Пролет в Ябланица



                                          На билото на Ябланишкия Балкан



                                          Една от Ябланишките махали



                    Направено от дивите свини - част от свинското им игрило.



Не е глава на змия, а дървесна гъба, от която се е правило някога запалка за цигари.



Това е част от централното било на Балкана между върховете Увеса и Мургаш.



В обора под тази къща до  последния й момент при лошо време се криеха коне.



Това е останало от времето на динозаврите. Като си унищожим природната среда и от нас ще остане някоя такава останка. Важното е да се направят пари от този процес.



                 Ябланишка махала от централните



                                  По река Елешница











                                 Поглед от Буховската /Желявската/ седловина



                                                              Масивът на Мургаш 
 

            ЯБЛАНИШКАТА  ПЛАНИНА  ОТ  ПТИЧИ  ПОГЛЕД

 

    Ябланишка планина - такова географско понятие няма, но тази красива част от Балкана бива наричана така от хората в с. Ябланица. Това прекрасно по местоположение село е на западните склонове на вр. Мургаш и е дълго към 8 км. Трите реки, които се събират в разположените по долината му махали дават началото на най-голямата по водосборна площ река - Батулийска, която се влива в Искъра при с. Реброво. Дебитът на тази река надвишава дори този на река Искрецка. Аз съм описвал този район, сега ще напомня само това, че от Мургаш извират седем реки, че от запад в него се събират четири рида, а на изток продължава само един. Красотата на този водосборен район, наподобяваш триъгълник с начало връх Мургаш и катети започващите от него – първи, централно било на Балкана от север и втори - Софийската планина от юг, считам за една от най-дивните на Стара планина въобще. Боженците и Еленския Балкан не са толкова красиви, но те се превърнаха във постоянно обитавани вилни зони и архитектурни резервати, а районът на р. Батулийска остана непознат за софиянци и до десетина години ще се обезсели съвсем. Този район е бил населен до Деветото и в продължение на векове е доставял на София и селата в полето около нея месни, млечни и др. стоки, а също и дърва. Добрият климат в долината на този триъгълник е позволил на хората да се заселят в планината на рекордната за Балкана височина, достигаща 1400 м.

   Площта на този район е около 250-300 кв. км. Винаги нещо ме е теглило натам.  Имах там познати, които вече починаха и ми е много мъчно за тях. Бяха истински!!! И още нещо ще добавя – едва ли някой друг познава така добре тази част на планината, както аз. Поне 20 различни маршрути ползвам от Ябланица през Софийската планина до софийските села. Тази планина е един от районите ми за зимен туризъм, но аз я посещавам и през другите годишни сезони. Първите кокичета под единичните дъбове цъфтят тук, по-ниско има ивичест минзухар, който никъде другаде не съм срещал и много дивеч. Сърни има, лисици, вълци, но най-много – диви свини. Тук свикнах със свините и не се притеснявам, когато ги срещам привечер по планините на България. Страшни на вид и смешни като поведение, развеселяват ме.

   В този район хората са били въвлечени в партизанското движение. Обяснението е просто: тогава не в градовете, а в селата и то предимно в планинските е имало целогодишно и храна и място за укриване на партизаните. Те са идвали по нощите и след заплахи са получавали от животновъдите храна. През деня пък са идвали ловните /полицейски/ дружини и са разпитвалии за партизани. Не им е било лесно на хората. Батулия се води като партизанско село, но това се легенди. Днес селото има друга слава, толкова лоша, че този път няма да я напиша.

   Селата по тази долина са били с много големи землища. Думата не е съвсем подходяща, защото хората са имали не ниви и градини, а пасища и гори, наричани кории. Горите са били частни и хората са ги стопансвали. До толкоз е бил успешен поминъкът на хората тук, че по тези места са се заселвали добружанци, напускайки плодородната си земя заради безводието. Мислено се опитвам да подредя по красота на местопологжението им селата тук в момента, но не мога да сторя това – всяко от тях е характерно с нещо свое, неповторимо. Лошото е, че този район – не мога да кажа за него, че  запада! – умира като място за обитаване от хора. Имам неизтляващ спомен от разговора с една жена, която се оплакваше от това, което стана в България. Направили в с. Огоя с мъжа си къща на три етажа с планове двете им деца да имат по един голям етаж, да се женят и живеят там, при тях. Къщата – празна, жената – отчаяна, мъжът й май бе починал. И за какво ни беше, казва тя, всичко това? Сичкото тук опусте! А наоколо – рай.

    И сега образът й е пред очите ми.

   Този район след Десетото стана арена на грабеж по всички възможни линии. Разграбени бяха ликвидираните сгради на ТКЗС-тата, почивният детски комплекс при Двете ряки /Огойска и Ябланишка/, вилите на хората и къщите с временно обитавене, горите. Крадяха гастрольори цигани от Своге и другаде, крадяха местни, на едро крадяха от Горското и Общината. Сечта по горите извършиха предимно гавазите на Доган, начело с тогавашния кмет на Своге, Емил Иванов от ДПС. Хората и до днес го споменават като унищожител на горите. От Общината и съда в Своге по негово време са били издавани нотариални актове за огромни площи гори на емисари на ДПС, като в тях са включени имотите на хора от махалите Ябланица, Добърчин, Раниславци и др. Габежът на горите продължи и след Емил Иванов, продължава и днес , но в по-умерени темпове. Предполагам, ще се стартира отново, защото се строят дърварски пътища до неосечините до сега гори. Тези пътища веднага се превръщат в пътища на престъпността, защото трафикът по тях е безконтролен. Тях ползват и ловците-бракониери, които избиха първо едрия дивеч, а после буквално всички живо по гората, ей тъй, защото са ловци и трябва да избиват каквото видят. Освен аз и престъпниците, прехвърлящи с окраденото планината едва ли някой друг знае кои населени места свързва тази „инфраструктура”.

   А селата в този район – за тях мога да кажа, че такива вече съществуват само на картата. В тях има по няколко стари хора, преобладават бабите. Изселването се извърши първо от по-високите села, после обхвана по-ниските и постеренно - целия район. Не само напуснатите къщи, но и тези, които се обитаваха временно – всичките са „претарашени” за суровини и разрушени след извършване на този процес. За добитите от тях суровини  – джелезо и джици – се заплаща веднага и с парите може да се купи рикиа по селата или в гаровите кръчми, които се множат. Търговците така прибират парите на пиянищата, идващи от пенсиите на техните майки или от престъпност, полицията – някой би попитал какво ли е това, полиция. Резултатът – казаха го едни селяни от с. Дружево: Някога тук произвеждахме предимно картофи, сега ни ги внасят от Франция.

   Аз не бях ходил доста време по този район В момента си мисля, че човек тръгва, но как точно ще измине намисления от него път, той не решава сам - намесват се много обстоятелства и са възможни различни решения. Сега бях решил да отида над Ябланица, където не бях ходил с години, защото изсякоха една моя любима за посещения гора. Тя бе на било, рядка и съставена от различни широколистни дървета, с поляни в нея като цветни градини. По поляните имаше много ивичест минзухар. Не можех да отида и да видя тази жестоко посечена гора отново, сечта й уподобих на жестокостите в Катинската гора. Тъй като обаче там имаше плантации от ивичести минзухари, исках да отида, да ги снимам и да ги поместя в блога си. Само че, както се казва, след изсичането на гората там кьорав минзухар вече няма! Както кокичетата по билото на планината растат само под короната на дъбовите дървета, така и тези минзухари явно са се появили под сянката на дърветата и след посичането им те са измряли.

   Връщането ми от планината също мина доста подтискащо. Една блогерка ме задържа на телефона и изпуснах автобуса си, поради което взех следващия, който не пътува директно. И като започна да ме върти из селата около Кремиковци – Бухово, Сеславци, Ботунец, Яна, Горни Богров. Боже, какъв циганарник!!! За електроднабдяването на този район, докато работех в Енергото до 2003 г. и бях отговорен в някаква степен за него познавах добре селата, но сега какъв ужас цари там! Цигани щъкат навсякъде, буквално се прескачат. В планината карат автомобили без регистрация, но и АТВ-та и кросови мотори, в селата са насядали на гроздове, пият бира, играят карти и се карат, говорят по мобилните си телефони. А около тях – поне пет пъти по толкоз циганета. Всичкото туй - на социални помощи. Тези хора вече нищо не могат да правят, не се чувстват задължени да работят, могат само да теглят помощите си от банкоматите и да „доработват”, като сбират скрап. По ширпотреба обаче виждам, че те вече са превзели бившите села, които цитирах Казвам бивши, защото селата вече изглеждат много зле и хората се местят в София. Давам пример със село Локордско, което бе едно от най-наперените, днес е пълна скръб. Над Бухово и в центъра му, между Кремиковци и Сеславци, в Горни Богров и Яна – тези райони ми приличат на бежански лагер. Това вече не са населени мяста с инфраструктура, в което да се спазват законите в страната, а анклави в нея, макар и тази дума да е неточна. А в Бухово-център и Ботунец-център какви скъпи коли има и какво самочувствие излъчват ромовете, че ги притежават! Едва ли тия джипове и лимузини са от помощите за децата им. Там има ротативки, едноръки бандити, а може би върви и някакъв друг бизнес, доходен,  досещам се какъв...

    Много е тъжно! Хората от планината твърдят, че масовите кражби, които те наричат грабежите, са били осеществени от 1999 г. до 2001 г, когато всичко там е било претарашено за суровини за скрап. Така е, аз съм свидетел на тези грабежи. През изминалата зима хората се оплакваха от нова вълна на този процес, но останалото след първата е твърде малко. Положението, в което хората по селата са сега те окачествяват като битов терор и поради него се местят у градо. Свидетел съм и на друго, как в селата, които споменах се заселиха новопредставени в тях ромове от периферията на страната, най вече от Северозападна Бълтгария, не само от Видинско. Че ще се стигне обаче тук до положението, което видах, не съм и допускал. Земята пустее, няма собственици, никой не я работи. Къщите – заключени, изоставени, рушат се, дворовете – обрасли с бурени и подраст. И ромове, ромове, ромове! Вътре в къщите, пред къщите, по улиците, пред блоковете в Ботунец, в заведенията. Къде са хората, където живееха там до 2003 г, къде са тези, които се преселиха в този район заради работата си в МК Кремикоовци? Предполагам, в София, но природата не търпи празно място. Напуснат ли хората родните си места, в тях идват ромове. Осекат ли мутрите една гора, животните напускат този район и в нея се настанявит предпочитащите да се крият в тръните диви свини.

     А сега конкретно за Ябланишкия Балкан:

     Започвам с реките, които го обграждат – от север е река Огойска, а от юг – река Елешница. Те са доста големи реки. От централното било на планината извират още три реки, които се вливат в селото. Най-северната е река Борзат, следва река Еловица и последната е река Непрътка. По няколко думи за тях, защото съм описвал тези места в „Искърски пролом 150”.

   Огойската река е такава приказка, че не мога да я опища с думи. Южните скатове на Балкана, които се спускат към с. Огоя са най-сгодното място за животновъдство в Балкана в този негов район.

      Следващата река е Борзат, покрай която преминава третокласен път от с. Ябланица за Ботевградското поле. Ромове-литаковчета редовно „бръмчат” по този път. Река Борзат е най-малка от всичките реки тук. Ридът между тези реки разделя селата Огоя и Ябланица. Той е доста див и висок, но от южната си страна има махали във всяка гънка, където тече поточе или рекичка.

    До тук бих нарекъл красотата на този район нормална, но на юг тя вече е направо смазваща. Лявата от двете реки, които се събират малко над селото в махала Търсавите се казва Еловица. Изворите й са в буковата гора под вр. Мургаш. Това е една направо алпийска долина, която обаче е проходима и достига туристическата пътеката под вр. Мургаш от х. Лескова за х. Мургаш. Водата е кристално чиста и блика от много изворчета. В горната си част водата от изворчетата през пролетта не извира, а излиза измежду скалите под налягане, както вода от кран на чешма. Гората тук е букова и не е сечена, беше резерват на Правешката Тиква. Резиденцията му „Ябланица” сега била купена от вдовицата на Илия Павлов, но твърдят, че собствениците й са от ДПС, а тя е бушон.

   В дясно от р. Еловица идва още една голяма река, Непрътка. Долината й е доста зашумена и някога пускаха в нея полудиви животни да ги отстрелват най-първите. Сега мутрите изпозастреляха там всичко живо. Долината на тази река е проходима, но е доста обраснала. Ридът между тези реки носи името Калоянов, той е царство на дъбовите гори. Те пък са царството на дивите свини, защото дават дъбов желъд. По този рид има пътека от с. Ябланица за х. Мургаш и въпреки безконтролното унищожаване на дивите свини, те се срещат тук често. Река Непрътка извира изпод вр. Мургаш, като първият й извор е каптиран за чешма на хижа Мургаш.

    Пак от Мургаш, но малко под него извира любимата ми река Елешница. Аз най-много харесвам нейната долина. Реката се влива в р. Батулийска при моста в с. Бакьово. Долината на тази река е дълга около 18-20 км. и включва алпийски участък, горист участък, наклонени прекрасни ливади, долина с лек наклон и цветни поляни. Приказка! Приказен е и ридът между реките Непрътка и Елешница. Той започва от мястото на вливането на реките Елешница и Батулийска при с. Бакьово. Този рид бе населен до Десетото, но после хората станаха обект на жесток грабеж. Животните им преминаха през кремиковската фирма за месо „Браво” през път, контролиран от Дамбовците. Там горе до седловина на Софийската планина, през която е преминавало едно от вървищата от планината към Софийското поле са техните летни конаци. Ридът е дълъг към 18 км. и се включва в масива на вр. Мургаш, който е огромен по площ, като формата му наподобява на буквата Z. Минава се през гори, ливади, алпийска част, преди да се започне заобикалянето на изворната област на р. Елешница. Тя извира от алпийски участък, съставен от скали. През пролетта те са зелени, през лятото стават сиви. Тук има път по хоризонтала за дърварите, който следва профила на отделните притоци на реката. А долу по реката имаше плажове, където селяните от Бухово и Кремиковци през лятото ходеха на цър-пър и бира и се плацикаха по вирчетата.

   Днес тези вирчета са обраснали, задръстени са от клони от осечените от дърварите дървета. Вместо красивият стар път, наричан Вървището, сега има прокаран нов, грозен път, за камионите с дървата. И по всичките склонове наоколо се виждат пътища, пътища, за сваляне на осечените дървета с малки високопроходими камиони. Сече се гората като за световно поради високите цени на газа и липсата на въглища, унищожава се природната среда и за следващите поколения.

   Отиде и тая красота, долината на р. Елешница. Къде ли вече природата не е наранена или унищожена. Никой ли не вижда този застрашителен за хората процес или парицата-царица е над всичко?

   Тъй като районът е сравнително лесно достъпен от към София, аз съм го посещавал често и съм много привързан към него. Ще поместя доста снимки от този район след празниците. Сегашният постинг е нещо като въведение към тази разходка  в снимки, която ще поместя в блога си. Подбрах картини само от неунищожената още природа. На връщане останах повечко време при чешмата на превала Желявски /наричан още Буховски/, където наскоро бе построен миниипараклис на Св. Николай. От тук планината на север наподобява на развълнуван океан. А запознатите с него могат да различат посоките на ридовете, на реките, по-личните върхове и да си подберат пътеки за разходка из този рай.

   Тръбите на чешмата, място за водопой на животните преди години са изчезнати за скрап, водата вече я няма, почивната станция на Редки метали е разрушена и ограбена. Останки от помпената й станция и зидове от някогашните почивни домове, които не стават за скрап, стърчат срещу София и масива на Мургаш със страшна сила. И напомнят за валяка от грабежи, който прегази района тук така жестоко, че от него вече няма какво да се окраде. Само оставащата тук и там дъбова гора, може би...                                                                                                                                                                                                 
    А това съм аз, сАмият. Една дама ме окачестви като ментор, което би трябвало да е оригиналът на наставник. Това ме развесели, защото понякога жените биват обладавани от много смешни мислички, но и ме размисли: Дали пък наистина в този, че и в много други мои постинги, аз наистина не се изявявам като наставник?  При повторното запознаване с мотивите й реших:                                                    
     Този постинг посвещавам на нея с най-добри чувства и пожелание да се поразходи из тези места някоя година през м.април, когато тук всичко цъвти. Заслужава си! И когато получа убедителни доказателства, че е сторила това, тогава ще приема мотивите й. Да не пропусна обаче нещо важно към пожеланието, а защо не и менторско: 
    В този район мобилните оператори нямат мрежа и изгубване из тия бекрайни ридове и деретини не е желателно.                                                                                    На всички, които решат да посетят тези красоти - приятен път!

   

     

Хубави, интересни снимки!...

Лошото е, че този район – не мога да кажа за него, че запада! – умира като място за обитаване от хора. Имам неизтляващ спомен от разговора с една жена, която се оплакваше от това, което стана в България. Направили в с. Огоя с мъжа си къща на три етажа с планове двете им деца да имат по един голям етаж, да се женят и живеят там, при тях. Къщата – празна, жената – отчаяна, мъжът й май бе починал. И за какво ни беше, казва тя, всичко това? Сичкото тук опусте! А наоколо – рай.

***

Приятелю, Коста,

Нищо при теб не трябва да се коментира.

Просто трябва да се прочете.

Думите немеят.

Имам страшно много снимки не само от планините на България, имам и да пиша за много нейни региони, но се оказвам много зает човек и не ми остава време за Блога. Никога не съм очаквал, че като се пенсионирам ще бъда толкова зает и животът ми ще тече по минути. Днес разгадах една тайна на местността "Уличките" над Велинград. Ще пиша и за нея, направих снимки на легените горе в скалите, изсечени от траките.

Много тъжно и някак няма изгледи за нещо по-добро. Никой не се интересува от битовата престъпност, особено ако в нея са намесени роми. Вероятно това не е случайно. Слагам и този постинг в моята блогвълна "Циганизацията в България".

от центъра на Бухово? По какъв път се върви, защото има доста пътища, кой наляво, кой на дясно, как да се стигне до него - и проходимо ли е за велосипеди? И като време - бавно ходене, горе-долу колко е?

Другият Буховски манастир го открихме преди години, близо е до пътя и се вижда, само да има местен да упъти.