaskalov - Г-н Иванов,
16.02.2014 00:48
разказаното е типична история за нашата измъчена, по-скоро съсипана родина. Доколкото разбирам от литература, фактологическият материал е обширен за разказ, т.е. става тъкмо за повест или сценарий. Аз съм "скаран" със съвременната българска литература, но предполагам, че темата е многократно експлоатирана. Въпреки това, ако се следва стриктно вашия разказ и се направят някои допълнения от художествена гледна точка (за пълнеж), както казах, повестта или сценарият са готови на 50 процента.
И моят дядо по бащина линия бе наричан кулак. Завиждаха му за трудолюбието, подиграваха го. Къщата с 4-5-6 декара земя беше в края на селото. Оттам-нататък се простираха нивите на ТКЗС-то. Оряха с трактори и нощем. Една такава нощ дядо чува викове и вижда как една пламтяща топка се търкаля към двора му. Сещайки се какво е станало, нахлузва панталона, грабва някакъв брезент, пресреща запалилия се тракторист, изгасява го и го понася тичешком към лечебницата. Як беше, планина човек. Дали е имало лекар, не зная. Бях малък, било ме е страх или не съм се сещал да разпитвам за подробности...
Та този подиграван човек, дето се е осмелил сам да си изкарва хляба (Издържал няколко години така.), е показал истинско мъжество и човечност. Това вече отчетливо помня: след няколко години се преселиха с баба в Калофер. Чувах ги да си говорят как е било едно време, да въздишат и поплакват нощем.
Бъдете жив и здрав. Разказвате чистосърдечно... Опитайте сам. Писането увлича. Сам знаете, че така човек се чувства полезен.
Поздрави!
Пиер
цитирай
6. planinitenabulgaria - Аз съм роден в Калофер и съм израстнал в двора на Ботевата къща.
16.02.2014 09:50
pvdaskalov написа:
разказаното е типична история за нашата измъчена, по-скоро съсипана родина. Доколкото разбирам от литература, фактологическият материал е обширен за разказ, т.е. става тъкмо за повест или сценарий. Аз съм "скаран" със съвременната българска литература, но предполагам, че темата е многократно експлоатирана. Въпреки това, ако се следва стриктно вашия разказ и се направят някои допълнения от художествена гледна точка (за пълнеж), както казах, повестта или сценарият са готови на 50 процента.
И моят дядо по бащина линия бе наричан кулак. Завиждаха му за трудолюбието, подиграваха го. Къщата с 4-5-6 декара земя беше в края на селото. Оттам-нататък се простираха нивите на ТКЗС-то. Оряха с трактори и нощем. Една такава нощ дядо чува викове и вижда как една пламтяща топка се търкаля към двора му. Сещайки се какво е станало, нахлузва панталона, грабва някакъв брезент, пресреща запалилия се тракторист, изгасява го и го понася тичешком към лечебницата. Як беше, планина човек. Дали е имало лекар, не зная. Бях малък, било ме е страх или не съм се сещал да разпитвам за подробности...
Та този подиграван човек, дето се е осмелил сам да си изкарва хляба (Издържал няколко години така.), е показал истинско мъжество и човечност. Това вече отчетливо помня: след няколко години се преселиха с баба в Калофер. Чувах ги да си говорят как е било едно време, да въздишат и поплакват нощем.
Бъдете жив и здрав. Разказвате чистосърдечно... Опитайте сам. Писането увлича. Сам знаете, че така човек се чувства полезен.
Поздрави!
Пиер


Имам въпрос: Вие ли правихте снимката с Юмрука, Пряспата и Пръскалото и как я поместихте в блога си с толкова висока, резолюция и колко е резолюцията?
Съжалявам, че записах малко такива разкази на случайно срещани хора, между тях и много турци от Източни Родопи - те считат ДПС за техни предатели - които бяха извервани.
Поздрави,
Коста
цитирай
7. pvdaskalov - Привет, Коста! Изключително драго ми е, че си калоферец
16.02.2014 12:59
http://www.raiskotopraskalo.com/images/vryh_botev_kalofer.jpg - публикуваната в разказа (не е моя)
http://www.raiskotopraskalo.com/ - най-прекрасната на пръскалото
Не зная стойностите на резолюциите, но лесно се копират и пействат в постингите, като предварително и ли по време на редакция могат да се намалят и центрират. За да ми изпълнят ширината на текста, слагам широчина 600, височината сама се настройва.
Пиер
цитирай
8. svetimesta - Добре дошъл в България Коста!
28.02.2014 21:01
Трогателен, истински, отразяващ трагедията на България, разказ. Какво е имал да пати българина....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 5745528
Постинги: 2594
Коментари: 6264
Гласове: 13514
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031