СЕЛО  МАНАСТИРИЩЕ

     След като публикувах постинг с каменорезбените кръстове от гробището на с. Завидовци реших да разширя темата – да посетя и и други съседни на това села гробища с подобни кръстове, направени от някогашните майстори-каменорезбари от с. Гинци, да фотографирам кръстовете в тях  и да ги поместя в блога си. Освен по гробищата на тези села, намиращи се в планината Манастирище, други големи кръстове със сложна резба са побити на места в планината, където е имало манастири преди нашествието на турците. Някои от тях са тежки до тон - това е максималното тегло, което е могло да се превози с волска каруца по стръмните планински пътища. Турците са изгорили тези християнски паметници, а след това са разрушили и останките им – каменните зидове на църквите и оградите на манастирите. Камъните обаче за тези строежи и особено за оградите са били много. Те само са били разхвърляни и днес по тях могат да бъдат открити местата на манастирите. Част от оградите са запезени в автентичен вид. А за „специалистите” местата на някогашните манастири са ясни – по най-красивите места от планината, където има извори. Някои от кръстовете, изработени да напомнят за местонахождението на манастирите някога са толкова големи, че не са могли да бъдат превозвани с волски каруци и са правени от майсторите на самото място. Откъртван е бил къс подходяща скала до мястото, където е трябвало да бъде изправен кръста. След изработването му са го тръзвали, както казват по Родопите, но изправянето му не ще да е било леко. Такъв кръст има на Чепън планина, наречен Петровски - огромно нещо. Той се е наклонил, но само голям кран може да помогне при изправянето му. Камъните от манастирите тук, дали името на планината са били оползотворени за други строежи в по-късен период - за училища, за настилки на пътища, за къщи на хората и др. Ще разширя и темата си за планината Манастирище с постинги в блога си по тази тема. Сега само ще маркирам територията й: тя започва от спирка Цъфтитрън, квартал на Искрец и достига до връзката си с планината Чепън при с. Прекръсте, на петнадесетина км. след  Годеч. В Туден, в Разбоище, в Чепърлянци, в Годеч, в Шума и в др. села тук е пълно с манастири и оброчни кръстове. За тях говорят и имената на местности – Прекръсте, Разкръсте и др.

    В планината Манастирище има село със същото име, което се състои от три махали – Малка, Войнишка и Бърдо. Те са разположени на три рида, започващи от планината Манастирище и спускащи се към река Искрецка. Селата по планините са обикновено в заветни гънки при рекички, тези обаче са на много върло място, особено Бърдото, което е и рекордьор по височина и безводие. Не мога да си предавя как са живяли тук хората при толкова трудни условия – откъснати от всичко, затворени поне по 6 месеца годишно с животните си. Тази планина е част от планините, които са ми любими, които ми носят душевно успокоениие и ми дават сили и вдъхновение и поради това я посещавам често.

   Публикувах постинг със снимки на кръстовете от гробищата на с. Завидовци, които са уникални. Това е едно архитектурно богатство, което за сега остава в България на магия. Не се е развъртял някой бизнесмен /пардон, откровена мутра/, не са изчезнали още тези културни паметници от България. Те са невъзстановими, подобно на украсата на перилата на Лъвов мост, за които няма вече такива майстори да им изработят дубликати. Като ги счупят мутрите с джиповете си зейват дупки в перилата и така си остват. Ще публикувам когато имам време и снимки от още шест  „обекта” в планината Манастирище – от с. Манастирище, от долното гробище на с. Завидовци и от гробишщето на с. Гинци, което е уникално, останките от един голям манастир над с. Брезе, останките от един огромен манастир до махала Бърдо и останките от голям манастир в махала Войнишка. От с. Гинци ще покажа на хората доказателствата, които нашите съдебни проститути така и не приемат и не приключват делото на семействата, собственици на откраднатия от Иван Костов кръст, който сега е пред мемориала на репресираните от комунизма българи. Считам се за вещ по този казус, но не съм в съдебната мафия за да ме назначат за вещо лице. Казусът е ясен – проститутите са разработени да точат делото десет години и да го прекратят по давност. Нали на времето Иван Костов назначи адвоката Иван Григоров за шеф на съдиите. От снимките, които ще поместя хората сами ще преценят каква е истината. Ще има и снимка на близнака на този кръст, който е на съседния гроб, както и на кръста пред мемориала.

   Във връзка с това вчера се отправих за с. Манастирище, но не винаги става така, както човек го намисли. Случилото ми се през деня ми напомни поговорката: Човек предполага, Господ разполага!

    Преди да достигна долната махала Войнишка през главата ми мина мисълта, че днес няма да намеря гробището. Казвам си, това е невъзможно, но мисълта става все по-натрапчива. Причината да се усъмня в успеха си беше, че аз нямам тук репер, който да ме насочи към целта. Имам си репери за къде ли не, но тук наистина нямах набелязан. Нищо обаче на този свят не е случайно:

   Отклоних се от маршрута си без да съм планирал това и влязох в училището, което за известно време функционираше като хижа „Родни балкани”. Виждам в двора му до един от дуварите изправен доста голям кръст с надписи. После разбрах, че някой го довлякъл от някъде и го фърлил тук, кръстът не бил от тукашните. Никакво намерение нямах да влизам в училището, но влязох. Снимах и надписа на кръста в увеличение, написаното от задната му страна нямаше как да видя и разчета. На мястото на училището също е имало манастир, разрушен от турците, но оградата на манастира е останала на някои места. Това са хиляди куб. м.  камъни, които разрушителите само са разхвърляли. С тези камъни е направено училището, а вероятно и много къщи тук както в с. Татул са били „усвоени” камъните от светилището на Орфей или пък на стотици места в страната са приватизирани камъни от римските пътища. Давам за пример с. Лютиброд с подпорната му стена под пътя и почти всички постове по границата със Сърбия из Западния Балкан.

   От прекрасната поляна пред училището с изглед към планините Чепън и Западен Балкан се насладих на местността и поех към гробището, но ме обзе съмнение за местонахождението му и съмнение, че няма да го намеря въобще. Причината за това е неговото изоставяне и превръщането му в част от гората - то днес изобщо не се различава! Вероятните подстъпи бяха три, започнах ги под ред. Не става, не става и не става. А времето до автобуса ми за връщане тече. При втората вероятност бях убеден, че съм на точното място, но никаква пътечка или какъвто и да било знак не водеше нагоре по стръмнината към гробището. Всичко бе обрасло жестоко, нищо не се вижда, но пък някой косил трева от пътя. При третото възможно отклонеие се убедих, че няма да стане както съм го намислил, примирих се и поех нагоре към високата част на планината Манастирище, която по това годишно време е приказка. Планината тук няма било, а горната й част представлява едно...корито. Коритото е един огромен понор, дълъг около 5 км. с лек наклон от следващи една след друга тераси към с. Брезе. Коритото се затваря, водата „пропада” и излиза в тясна долина над с. Брезе. Само при с. Губеш има два такива понора, тип продълговати. Другаде такова нещо не съм срещал.Не намерих каквото търсих, с тази красота реших да запълня времето си между автобусите. Имах време само за един поглед от горе, но не и да слезна в „коритото”. А от другата му страна каква красота е – долу е долината на с. Бракьовци с  карстовите извори, а над Браковци е „язовирната стена” на най-големия понор в България, Орловата бара. Вода колкото една река извира от скална дупка.

   Връщам се обратно, времето ми е по минути и точно при училището, на най-обгледното място в района срещам единствения жител на Манастирище с козите си. Бабата му почина, той живее сам и е петимен да разговаря. Казах му, че днес се провалих, обяснявайки му как и той ми помогна в две насоки – показа ми точно мястото на гробището, което е обраснало с гора както трите гробища на Тъмраш – Старото гробе, Новото гробе и Манафското гробе и аз си избрах два сигурни репера. Наблюдателният ми пункт е точно от вратата на двора на училището, повече грешка няма как да допусна. Но и още нещо ми показа човекът, един кръст до нас, който той нарече Древния. Този кръст бе сред едни храсти извън двора на училището, до оградата му, а тази ограда е руина от оградата на унищожения манастир. Той е точно като големите кръстове, които са поставени на местата на унищожените манастири. Аз ще опиша три от тях в този район. Споменавам още един изгорен от турците манастир, този до хижа Тръстеная, но той е достатъчно популярен за да пиша за него. В абсидата му има място за палене на свещи, личат основите на църквата.

   Проврях се аз в храстите пред кръста, наведох накои клончета, изсъхналите счупих, набодах си ръцете, но разкрих място за снимане на кръста. Той е забит доста дълбоко в земята, защото от образуващия се през годините /вековете?/ хумус постепеннно се зарива.

   Не стана, както го намислих, но съм доволен. На точното място се появи човек – единственият тук, който ми показа в храстите този скрит от погледа на хората древен доста голям кръст, типичен за майсторите на гинцската шола. Направен е от скала тип пясъчник както този пред НДК. От къде ли са зареждали работилницата в Гинци някога със скали? Виждал съм доста различни като материал кръстове, но с най-хубавата каменорезба са тези от пясъчник. Кръглите пък са от сиенит, който е най-твърд. Сигурно са ги зареждали със сиенит от кариерите във Владая.

   Ще има поправителен и той ще бъде успешен. При два абсолютни репера и наблюдателен пункт втора грешка няма да допусна. Спомените ми за това гробище са за около стотина кръста, сочещи в посока изток и още толкова, сочещи в обратната посока. И още много в краката на погребвания върху всеки гроб. Територята на това гробище обаче е поне пет пъти /ако не и десет/ по-голяма от тази на горното гробище на с. Завидовци.

   Ще появя доста интересен постинг за Войнишката махала и за гробището й с много снимки. Дано да предизвикам интерес у хората да упознаят тези места. Толкова видове транспоти има до там: влак до Своге и автобус след това, автобус директно от ж. п. гара Север. А от Лъвов мост до най- отдалечените подстъпите към планината Манастирище има не повече от 50 км. Туристите в такива случай и казват: на един таквоз място от София.

   Никога не съм срещал туристи из тези дивни места, само ловци. Обяснявам си този факт с това, че живеем в пазарно време. Хората може би днес предпочитат по-достъпни неща, отдалечени на една ръка разстояние от тях според рекламата. И поради това вместо преход из красиви исторически места сред природата, близо до тях, предпочитат да треснат по каса Астика, или пък по две, ако им се отвори глътка, вместо да се абят да ходят пеша.