Първото от Трите Годечки езера



                                       На непознаващите Годечкото корито - за поучение!
ГОДЕЧКОТО  КОРИТО – ДНЕС  САМО  СИЛУЕТ  ОТ МИНАЛОТО  МУ

 

   Годечкото Корито е едно от възлюбените ми места по Балкана. Това е една подбалканска котловина в пълния смисъл на думата, макар да не прилича съвсем на такава заради карстовата си основа. Средната надморска височина тук е около 700 м. За сравниение прилагам Чепинското корито, което е с надморска височина 800 м, но температурите там са по-високи и климатът, много по-благороден.  Доста интересна е Годечката котловина. Тя е заградена от две планини – Видлич и Чепън, но в нея се вклинват последните ридове на планината Манастирище, върху които е разположен град Годеч. Поради това хората наричат тази планина Годечка, но тя е Манастирище. Този притиснат остър рид на Манастирище от меките гънки на Видлич и Чепън се вижда най-добре от вр. Петровски кръст - най-високият връх на Чепън. Площта на  тази котловина и на каазатаа /околията/ Годеч преди да я раздели Ньойския договор е обхващала земите след Бучин-ия проход, обградени от планините Чепън и Видлич, но и долината на реките Нишава до изтичането й при с. Калотино и на р. Височица чак до с. Завой, днес под язовира Завойско езеро.  След позорния за нас Ньоски договор 2/3 от Годечкото корито остава в Западните покрайнини. Годеч е бил голям околийски център на многобройни села, в които основния поминък е бил животноводъството. Подобно на Софийското поле, в което зърнопроизводството и животновъдството са били развити с еднаква сила, същото положение, но в по-скромни мащаби поради по-малобройното население е било и тук. По благоприятно е Софийското равно пОле от Годечкото за земеделски култури, защото то е със средна надморска височина около 450 м, но пък културите, дъвчетата, хората, животните – те се приспособяват към околната среда. И тук, както и в Софийското поле условията са такива, че успоредно с животноводстото е съществувало и добре развито земеделие. Имам предвид времената, когато нивите са се орали с волове, жънело се е на ръка, ползвали са се хармани и вършачки, задвижвани чрез въртене с ръце на пропелера. И земи има тук, и планини от оборски тор, и вода, и работливи хора. Може би трябва да напиша „имало е тук”. Едни от най-облагодтелестваните от към природни дадености са били хората, населявала някога този край. Могат ли те да се сравнят напр. с животновъдите от Лескова махала, които са на 1400 м. н. в. или със шопите от скалаците по Искърския пролом, нека да са тези от Лакатник или очин дол.

  Селата, оставени към България по Ньойския „договор” в Годечкото корито са следните:

  а/ по склоновете на Чепън – Шума, Лопушна, Връбница, Мургаш, Прекръсте,

   б/ по склоновете на Видлич – Равна, Ропот, Голеш, Връдловци, Станянци, Чепърлянци, Липинци, Беренде,

    в/ по различни въртопи между тези склонове: Годеч, Букоровци, Туден, Разбоище, Беренде-извор.

   Към каазата Годеч обаче са влизали още селата Гинци, Бракьовци, Губеш, което е любимото ми село от този район, Комщица, Смолча, но и селата по склоновете на Балкана и предпланините му, днес в Западните покрайнини. Ще посоча само любимите ми от тях– Сенокос, Дойкинци, Гостуша и Велика Луканя, за да не разширявам много писанието си. Последното село в това направление по долината на р. височица е с. Завой, след което земите вече са били административно присъединени към каазата Пирот, друг български град. Напомням, че границата тогава, спускайки се от вр. Миджур е минавала покрай с. Станичане, принадлежащо също към България, находящо се на няколко км. след Пирот по течението на р. Нишава. И още села са влизала в каазата Годеч, тези в огромния въртоп между билото на Видлич и Цариброд – Мазгош – любимото ми село в Западните покрайнини – Бребевница – селото с най-многото обрпаци, Протопопинци, Смиловци, Височки Одровци, и тук не изброявам всичките.

   Като прибавя към площта на каазата Годеч, пасищата южно от с. Губеш и тези, северно от него, които са включвали и скатовете на Ком с двете огромни долини на притоците на р. Височица и долината на р. Нишава, без да съм правил справка считам, че площта на Годечката кааза не е била по-малка от тази на Софийската. Ньоският договор нанася ужасяващ удар на тази идилия от планинска и полупланинска красота и на хармонията на живота тук, където от векове са поминували хората в този приказно красив район. Единствено през годините 1940/44, когато Германия, не признаваща унизителните договори от ПСВ и за да бъдат те премахнати започва ВСВ, омразната Ньойска граница е премахната и българите от двете й страни отново заживяват в една Родина. Омразната граница ни е наложена от англичаните и аз уподобявам това тяхно действие на постъпката им спрямо Германия, на която те бомбардираха културната им столица, Дрезден Без там да има един войник или военно производство и то след като ВСВ беше вече практически приключена. В мразовитата нощ на 5. 02. 1945 г. под развалините на Дрезден бяха премазани 35000 души, още два пъти по толкова замръзнаха и умряха от глад. Защо, г/н Чърчил и генерал Харис? Защото сте идиоти!!! И преди Вас бяха такива, ето и доказателство – Ньойският договор. А има и още десетки такива Ваши дела, посочвам само разделянето на Кюрдистан, отнемането на Източна Егея и Крит от гърците и даването им на турците. И 6000 кв. км. наша територия с компактното и блългарско население на Тройното кралство, една измислена държава. Само и само да се направи нещо против България.

   Ще се отклоня малко от темата. Да бъдем присъединени към Съветския блок след ВСВ вината също е на англичаните. Това бе отново пресметнат ход, който да ускори края ни като държава, като етнос, да останем като географско понятие.  Това присъединяване ни донесе текезесиране, одържавяване, смъртта на селото – основното място за живот на хората – пръкването на поколение между четирите стени, които се превърнаха в негова жизнена среда. Човек, откъснат от природата, от земята, от труда над нея, лишен от обичта към природата, земята, стоката, вече е кастриран от към всичко, което да му дава стремеж да живее, да се радва, да се размножава. Защото децата му вместо да са му необходими като помощници при трудовата му дейност, те са му воденичен камък на шията. И за да не са нещастници като родителите си, хората просто не раждат. Давам пример със селата, където наблизо няма водоизточници. На въпроса ми как са се водоснабдявали, хората отговарят: Толкова деца е имвало някога, каквото им кажеш, това ще направят. Днешният ни хал е най-лошото последстнвие от ВСВ за нас. Ако не мафията, която яхна войната и я спечели, а европейците бяха уредили неправдите на континента помежду си чрез анолиране на унизителните договори след ПСВ, днес България щеше да е различна, защото нямаше да се посегне върху собствеността на земята и върху частната собственост. Нямаше да има място за мафии във властта, подмяна, лъжи и насилие. Сега нещата са отишли толкова далеч, че връщане назад е невъзможно. Самото понятие за нормален живот и отношения между хората е изкривено от десетките години на национализация, приватизация и капитализация. Хората след отнемането на собствеността им бяха похабени като личности, поколението, което те пръкнаха по градовете неела, както тук по Шопско казват. Загиването пред очите ни на Родината ни, подмяната на етноса й – които имат очи да виждат, знаят това.

   Край на отклонението.

   В Годечкото корито има въртопи, в някои от които са разположени села, други са превърнати в ливади, но през Коритото преминава и една трудно различима долина на река, тази на р. Нишава. На места тя се врязва в карста страховито. Цитирам една къса рекичка, Дракула, чиято долина е като от филм на ужасите. Река Нишава е причината котловината да наподобява корито. Водата от карстовите планини около това корито по подземен път извира на невероятни места. Подземни извори между Годеч и Връбница са причината там да има три красиви езера.

   В река Нишава от околните планиини се вливат още четири реки. Най-голямата от тях е Губешката река, която извира от седловината Разкръсте, разделяща Годеч от Губеш. Втората река, вливаща се в Нишава е Връбнишката. Тя извира малко над с. Връбница от Чепън и при с. Туден се влива в Нишава. Третата река извира от обилен карстов извор под с. Протопопинци, който днес е в Западните покрайнни. Тази вода захранва селата Смиловци, Височки Одровци, Радейна и част от нея отива за Цариброд. Долината на реката продължава през с. Връдловци. Четвъртата река е най-малка - тя извира от разкощно врело, както тук наричат извора й малко над с. Мазгош, намиращо се на 500 м. от с. Станянци. Между селата обаче преминава държавна граница. Само идиоти могат да разделят роднини. И да бомбардират градове ей така, от идиотщина.

   Полето в Годечкото корито е много плодородно и става за всякакави култури. Където има вода има градини, на другите места се отглеждат зърнени култури, овощни градини, а където няма обработваема зема има ливади. В страни от Коритото има горист пояс по околните планини, но горите са сечени много жестоко в миналото. Тези по скатовете на Видлич са много поразени още от далечното минало и частично заменени с борови гори социализЪма. Това променя климата, животинските видове за сметка на дивите свинии и вълците, но и намалява дебита на водоизточниците. Сега се сече по Чепън като за световно. Горско стопанство, бракониери, цигани-крадци, местни хора – всеки сече и мъкне краденото от гората.

   Селата днес по Годечкото корито и тези в Западните покрайнини имат обща, тъжна съдба. Предпоставка за това е . н. Наказателна граница, установена от Ньойския договор, която разделя Годечката околия на две части. Две трети от българските села да останат в Западните покрайнини, една трета – в България. Идиотите, заповядали как да се прекара границата са разделили напр. селата Станянци и Мазгош, които са отдалечени на 500 м. едно от друго. На други места са прекарали границата през селата – Петачинци, Врабча, Невля. За съзнателно подложениите на геноцид българи порадии географското им разположение от Босилеградско съм писал. По време на турското иго по Годечко турците са били много слабо представени, като властта им се е упражнявала до толкова, колкото да събират данъка беглик /данък животно/. Тогава всеки е гледал животни, защото това е бил поминъкът на хората и данъкът върху животните е бил голямо перо за османската империя. Сега голямото перо за общините пък са таксите за смет, защото мутри фанаха тоя бизнес – сладка работа е боклукът. Държавата пък печели от данъците върху рекета на автомобилите, наречен Гражданска отговорност, от такси и глоби - грабеж какъвто едва ли е имало и през османската империя.  Методите са подобни, но май днешните рекетьори са още по-страшни, макар вече не турци. Турците са имали някога данък в империята, който наричали десятък. Този данък възприеха и днес олигарсите, но го нарекоха плосък, като по този начин те станаха още по-богати, а бедните – още по бедни. Такава е традицията – дядото национализирал, синът приватизирал, внукът – капитализирал. Другите да мрат, като им не аресва.

   Ще разгледам някои от селата по Годечкото корито и в бившата му кааза. Любимото ми село в този район е с. Губеш. Неговата красота като местоположение не може да се опише. Видлич отделя селото от Годеч, като през прохода Разкръсте днес преминава път. От Годеч, погледнато към Губеш и обратното, изглежда, че ги разделя доста голяма планина. Но не е така. Тази планина горе наподобява корито за пране, но огромно. Това е понор, който съперничи на Голимите понори под Козница. В него извират три реки, има естествено езеро, обилен карстов извор, чиято вода блика нагоре и още много извори. В страни от това огромно корито за пране има също много карстови извори, покрай които са разположени селата Равна, Ропот и Трап.

   От село Губеш има път за с. Гинци, който по красота е на първо място по Годечко. Когато пътят достигне превала за с. Гинци се открива неповторима гледка: долини с временни реки и скални тераси, понори и въртопи, но се вижда и ридът на Ком. За да се премине от с. Гинци до с. Губеш се заобикалят много понори и при мъгла изгубването е почти сигурно. Това обстоятелство е дало името на селото.

   Друго красиво село е Комщица. Над селото има скален параклис, а после в една красива долина се събират три реки – Сребърна, Височица и Гинцката, която към есента пресъхва.

   Всички села тук възприемам като в преходен режим, те сега западат и скоро ще тръгнат към смъртта си. Една баба, която продава кисело мляко в с. Гинци казва, че до 10 години тук не само няма да има село, но и хората няма да идват. Тук и там по селата се пръкват мутробароци, които дават работа на строители от селото, после на прислуга в градините или по подръжката, по охраната на мутробароците. В последно време забелязвам дори възход на с. Каленовци, където има вече доста „вили” и дори бе построена църква. Останалите села - Шума, Лопушня, Прекръсте, Беренде, Туден, Равна, Букоровци, тях възприемам като отмиращи. Има останали хора, но след тях няма да има други. И децата им няма да идват, защото ромовият етнос, който трайно се установява тук ще „разкулачи” къщите им. СоциализЪмът съсипа Годеч с тези панелки, с принудителното пренасочване на хората от животновъдството и земеделието в местни цехове, които след Десетото мутрите купиха по за 1 лв, затвориха и  извякоха суровините от тях, предимно скрап. Посочвам за пример тухларната фабрика.

   Подбна съдба, но не в толкова напрезднал стадий имат и селата от Годечката кааза в Запаните покрайнини. Те са по-жизнени от нашите, защото там нямаше национализация и одържавяване. Умението на хората да работят със земята, да гледат животни, притежаването на имотите на дедите им, това ги задържа по-дълго по родните им места. По време на възхода на Югославия хората там си купиха малки трактори, които ползват до днес, камиони, различни селскостопнаски машини. Но за шестте години, през които посещавам като турист Западните покрайнини виждам едно западане на селата там, което напредва с ускорени темпове. Виждам и друго – синът зааминал да работи у градо, върнал са за кратко или по-дълго в селото, седнал безпаметно край масата и пие от сутринта. После товари разни неща за ядене от родителите си и пак – у градо.

   В този район има много манастири и това се дължи на обстоятелството, че към него е част от планината Манастирище, която е била култов християнски център. Още от скалите при Нишава под с. Разбоище започват манастиирите по този край в посока изток – Разбоишкият, Букоровският, Годечкият, Шумският под махала Рекето, Маломаловският и много други, които вече са само останки. Има и една стара църква под с. Беренде, останала от времето на Иван Асен. Нагоре по течението има още една от същото време под с. Връдловци. В почти всички села има църкви, като в някои от тях има и нови, изградени в началото на ХХ век. Доста голяма е църквата в с. Голеш, но пък от далеч се вижда, че се тук има доста приятели на „твърдото” гориво. Не въглищата от мината до селото, друго едно гориво.

   Оброците по тези места също са много. Тези оброци са не само по Годечко, те започват източно от вр. Чукава. Те сам на много места по централното било на Балкана, после от двете стрени на Искърския пролом. В постингите си има поместени доста такива оброци, но има да помествам снимки на още мого десетки. Само около с. Бов оброците са четиринадесет. В Западните покрайнини също има оброци, но повечето от тях са по долината на р. Височица. След манастира Свети Онуфрий, находящ се на петнадесетина км. след с. Темска оброци вече не съм срещал. Не съм срещал оброци и от северната страна на Балкана у нас. Изработването на оброчни и гробни кръстове е било професия тук и там по селата, но най-големите майстори на тези кръстове са били в с. Гинци. Последните майстори са правели кръстове до около 1950 г, след което тези майстори изчезват.

   Друго нещо, което е характерно за Годечката кааза са множеството римски пътища, които преминават през нея. Най-важният римски път, който съм срещал е този през махалата Бачище. Само в Източни Родопи съм виждал толкова широк път. На много мееста пътиищата вече не личат, но че са преминавали свидетелстват римските чешми. Такива има при с. Връбница, до автогарата в Годеч, в Туден, в Чепърлянци. Ще спомена някои от римските пътища: този от  Северна България през Петрохан за Гинци, от с. Дълги дел за с. Комщица, запазеният път през махала Трап, други два има при с. Равна. Страхотен и запазен път има от с. Височки Одровци към село Височка Ржана. Настръхвам, като си спомням сега през какви красиви местности преминава! Римски път поема по долината  на р. Сенокоска, разделя се на два, които се спускат в Северна България. А пътищата от Дойкинци нагоре, а от Топли дол? Много са. Но най-на гъсто се те в с. Топли дол. Там има и недостроени римски пътища, които свършват внезапно Вижда се, че строителството им е било спряно. Има и такива, които според мен са стратегически и служат на обкръжените да избягат. Но пък има е идин, който е върхът – той пресича билото на Балкана между върховете Вражата Глава и Копрен. Нищо по този път не е мръднало, ако не извадено за строеж на граничните войски или от други примати.

   Още едиин римски път ще посоча по долината на р. Нишава от Годеч до седловината, след която следва с. Бракьовци. Няма да цитирам повече тези антични пътища, но през Понорите от Севеерна в Южна ългария преминават много. Само в с. Меча поляна се спускат три, но и поемат в три различни посоки – римски шестопът.

   Упадъкът в този край е причина да се отпускат помощи от ЕС по линията на земеделието за него, но хората считат, че тези пари се ползват не по предназначение, че те са за определени хора, които нямат опит в дейността, но извличат дивидентите от помощите, без да има никаква полза от тяхната дейност. Ето и един пример:

   Няма кой да копае вече по нивите, поради това се засяват култури, които не изискват допълнителни грижи или могат да се обработват машинно. Една от културите, които се засява на много места и с които стават най-големите провали е слънчогледът. За да изгорят от сушата тези култури не е виновно само засушаваането. Ето и схемата за източавене на фондовете на ЕС за помощ в селското стопанство, която чух в Годечко, а преди това и във Видинско. Но не помня как във Видин наричаха тези агромутри. Беше много оригинално.

   Кандидадтсва мутрата, която ще поолзва помощите, представя програма, отпускат й се средства. Първата стъпка още е мошеническа. За да се засее слънчогледова култура земята трябва да бъде изорана поне на 25 см. дълбочина, но във връзка с трайното засушаване е по-добре да е на 30 см. Ако това се стори ще се унищожат гнездата на полскитке мишки, които са на  дълбочина 25 см. и правят много пакости. Но и още една полза ще има от тази оран – ще има достатъчно място слънчогледите да разположат корените си и в този учасктък влагата ще се запази по-дълго, защото се разрушават каналчетата, по които водата от нивата се изпарява. В Африка се оре с дълбочина 1 м. Някога хората са копаели нивите си не само заради бурените, но и за да запазят влагата по-дълго. Вместо това мутрата, която има трактори издрасква нивата от горе така, че тя заприличва на интимен орган, вместо със самобръсначка, тритииран с ножица. Не само, че влагата няма да се запази, но ще останат семената на бурените, корените на куртурата няма къде да се разположат в дълбочина. Твърдят, че тази дейност на получилите помощи от ЕС се следяла със спътници за да не излъжат, но ето, че и на това са му хванали колая. После културите се застраховат, защото те с много голям процент вероятност ще изгорят още в началото на лятото. Веднаж от ЕС, втори път от застрахователите, на които тези неща са ясни – това е бизнесът на новите бизнесмени по селата, където има изоставени земи както по Годечко. Може би не става въпрос за бизнес, а за източване, но в него не може да не „играят” и евро мошеници. Хората знааят това, а тези от ЕС, които следят процеса не? А по Годечко изоставени плодородни земи има много, навсякъде. Посочвам землището на с. Чепърлянци. Ако се изоре като хората то, ако се засее, то ще се отблагодари богато. Но преди това някой трябва да разкара аграрните мутри от тоя сектор, да ги нарека източвачите на евро пари за земеделието. Тогава ще секнат източвванията и да се направи нещо, от което всички да имат полза. Това ще стане, когато бъде премахната мафията от управлението на страната. Но она нещи...

     В Годечкото корите става бърза подмяна на етноса. Ромове там винаги е имало, но те са работели  по нивите на хората и са пасли животните им през лятото. След тезесирането на района започва отлив на обзземлените хора от това насеблено място. Те се преместват да работят като рабтници в София. За да се попълнят нуждите от работни места в селското стопанство и най-вече в животновъдните ферми тук заселват ромове от вътрешността на страната. Този метод бе приложен вече по Видинско, като идеята е на Правешката Тиква. Жертва на този метод стана и Велиинград, като насила заселените по селата ромове от Пазарджик сега се преместват в този курортен град. Те отблъскват за сега желаещите да почиват там но бедите от Асфалтовата база и Анезица тепърва ще дойдат.

    Пагубните последствия от заселването на ромове с цел да работят по ТКЗС-тата на Годеч днес са видни и от неспециалисти. Ромевете са си в града, не работят, раждат деца, живеят от помощите за тях и стоят по цял ден около шадраваните в центъра на града на бира, телефонни разговори и приказки. А банкоматите, където те тегрлт помощите си са им под носа. Но станаха толкова много, районът е твърде беден да се „изчука нещо частно” и има нелице разселвена на годечките ромове по други места, около Годеч и сега ми идва на ума с. Желен. Където местната власт се държи ДПС, тя се нуждае от гласовете на  ромовете и те са желани да се заселят в определени села и градове. Посовам Своге с подградовете в него, Зли дол и Тунел №8. Основната причина обаче да не е извършена до сега 100% подмяната на етноса в Годеч е, че районът е много беден и предлага малко. А София – тя предлага безплатен градски транспорт на ромевете, чрез който те развозват боклуци, безплатна вода, да основават където си щат гета, ако ще и на санииметри от ж. п. линиите, да продават контрабнадни стоки и много руги прелести.

   И накрая за някой туристически преходи, които са върхови по краота:

   1. Преход от седловиината Разкръсте, която заобикаля цялото „корито за пране” между Годеч и Губеш,

   2.Преход от същата седловина до с. Гинци,

   3. Пак от там по долината зад с. Губеш  до с. Комщица,

   4. Пак от там до с. Гинци и после до Годеч през чудно хубави букови гори,

   5. От село Равна до с. Губеш, пресичйки едиин огромен нонор,

   6. От селата Шума, Лопушна, Връбница, Мургаш или Прекръсте пресичйки Чепън до селата от другата му страна,

   7. От с. Голеш над с. Станянци до граничната пирамида и спускане в с. Станянци,  

   8. От с. Беренде извор към с. Беренде,

   9. От с. Беренде извор към Станянци или спускане  в долината на р. Нишава и по нея обратно в с. Беренде извор,

    Ще продължа списъка с преходи в Западните покрайнини из бившата Годечка кааза:

1.     От с. Смиловци през манастира Св. Кирик и Юлита в с. Славиня,

2.     От с. Височки Одровци по запазен 100% римски път до прекрасни места по Видлич и после спускане в с. Височка Ржана след преход по билото на планината – върховен преход,

3.     Разходка по билото на Видлич между селата Височки Одровци и Смиловци, където то а най-висото и красиво,

4.     Авторазходка до езерата при с. Смиловци за рибари.

5.     Преход из планинаната над с. Бребевница, където има над десет оброка и манастир – прекрасно е,

6.     Посещение на с. Мазгош, което по красота съперниче на нашето село Губеш. На по-малко от километър от него превинава ж. п. линията за Станянци, но селото е зад границата и е последното по пътя от с. Смиловци. Запуднато е ужасно, в него живият десетина души. Ако беше свързано с България чрез влака, то тук щеше да е със статут като Бояна заради прекрасната му природа. Това е най-красивото село според мен в Западните покрайнини.

7.     Разходка от с. Славиня до водопада над селото, той е приказка.

    За преходите към Балкана от Юг ще има друг постинг.

    Макар и роднините да са разделени от тези отвратителни граници, животът в тези места продължава и след 1919 г. Усложнения настъпват през 1923 г, когато джелатите на Гошо Тарабата, наричан още Мастиката, вдигат въстание. Въстаниците нансят големи щети на хората по този край. Давам за пример един въстанник, Милан /другото му име не помня/, на когото е кръстено село Миланово с декрет на Гошо Тарабата. Той мразел фашистката войска и където видел фашистки войник – убивал го. Изявавал се по нивите, където войниците в отпуск помагали на родителите си. Фашистки войници, смърт на фашизма, свобода на народа, в името на народа. Убивал момчетата с подръчни средства. Но след разгрома на въстанието хората хванали Милан и го хвърлили от скалата над Лакатник в Искъра с междинна спирка прощадката пред Ръжишката пещера. Останалите джелати преминали в Сърбия и години наред, преминавайки границата тероризирали хората от този край, като при набезите си избивали поповете, кметовете, полицаите учителите, лекарите – първенците. После са зевръщали в Сърбия, убивайки и граничаря от заставата. За да спрат тези неща нашето правителство дало амнистия на тези престъпници, които се завърнали в страната, но хората ги знаели кои са и се „изчистили” от тях по техните методи. И настанал пак мир както на Валхала, според Вагнеровия „Залез на ботовете”.

   Светъл лъч в този край има през годините 1940/44, когато границата по Ньоския договор е премахната. Започва възходът на този район, роднинитехса отново заедно, но това е началото на края. Отдаването ни към съветския блок е основата на днешното положение там – разруха, агонния в резултат на отнемането на собствеността на хората.

   Хората обаче говорят и за други години на възхода на този край, 1932/38 г. Всички хора са работели, били са богати, раждали са пет-шест деца. След това се е знаело, че ще има война, напрежението се е усетило и в този отдалечен край, където един-двама са имали радио, вестници до там не са достигали. Когато белята се задава, нейнните пътища са неведоми, но тези, които тя ще удари я усещат...

   А за това, че хората усещат, когато има нещо по-различно ще дам пример с мен. Излизам аз от вилата – пълна тъмнина, защото не пуснах лампата. След последното стъпало задържах кракът си във въздуха, защото си казах: Под мен има животно. Спуснах съвсем бавно крака си и напипах едно от кучетата, които храня. То се премести, а аз с върнах и запалих лампата. Нещо ме предупреди, че не трябва да стъпвам на площадката...

 

  

       Причудлива скала по долинната на река Нишава 

Поздрави, Коста! Беше удоволствие и голяма радост за мен да прочета разказаното от теб.


Колко обидно малко знаем за България, за свидните български краища.

Сега телевизиите са денонощно в центъра на София и все революции правиме.

Колко национална енергия отива на вятъра!

И колко важни теми липсват за България, която постепенно изоставяме ...забравяме!