БАЙ  ГЕНЧО – ПОСЛЕДНИЯТ  ЖИТЕЛ  НА  СЕЛО  МАНАСТИРИЩЕ

 

   В постингите си съм отделил много място на планината Манастирище. Някакъв загадъчен дух долавям там, има нещо останало от миналото. Може би причина за това мое усещане е мястото на планината, отредено й  за вероизповедание от първите християни по нашите земи. Те са основали тук много манастири, които са просъществували до турското нашествие, когато всичките са били опожарени и после доразрушени. До скалите над р. Нишава, където планината Манастирище свършва, има останки от скални манастири – такъв е Разбоишкият манастир – но също и пещери, където са се крили богомили. Описвал съм границите на планината, останките от четирите огромни манастири, ако се съди по камъните след разрушаването им от турците в нея и десетината действащи днес, между които Разбоишкият и Туденският. А планината Манастирище – тя е една приказка. Подбоно отношение изпитвам към Плана и към Източни Родопи.

   Най-значителното село в планината Манастирище носи същото име. По площ то е огромно. Състои от три махали – Бърдо, Войнишка и Мала махала.

   Махала Бърдо е на най-високото и обгледно място, под входа на огромния Манастиришкия понор, където хората са пасли някога животните си. Това място е кътче от рая. До пътя, навлизащ в селото – то е възникнало много по-късно! - се е намирал най-големият древен манастир в планината, за който днес напомнят три прекрасни големи каменни кръста. Останали са и автентични зидове от оградите му. Камъните са тип дялани.

   Ще се отклоня от темата: Колкото и да е бил голям този древен манастир, неговата площ е нищо в сравнение с тази на манастира над с. Дреново. Покрай останките от каменна му ограда само от едната му страна се върви около 2 км. Камъните от манастира са отишли в къщите на местните шопи.

   Втората махала е Войнишката махала, наречена така заради войните на Балканите в началото на ХХ век. Тя е най-голямата и от нея са били изпратени по фронтовете много войници, голяма част от които са загинали.  В центъра на махалата също е имало огромен манастир, за когото свидетелствуват голямото количество камъни, зидове и един кръст от по-ново време, напомнящ за него. Училището е построено на мястото на манастира и с манастирски камъни. Селото има гробище със стотици уникални каменни кръстове, поръчвани за всеки починал в работилницата в с. Гинци.

  Третата махала е Малата. Над нея има останки от древен манастир на обширна площадка, заградена със скали и с тераси към всичките посоки на света. Паметният кръст тук е най-скромен, но пък зад него започва гробище с каменни кръстове-шедьоври – ценно археологическо богатство.

   Трите махали са отдалечени на по час и половина – два часа разстояние една от друга. Всяка си е имала училище с помощна сграда към него. Когато времето се влоши и децата не могат да се приберат по домовете си, оставали са да нощуват в училището.

   Този свят е отминал. Празни къщи, ограбени от свогенските цигани, огромни сеновали и обори под тях, от които всичко джезено е предадено в скрапопункта в Свогенския квартал Зли дол, дворове, вече неразличими от порастналите в тях дървета. Мястото не е престижно, тук мутробароци няма. Само един човек остава тук, който продължава да живее така, както са живяли роднините му преди него, бай Генчо от махала Войнишка. Тук е роден той, но като млад слиза от планината и става...катаджия. Така почти преминал трудовият му стаж, но някой му подсказал да стане транспортен полицай, защото там заплатите са високи и ще вземе добра пенсия. Така и направил бай Генчо. Последните две години пазил влаковете от крадци и се пенсионирал с пенсия 182 лв. през 1987 г. - много пари за онова време! След пенсионирането си бай Генчо и жена му решават да се върнат в Манастирище и да поемат стопанството на угасващите му родители. Така и направили. Купили си едно магаренце - бебе и с него поели обратно към планината, от където преди години слезли. Започнали да гледат крави, овце, кози, прасета, имали необходимите умения и трудови навици, стопанството им се разрастнало. Но идва Десетото и както казва бай Генчо „ всичко си е.. майкята!”. Първото нещо, което усетили на гърба си било „рязването” на пенсиите им. Циганинът от Селимица /б. м. Иван Костов/ му намалил пенсията от 182 ва 80 лв, а цените, казва той, бяха такива, че с тези пари можех да купя само сол за животните, но не и да я докарам, защото бензинът стана скъп. Същото станало и с пенсията на жена му, която била доста ниска и преди да я орежат. Но те работели, много се трудели, произвеждали животинска продукция и живеели сносно. Почти нищо не купували, но имали какво да предложат – агнета, телета, млечни продукти. Най-търсената стока тогава била изварата и те правели всичкото мляко на извара, която продавали веднага. Доста пари събрали, както казва бай Генчо, настърна.

   Овцете ликвидирали, защото те изискват най-много труд, оставили кравите и малко кози. Парите им ставали все повече, криели ги в къщата си. За доброто материално положение на животновъда бай Генчо научили и свогенските цигани. През годините тогава техният брой в Своге нарастнал много. Напомням, че изискването за жителство отпадна и в страната започна масова циганска миграция от селата към градовете, която тече и днес, но най-вече от Видинско към София. Оседналите в Своге тръгнали да крадат по планината и тези кражби след 1998 г. станали ужасни – не само изоставените къщи са били ограбени от всичко ценно, но са се крадяли и животни на хората от специализирани крадци, особено коне. Крадяли и  медниците на хората посред бял ден, в които те затопляли през студеното време водата за пиене за кравите си, казани за ракия, жиците на селото и жиците от къщите. Кражбите се осъществявали предимно през деня. Като бивш полицай бай Генчо отишъл в полицията в Своге и се оплакал от набезите. Казали му, че нищо не могат да направят, отказали му и да получи лично оръжие.

   Белята надвисвала над него и го достигнала много жестоко. Започнали да се навъртат по-често цигани-разузнавачки и покрай техния дом, защото разбрали, че е добре материално. Излизайки с животните, бай Генчо оставял жена си да пази къщата, но веднаж тя тръгнала да връща отвързала се бременна крава и за половин час се случило непоправимото, което преобърнало живота им.  Влезли циганите в дома им, който дебнели от доста време, извадили всичко от шкафове и дулапи, намерили парите, скрити там някъде. Те били 6000 без 50 лв. Откраднали и значките на бай Генчо от полицията, с които го награждавали и изглеждали като златни. Счупили ги всичките, да видят от злато ли са и ги захвърлили. Пръстен и обеци на жена му имало, намерили и тях. Всичко било така разхвърляно, че в стаите не можело да се влезе.

   Виждайки жената какво е станало, от притеснение, че е допуснала този грабеж и че трудът им и най-вече на бай Генчо е бил ограбен от циганите, тя се поболяла и починала след няколко месеца.

   Сам човек не може да гледа крави. Бай Генчо ги продал на безценица на хора, които ще ги гледат и запазил само козите, които гледа до днес. Една поговорка има в планината, че козата е кравата на бедняка. Точно така е!

    Този човек е пример как са живяли някога хората по планината.  Понеже е сам, неговите дружки са животните му, с които той се е сродил. Те с него – също и дори реагират на членоразделната му реч.

    Две кучета има бай Генчо, за които има доста работа – чакали се опитват да нападнат козите му и да отмъкнат ярета и през деня. Муцуните им са изпохапани – с рани или дълбоки белези. Тези кучета ме усетиха на около 500 м. под къщата на бай Генчо, макар да не съм издавал някакъв специален звук. Долетяха като изтреблител към мен, да проверят що за човек съм. Намериха си майстора обаче - успокоиих ги, те усетиха, че не мога да бъда опастност за стопанина им и ме съпроводиха до него. Той се притесни – ние се познаваме с него от доста години - пъди ги да не ме ухапят, аз ги галя зад ушите. Седнаха кучетата до нас и продлъжиха да ме разучават. Този ден се върнах привечер да взема едно мляко, оставено за мен. Кучетата бяха там. Те не само не ме лаеха, но и ми помахваха с опашките си.

      Най-висшето като интелект животно на бай-Генчо обаче е магарето му. Навело глава, то стои неподвижно като паметник и ме следи: какво ще направя, как ще се държа със стопанина му? Усети обаче и то като кучетата, че опастност няма и дойде при мен да се представи. Приближи се приятелски, само където не се хилеше, гледайки към мен, разреши ми да погаля муцуната му. Застана до нас като трети член на компанията с поглед, устремен към мен, госта, побутва ме с муцуната си. Умно като човек. Омръзна му обаче само да стои и тръгна да се разхожда. Мина върху кокошките, които лежаха в горещината, но те не мръднаха, защото знаят, че то няма да ги сгази. После мина над кучетата, но се върна, скара им се нещо и ги премести на друго място.

   Бай-Генчо похвали магарето си като каза, че такова умно животно рядко се среща. Предложих му да го снимам  и той се съгласи, но да бъдел до магарето си. И тръгна за самара на магарето, като каза: Гледай сега какво ще стане. Изнесе той самара, а магарето като го видя побегна и се скри. С това магарето показвало, че вече не му се работи. То било на 25 години, остаряло, цял живот, носило товари. Така изразямало протеста си. Товарът, който носело сега бил до 40 кг. а някога е носело 100. След пет минути – всеки път по толкова време – магарето се върна и застана до самара. Бай Генчо обаче се забави да го оседлае и то влезе в една къща на сянка. Ела тук веднага, извика бай Генчо и магарето излезе от къщата с наведена глава, гледа виновно. Сложи му самара бай Генчо, направихме снимките. После му свали самара и магарето от радост, че никаква работа не му бе възложена  заподскача и се разрева от радост като йерихонска тръба.

   С членоразделна реч бай Генчо „оперира” и с козите си. Каза им: Прибирайте се вътре! И те веднага отидоха в кошарата. За да демонстрира, че козите го слушат изрече втора команда: Излизайте, отиваме на паша. Козите излязоха на секундата и го обградиха в очакване шефа им да ги поведе, но не им се получи, бяха отпратени  обратно в козарника.

   Кокошките също участваха в сценария му. Извика им бай Генчо: Махайте се от тук! Те станаха и се преместиха другаде. Петелът му бе огромен, но и той изпълни поръчение на стопанина си: След командата: Отивай да си е... кокошките, петелът стана и започна да марширува, повдигайки бавно единия си крак до главата, после другия. С този жест петлите ухажват кокошките. Отиде при кокошките петелът, но не премина по същество с тях, защото бе много горещо. Бай Генчо каза, че петелът му бил юрганчоджук /б. м. мързелив/, по цял ден лежал. Само със строева крачка мина изявата му, но и той показа, че разбра командата.

   Аз познавам бай Генчо от няколко години и той винаги ми дава кисело мляко в два буркана. Пари не иска, даже се обижда и аз прилагам разни хитрости. Ако ще минавам от там му нося една голяма торба с буркани, ако минавам и го няма, оставям му на вратата по 5 лв. за млякото. Той се обижда и показва парите в портфейла си, които наистина са много. Имам пари, казва бай Генчо, защото нямам къде да ги харча. Купувал си хляб, който сушал и си правел от него попара два пъти на ден, а подквасеното мляко от козите издържало до 6 месеца.

   Как живее последният жител на с. Манастирище? Много трудно – това е най-точното определение. Целият му ден преминава в задължения, които са по график. Ток вече в махалата няма, но голяма трудност в битието му е липсата на питейна вода в двора му. Водата се носи от магарето от около 500 м, като се изважда с кофи от кладенец. Минималното количество вода, необходимо за краводен е към 50 – 80 л. А през зимата тази вода трябва и да се „отвърне” на огъня, защото кравата може да се разболее, ако е бременна ще абортира. А храната за животните през зимата? Освен да пасе козите, бай-Генчо коси и плАсти сЕното, пренася го с магарето, качва го в сеновала. Най-голямата му ливада не е с трева, а с билката енювче, това ядат козите му. И докато слезеш от планината в Цъфтитрън половината бутилка с мляко от горната страна се превръща в масло. Той казва, че човек трябва да се труди и да произвежда нещо, иначе е боклук. Всеки днес, казва той, смята нещо на компютъра си. Песъчинките на България ли искат да преброят с тия компютри, пита бай Генчо.

   Валякът на престъпността продължава да гази бай Генчо и той има стратегия как да се справя с нея. В дома му вече няма нищо ценно, а той не се отделя от животните, за да не ги откраднат. Тази престъпност, наречена битов терор засегна най-жестоко малките населени места и вилните зони. Не само тези три махали са се обезселили, но и доста по-големи и при това с инфраструктура – път, ток и вода. Ако крадци извършват денонощно набези в имота ти, голяма работа, че селото има инфраструктура. То държавата я няма, та инфраструктурата ли ще спре хората. Посочвам едно доста голямо село наблизо, Брезе. Вилна зона на Своге в близкото минало, прекрасна местност, много вили се построиха там. Други купиха стари къщи и ги поправиха. Редовно пътуваха автобуси до селото. Днес това е спомен. Ако няма кой да пази хората, които се трудят и създават благата, те престават да правят това и тогава пример в живота започват да дават престъпниците.

   С промяната на начина на живот на хората, които все повече се концентрират в големите градове, където те са доста обездвижени, когато колата е станала неразделна част от двигателната им система, хора като бай Генчо вече няма да има. Но и такива като мен – също. Бидейки сам по планините по най-дивите места, в търсене на римски пътища, тракийски светилища и други исторически обекти и природни красоти понякога се питам: Дали има друг като мен? Вероятно, не. Затова и реших да си направя блог, да опиша планините на България. Тези след мен, които никога няма да пристъпят из тях, поне да знаят, че ги има.

  

 

             Бай Генчо с полицейската си фуражка



Неотлъчният спътник на бай Генчо от 25 години, магарицата му.



                              "В тая жега ще ме караш да нося вода!"



                                         Изглед от двора на бай Генчо



                                  Стоката на бай Генчо



       Едно от кучетата на бай Генчо. Наподобява бяла мечка с кафяви петна.



                                            Едната от улиците на бай Генчо



                                            Втората улица на бай Генчо



                                  Кръстът до бай Генчо погреднат от изток.



                            Кръстът до бай Генчо погледнат от запад.



                      Времето на сърнелите идва.



                                     Смешен камък



                                               Тук цветята са навсякъде. 

Да,смелост се иска... ) в днешно време.....

Много трогателна история, сега циганите нападат къщите дори когато има хора и убиват, по-лошо е от преди. Никой не обръща внимание на битовата престъпност, а тя унищожава малките градове и села. Много жалко.

Напълниха ми се очите...Та ти си описал България на смъртния и одър.
Какво ли още ни чака, ако нещата продължат по този начин?