Посветено на Георги Чараклиев:                                    
                                  НА  ВИДЛИЧ ???

 

     Слизайки от планина преди няколко дни след успешна дългогодишна познавателна програма си спомних епизод от „Клетниците” с два разбойника. В затвора след продължителна подготовка и риск да бъдат заловени при изпълнение на програмата си за бягство, Брюжон и Гьолмер успяха да срежат стоманената решетка на килията си с назъбена пружина от ръчен часовник, укрита в монета и да избягат. През много трудности преминаха те след излизането от прозореца, но стъпили след криеницата по покривите отново на земята, сръчният /Брюжон/ отправи въпрос към силния /Гьолмер/:

     - А сега кого ще изядем?

     Това е жаргон на разбойниците от времето на Виктор Юго. Новоизбягалите от затвора се нуждаят веднага от дрехи, с които да заменят затворническите, от храна, за да живеят, от скривалища – напр. канализацията на Париж - в които да се укриват и от които да нападат хората. Виктор Юго чрез показване на последователността на намеренията за действия на тези два разбойника показва, че ако има престъпници на свобода, то няма как да няма и „изядени” от тях хора. Само връщането на разбойниците където им е мястото ще ги направи отново безопасни и ще опази хората от набезите им срещу тях. Дано нашите законодатели да са разбрали това най-после.

   Подобно на разбойниците след приключване на програмата ми „Годечкото корито” си зададох и аз. Излизайки от последната гънка на долината на р. Нишава, от която се вижда с. Калотино, отдалечено на около 2 км. от ГПП Калотина, аз запитах сам себе си:

- А сега накъде?

   Този въпрос си задавам от доста време, защото имам оставащи още три прехода за това лято, а време - само за един от тях.

    Първият ми преход, който имам да изминавам обхваща един висок билен път от с. Дойкинци до центъра на масива Копрен, който се състои от пет върха. Денивелацията е много голяма. Връщането ще извърша по римски път от висока категория, свързващ през Балкана селата Копиловци и Дойкинци, но да се върви по него в алпийската част на планината е много трудна за ориентиране задача. Покрай този  /супердълъг!/ преход ще излезат поне още два, защото там красотата за класа  Западен Балкан е много висша.

   Вторият ми преход е един мой копнеж отново да се покача на Бясната Кобила в участъка между едноименния й връх и тройната точка, където се събират границите на Сърбия, Македония и България. Там пък каква красота е?  Има една прекрасна къса и широка долина, където е разположено село Дукат и още една много тясна и дълга прекрасна долина, където са разположени селата Горно и Долно Тлъмино. Не висок рид разделя тази долина от България. В първата от двете прекрасни гънки се пъхнах миналото лято частично, слизайки до с. Дукат, озовавайки се в центъра й, а във втората – едвам-едвам - от към билото на Бясна Кобила, замръзнал пред красотата й. Не достигнах до горното село, само го гледах от висините, но ще го сторя. Тази долина е дълга над 20 км и изисква много време и сили.

   Такива мераци са ме обзели по Бясната Кобила, че докато не се покача на билото й отново, няма да се успокоя. Споменавам красотата Стрешер, която за непознаващите тази част на планината остава мъртво понятие, но за мен е символ на красота и обгледност. Пред очите ми в този момент се появява чашата на Власинското езеро и конуса на вр. Руй.

    Третият ми замислен преход е по планината Видлич. На нея вече бях, но я разглеждах само като географско понятие – планина, която започва от вр. Ком, разделя долините на реките Височица и Нишава и свършва при с. Темска. Този подход считам за неправилен, непълен, вторият ми преход ще бъде поправителен. Частта от планината в България съм описвал под името Губешка планина, както е известна тук. Тази част /у нас/ е по-красивата, но оставащата в Западните покрайнини е не по-малко интересна. Тя, както и планините Манастирище, Въртоп, Чепън и оклоностите около тях е била място на древни манастири, малка част от които са запазени до днес, а повечето са изгорени  при турското нашествие по тези места. За унищожените манастири напомнят специално изработени за целта големи каменни кръстове, според мен всичките от майстори в с. Гинци. Отговорно, не нескромно заявявам, че доста разбирам от каменни кръстове. В този район има и много оброчища. Те представляват уникален каменен кръст под хилядолетен дъб, който е бил опазван дори да е изсичана цялата гора около него. Така Оброчищата са лесно откриваеми. Каменни кръстове-шедьоври има и по селските гробове, днес повечето от тях почти изцяло изоставени. Те са хиляди. Има гробове с по десетина кръста, премествани при краката на новопредставения пред Бога. Този район за религиозна дейност в миналато, дала отражение в оставеното от хората архитектурно наследство доказва, че Западните покрайнини са част от България. А той е наистина огромен и обхваща западната  част от територията на София-окръг, след това се ограничава от билото на Балкана от вр. Сребрен до вр. Миджур, после от рида Бабин зъб, пресича р. Нишава и върви по вододелното било на Влашка планина, достигайки Руй планина. Според мен площта на тази териотиря е около 10000 кв. км, 3000 от която е в т. н. Западни покрайнини.

    Разсъждавайки за избор на най-подходящия маршрут, се замислих за времето на Виктор Юго и за нашето. Разбойниците тогава са били в затвора, зад решетки. Е, успявали са някои да избягат и в режим „на свобода”  с хладни оръжия са нападали и ограбвали хората. Днес у нас е съвсеем различно - разбойниците са на свобода, а скрити от разбойниците зад решетки по врати, балкони и прозорци са хората. Успехите на разбойниците у нас са направо фантастични, докато по времето на Виктор Юго във Франция не им е било леко. У нас вместо по затворите, те са в правителството и в парламента и вместо с ножове и пищови, седнали в канцелариите, те с калем в ръка ограбват хората – задължителни  граждански застраховки, плосък данък, неработеща съдебна система за големите разбойници, плаващи лихви по кредити, комисионни, монополи, заменки, концесии, данък смет, тротоарни минетки за паркиране, договори с мобилните оператори, кабелари – с хиляди пениси разполагат те чак до дъното в джобовете на хората да проникнат. Скоро слушах за един, турнат в борда на директорите на ЧЕЗ с месечна заплата 97000 лв, издирван... заради мокри поръчки. Май „с калем в ръка” не го е устройвало, та и частно чукал.

   Да не се отклонявам от триумението си ето какво реших. За да затворя темата със Светите места по Западна България, избирам:

 

        На Видлич!!!

 

 

    Послепис:

    Кога ще имам време да напиша замислените постиниги и дали ще имам, това само Един знае...Но желанието ми да изчерпя темата и да оставя достатъчно насоки за работа на проявяващите интерес по тази тема е налице. Въпреки прекъсванията и отклоненията ми, работата ми да опиша непознатите кътчета на България все пак върви.

 

 

                                      Оброкът "Свети Димитър" на с. Беренде



                                Църквата "Света Петка" на с. Беленде извор



                 От гробището на Беренде извор











             От Асеновата църква под с. Беренде



                    От старото гтробище на с. Беренде



         Асеновата Църква "Св. Апостоли Петър и Павел" под с. Беренде



                       Оброкът на с. Каленовци







                                  Новостроящата се църква на с. Каленовци







                                        Оброк на с. Голеш















       Кръст на мястото на стар манастир при с. Голеш



                                              Църквата в с. Голеш



                           Древна църквичка под с. Връдловци



                                            Авторът на постинга

Непознатата България!Поздрави!

Коста, да не забравя. Много внимавай като се качваш на Бясната кобила, защото бясното си е бясно, а ти имаш още много работа за вършене. И не само работа. И други работи.

А миряни има ли? Или не са действащи? У нас като се види добре поддържана църква-обикновено е музей.

И с тези оброчища нещо не ми стана ясно. Как така кръстове в основата на дъб? Това пък що за чудо е ?